Определение № 50173 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2962/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Н. Щ. Б. и Г. Д. Б., както и на К. Б. Н. (трето лице - помагач) срещу въззивно решение № 261178 от 04.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 345/2020 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 63223 от 15.03.2017 г. по гр. д. № 7128/2006 г. на Софийския районен съд, с което по предявените от В. К. Д. и С. Е. И. - Д. против Н. Щ. Б. и Г. Д. Б. искове с правна квалификация чл. 108 ЗС е признато за установено, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място],[жк], ул. „740“, с площ от 590 кв. м, съставляващ УПИ *-* от кв. 55б, и ответниците са осъдени да им предадат владението върху него. С решение № 199 от 27.12.2019 г., постановено по гр. д. № 3786/2019 г. на ВКС, I г. о., е отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК влязлото в сила решение № 28 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 2212/2018 г. на ВКС, II г. о., с което е отменено предходното въззивно решение и са уважени предявените от В. К. Д. и С. Е. И. - Д. искове по чл. 108 ЗС, и делото е върнато за разглеждане на въззивния съд, като е прието, че представеното с молбата за отмяна ново писмено доказателство /молба на К. Л. К. от 12.12.1979 г./ е от значение за изхода на спора. С оглед на това е възстановена висящността на производството по подадените от Н. Щ. Б. и Г. Д. Б., както и от третото лице - помагач К. Б. Н. въззивни жалби. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 16/1997 г., ищците в първоинстанционното производство В. К. Д. и С. Е. И. - Д. са закупили процесния недвижим имот от А. К. К. и К. К. К.. Продавачите са наследници по закон на К. Л. К., починал през 1987 г. и на съпругата му К. Г. К., починала през 1986 г. Съгласно нот. акт № 147 от 21.11.1961 г. ОТКЗС „Г. К.“ – София е продало па реда на ЗРПВПННИ /отм./ на К. Л. К. празно дворно място с площ от 945 кв. м, находящо се в [населено място], Г.-вилна зона, м. „Р.-К. валог“, съставляващо парцел *-* от кв. 55б по плана на [населено място]. Сред представените документи при съставянето на нотариалния акт фигурира протокол № 3/25.04.1959 г. на ОТКЗС „Г. К.“, в който са отразени дневен ред и решения на събранието, сред които липсва точка, респ. и решение за продажба на имоти, както и протоколно решение № 27/27.10.1961 г. по преписка вх. № А-975/1961 г., с което ИК на К. РНС е определил К. Л. К. за купувач на предложеното за продажба от ТКЗС „Г. К.“ - Горна баня дворно място от 945 кв. м, съставляващо парцел *-* от кв. 55б по плана на [населено място]. През юли 1962 г. в имота е била построена масивна тухлена барака с разрешение на техническия отдел № 208/10.07.1962 г., издадено на името на К. Л. К.. С позволителен билет № 122 от 17.05.1962 г. му е разрешено да огради имота с ограда висока 1,40 метра с бетонови колове и с телена мрежа, а на 25.06.1962 г. е одобрен архитектурен проект за изграждане на вила от 27 кв. м и 81 куб. м. На 10.07.1962 г. е издаден позволителен билет № 113, с който на същия е разрешено да построи вила по план от 27 кв. м и 81 куб. м. С протокол № 5 от 19.07.1962 г. са определени строителна линия и ниво на място в квартал 55б, парцел *-* по регулационния план на Горна баня – вилна зона. С позволителен билет № 86 от 31.08.1965 г. е направена презаверка на по-ранно издадения позволителен билет от 1962 г., което е отбелязано върху архитектурния проект от 25.06.1962 г. С акт за държавна собственост № 7418 от 12.11.1970 г. е актуван за държавен недвижим имот - ливада, състояща се от 6605 кв. м, съставляваща част от имот с пл. № *, *, * и имот с пл. № *, от кв. 55б, м. „ Г. – вилна зона” във връзка с отстъпено възмездно право на строеж в полза на Научно-технически съюз на селскостопанските специалисти на основание протокол № 15 от 21.07.1968 г. на ИК на Софийски градски народен съвет. С писмена декларация по чл. 46/47, ал. 1 ЗСГ /отм./ от 27.11.1973 г. К. Л. К. и К. Г. К. декларирали, че в имота им е изградена постройка от 12 кв. м застроена и разгърната площ. С писмено предложение на министъра на транспорта с № Р705/26.06.1978 г. до председателя на ИК на СГНС е поискано да бъде отреден терен в квартал 55б в м. „В.-Г.“ имот за нуждите на Министерството на транспорта във връзка с реализирани постъпки за нова градоустройствена виза. Съгласно позволителен билет № 280 от 11.09.1979 г., издаден по повод на писмено заявление от 30.08.1979 г., К. Л. К. е получил разрешение от отдел „САБ“ към Кирковския народен съвет да построи в имота си „панелна вилна сграда“ с площ от 20 кв. м и 200 куб. м на основание чл. 123, ал. 2 ППЗТСУ, а на 12.11.1979 г. е открита строителна линия и е определено строително ниво. В окомерната скица е очертано наличие на изградена постройка в имота и отделно място, наречено „строително петно“ за изграждането на вилата по позволителния билет № 280 от 11.09.1979 г. На 12.12.1979 г. К. Л. К. е депозирал писмена молба до председателя на СГНС и УАБ при СОНС, в която посочил, че във вилното му място има изградена постройка на строителна барака и по силата на притежавания строителен билет е положил основите на постройка на вила, но са му необходими само 3 часа, за да се монтира панелната му вила. К. Л. К. направил искане за собствения му имот да бъде издадена заповед за освобождаване от отчуждаване във връзка с изграждането на профилакториума във вилна зона Г.. Според писмен отговор № 16-Н-319 от 17.12.1979 г. на председателя на ЦС на Националния аграрно-промишлен комплекс и председателя на ЦС на Научно-техническите съюзи до председателя на СОНС през 1970 г. е бил изготвен проект за почивна станция на селскостопанските специалисти в отредения в полза на Министерството на транспорта терен от 22 200 кв. м в кв. 55б на вилна зона Горна баня. Строителството на станцията не е започнало поради временно наложената забрана на строителство във вълните зони до цялостното урегулиране на вилното строителство. След като забраната е отпаднала, впоследствие е предложено започването на строителството на почивната станция в конкретната вилна зона. По тези съображения е дадено становище, че искането на Министерството на транспорта с № Р 705/26.06.1978 г. не следва да се уважава. Според заповед № 13 от 11.01.1980 г. на началника на Управление „архитектура и благоустройство“ при СГНС е извършено по изготвен проект изменение на регулация, като парцел * се отреди за Министерство на транспорта за битова сграда за резиденция, парцел * за озеленяване, а парцел * за имот с пл.№ * от кв. 55б и парцел * от кв. 55в в местността „Г. – “ се отредят за строеж на вили, почивни станции, младежки, пионерски лагери, по зеления цвят и с поправки по кафяв цвят, съгласно приложената скица. Със заявление с рег. № 0175 от 10.01.1992 г. до Общинска поземлена комисия - Горна баня третото лице-помагач К. Б. Н., като наследник на Б. Б. Н., е направил искане по чл. 10 - чл. 12 ЗСППЗ и чл.13 ППЗСПЗЗ да му бъдат възстановени осем имота, единият от които – ливада от 8 дка в местността „В.“. В удостоверение № 103 от 03.08.1995 г. по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ по искането на наследниците на Н. Т. Г. е констатирано за четири имота, единият от които е имот с пл. № *-* в местността „Г.“– вилна зона, собственост на К. Л. К. по силата на нот. акт № 147/1961 г., могат да бъдат възстановени общо 1031 кв. м в кв. 55 по регулационния план на м. „В.-Г.“. Със заповед № РД-09-189 от 18.06.1997 г. и съгласно заповед № РД-09-267 от 29.08.1997 г. на кмета на район „Овча купел“ на основание чл. 32, ал. 1, т. 2, вр. чл. 90 ППЗТСУ е извършена поправка на кадастралната карта за имот пл. № * и са образувани нови имоти с пл. № *, *,* и * в кв. 55, 55а, 55б, като за парцел * e отреден за имоти * и *. Със заповед на областния управител на област София с № РД-157-277 от 04.12.1997 г. е наредено да се отпише от актовите книги за държавна собственост АДС № 7418 от 12.11.1970 г. в частта му, отнасяща се до имот от 945 кв. м, парцел *-*, кв. 55б по плана на [населено място], като неправилно актуван като държавен, с отбелязване, че имотът е собственост на К. Л. К. съгласно нот. акт № 147/1961 г. По силата на заповед на областния управител на област София с № РД-57-278 от 04.12.1997 г., на основание решение № 65ГБ от 26.06.1996 г. на ОПК „Овча купел“, влязло в сила на 22.11.1997 г., са отписани от актовите книги за държавна собственост /АДС № 7418 от 12.11.1970 г./ имоти с пл. №№ *, *, *, части от имот с пл. № * с обща площ от 1031 кв. м, поради одържавяване на имот с пл. № *, кв. 55, вилна зона „Г.“ от Б. Н. Т.. С решение от 24.02.1998 г. по гр. дело № 8980/1996 г. на Софийския районен съд по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, влязло в сила на 18.04.1998 г., е възстановено на наследниците на Н. Т. Г. правото на собственост върху част от ливада от 8 дка в м. „В.“, внесена в ТКЗС: парцел *-*, кв. 55б, с площ от 945 кв. м, като в мотивите на съдебното решение е била направена констатация, че имотът не е застроен. С решение № Р65ГБ/27.04.1998 г. ПК „Овча купел“ е възстановила на наследниците на Б. Н. Т. правото на собственост върху ливада от 0,945 дка в землището на Г., м. „В.“, който имот представлява парцел *-* от кв. 55б от регулационния план от 1961 г., които на 27.05.1998 г. са въведени във владение на възстановения им имот. С договор за доброволна делба от 05.02.2004 г., с нотариална заверка на подписите, същите са си поделили възстановените им по реда на ЗСПЗЗ имоти, като К. Б. Н. е получил в дял УПИ *-* в кв. 55б по плана на [населено място], м. „в. з. Г.“, с площ от 1245 кв. м, който включва поземлен имот с пл. № * с площ от 991 кв. м; поземлен имот с пл. № * с площ от 152 кв. м и част от имот с пл. № * с площ от 151 кв. м, от които 49 кв. м са отредени за улица. С нот. акт № 12/19.02.2004 г. същият е признат за собственик на основание реституция по ЗСПЗЗ, наследствено правоприемство и доброволна делба на празно дворно място, образуващо УПИ *-* в кв.55-б по плана на [населено място], м. „в. з. Г.“, с площ от 1245 кв. м, в който имот, освен поземления имот, за който е отреден, с площ от 991 кв. м, са включени като придаваеми имот с пл. № * с площ от 152 кв. м и реална част от имот с пл. № * с площ от 151 кв. м, регулационните отношения относно които са уредени по силата на договора за делба, като общо 49 кв. м са отредени за улици. С нот. акт № 63/28.05.2004 г. К. Б. Н. е продал описания имот на ответника Н. Щ. Б. по време на брака му с Г. Д. Б.. На същия е издадено разрешение за строеж № 390 от 27.07.2005 г. от гл. архитект на Столична община за построяване в имота на жилищна сграда със застроена площ от 146 кв. м и разгърната застроена площ от 274 кв. м при съгласуван инвестиционен проект. Преди подаване на исковата молба, с нот. акт № 1/27.01.2006 г. ответниците са продали част от закупения от тях с нот. акт № 63/2004 г. имот на трето лице, представляваща УПИ *-* с площ от 613 кв. м, която не е предмет на спора. От заключенията на приетите съдебно-технически експертизи е установено, че закупеният от В. К. Д. и С. Е. И. - Д. с нот. акт № 16/1997 г. имот, както и този, закупен от наследодателя на продавачите с нот. акт № 147/1961 г. е частично идентичен с УПИ *-*, кв. 55б по РП на в. з. „Г.”, одобрен с решение № 16/28.09.2001 г. Съгласно заповед № РД-09-09 от 12.01.2004 г. за частично изменение на ПУП в кв. 55б на [населено място], в. з. „Г.“ е обособен от парцел *-* от кв. 55б по РП на [населено място], в. з. „Г.“, с площ от 945 кв. м и нов УПИ *-*, кв. 55б с площ 1245 кв. м. В новия УПИ *-*, описан в констативния нотариален акт от 19.02.2004 г. и в нотариалния акт за продажба от 28.05.2004 г. са включени част от имот с пл. № * – това е имот с приблизителна площ от около 891 кв. м, идентичен на *-* от кв. 55б по РП на [населено място], в. з. „Г.“, одобрен със заповед № 263 от 23.03.1961 г.; част от имот с пл. № * – * кв. м; и имот с пл. № * – * кв. м. На основание заповед № РД-09-1964 г. от 15.03.2005 г. за частично изменение на ПУП в кв. 55б на [населено място], в. з. „Г.“ са обособени два нови урегулирани поземлени имота от бившия УПИ *-* – УПИ *-* с площ от 450 кв. м и УПИ *-* (нов) с приблизителна площ от 460 кв. м от кв.55б по действащия ПУП. Закупеният от ищците имот е идентичен с имота, възстановен на наследниците на Б. Н. Т. с решението на ОПК и поставен в дял на К. Н., като УПИ *-* (стар) е предмет на сделките по нотариални актове № № 12/2004 г. и 63/2004 г. Поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 590 кв. м, е идентичен с УПИ *-* (нов). В УПИ *-* е изградена със степен на завършеност над 95 % двуетажна масивна сграда с гаражна клетка към нея и със скатен покрив, покрит с керемиди, при наличие на положени мазилка и боя на оградните стени външно. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че преди 1991 г. в имота е била изградена сграда – панелна вила от 20 кв. м с бетонова основа. За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел, че процесният имот е придобит от К. Л. К. въз основа на валидно сключен договор за продажба, обективиран в нот. акт № 147/1961 г., при предварително взето решение от ТКЗС „Г. К.“ от 27.10.1961 г., което е било представено пред нотариуса, след като е описано в акта. Този нотариален акт в тази си част се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, която не е оборена в производството от събраните по делото доказателства. Истинността на нотариалния акт, в частта на приложеното решение на ТКЗС за разпореждането с имота, не е била и своевременно оспорена от ответниците относно констатацията на нотариуса, че пред него е било представено решението на ТКЗС „Г. К.“ от 1961 г. за определянето на К. Л. К. за купувач на имота. Изложени са съображения, че съгласно приложимата в настоящата хипотеза норма на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ възстановява се правото на собственост върху земеделските земи, притежавани от собствениците им преди образуване на ТКЗС, които са били продадени от стопанствата на трети лица, с изключение на изрично посочените в закона случаи, какъвто е настоящият. В случая са съществували пречки за възстановяване на собствеността в полза на наследниците на Б. Т. с оглед разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, според която ефектът на реституцията върху включените в строителните граници на населените места земеделски земи не настъпва, ако върху тях при спазване на всички нормативни изисквания са построени сгради от трети лица преди 01.03.1991 г. Въззивният съд е приел, че в придобития от К. Л. К. недвижим имот, при спазване на всички нормативни изисквания, е реализирано строителство преди 01.03.1991 г. По силата на издаденото строително разрешение № 208 от 10.07.1962 г. през същата година в имота е била изградена масивна тухлена барака, а по силата на издаденото ново разрешение за строеж с позволителен билет № 280 от 11.09.1979 г. и с откриването на строителна линия и ниво на 12.11.1979 г. за построяването на „панелна вилна сграда“ от 20 кв. м и 200 куб. м имотът е бил реално застроен преди 01.03.1991 г. и с изграждането на вилна сграда, в която К. Л. К. е живял. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че вилната сграда е била изградена до етап „груб строеж“ преди 1991 г., като е посочил, че изявленията на същия в молбата му от 12.12.1979 г., че са му нужни 3 часа да довърши вилата, обосновават житейския извод, че оставащите довършителни работи не са за изграждането й в „груб строеж” и от тях не следва, че строежът е завършен след изтичане на срока на строителните книжа съгласно § 198, ал. 2 ППЗПИНМ (отм.) и чл. 227, ал. 3 ППЗТСУ (отм.). Прието е, че в случая е налице изключението по чл. 10, ал. 7, изр. 1 ЗСПЗЗ и наследниците на К. К. са запазили правото си на собственост върху процесния имот, което са прехвърлили валидно на ищците, а решението от 27.04.1998 г. на ПК „Овча купел“ за реституцията на имота не е произвело правно действие. Съдът е приел за неоснователно и въведеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла в полза на ответниците придобивна давност по съображения, че по делото не е установено за времето от 27.04.1998 г. до 28.05.2004 г. праводателят на ответниците да е владял имота лично или чрез трето лице, поради което не е налице хипотезата на чл. 82 ЗС. От датата на продажбата на имота на ответниците - 28.05.2004 г. до датата на подаване на настоящата искова молба на 27.03.2006 г. не е изтекъл петгодишният срок по чл. 79, ал. 2 ЗС за придобиването на имота по давностно владение. Прието е, че ответницата Г. Б. също не е придобила имота на основание чл. 79, ал. 1 ЗС с изтичането на десетгодишна давност в нейна полза, считано от 28.05.2004 г. до 07.02.2017 г., когато е конституирана по делото като необходим другар на ответника Н. Б.. Изложени са съображения, че процесният имот е закупен от ответника по време на брака му с Г. Б. в режим на съпружеска имуществена общност, като последната е участвала, считано от 09.05.2009 г. /първото заседание по делото в първоинстанционното производство/ до 07.02.2017 г. в процесуалното качество на трето лице-помагач на страната на ответника. Същата е необходим другар на ответника в съответствие с постановките на т. 3 на ТР № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения относно конституирането на съпругата като ответник - необходим другар на ответника Н. Б., дори и по-късно осъществено на 07.02.2017 г., не води до пораждането на благоприятни правни последици за приложението на правилата на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС за очертания период от 28.05.2004 г. до 07.02.2017 г. спрямо нея. При необходимите другари решението има еднакъв резултат за всеки от другарите, независимо дали всеки от тях е участвал в процеса. С предявяването на исковата претенция на 27.03.2006 г. давността е спряла да тече докато трае съдебният процес за предявеното спорно материално право и с уважаване на предявения иск същата е била прекъсната на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Не е налице сила на пресъдено нещо по отношение на влязлото в сила решение от 24.02.1998 г. по гр. д. № 8980/1996 г. на Софийския районен съд, с което на основание чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост в полза на наследниците на Н. Т. Г. върху процесния имот, тъй като не е налице субективен идентитет между страните в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и страните от настоящото производство. По тези съображения предявеният иск е приет за основателен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите Н. Щ. Б. и Г. Д. Б. сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. При преценка на събраните доказателства длъжна ли е инстанцията по същество на спора да се съобрази с научни и опитни правила, с помощта на които да се мотивират доказани факти чрез свидетелстващ документ, за да формира решаващ правен извод; 2. Допустимо ли е процесуалните последици при необходимо другарство да се приравняват на тези, произтичащи от задължително другарство от инстанцията по същество; в резултат на това може ли да се приеме, че може да има понятие „ответник, привлечен с обратна сила“, респ. заличаването на третото лице - помагач не заличава ли последиците от участието му; 3. Кой носи доказателствена тежест за достоверността на факти в представени частни документи, които са оспорени, с оглед тяхната истинност; 4. Императивна ли е нормата на § 198 от Правилника за приложение на закона за плановото изграждане на населените места относно строителни разрешения, по които в продължение на две години от издаването грубият строеж на сградата (вкл. покрива) не е бил завършен, губят действието си; и 5. Тече ли придобивна давност, в случай когато едно физическо лице не е привлечено като ответник и срещу него няма иск, същото е участвало като трето лице - помагач, но впоследствие е заличено; дали има значение процесуалната фигура в процеса на трето лице - помагач, преди да е заличено. Релевират се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК К. Б. Н. е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. При предявен иск по чл. 108 ЗС императивно задължение ли е на съда служебно да следи за валидността на документите за сделките, установяващи правото на собственост на ищеца; 2. В доказателствена тежест ли е на ищеца да установи пълно и главно правото си на собственост на заявеното основание и с надлежни документи, когато това право и доказващите го документи са оспорени от ответника; 3. При деривативно заявено основание необходимо ли е да се установи, че частният праводател е собственик с валидно съставени документи, след като собствеността е оспорена; 4. Необходимо ли е при оспорването да се посочи точно порокът на документа, легитимиращ собствеността; 5. Когато установяването на собствеността на ищците, която е оспорена от ответниците, се заявява на деривативно основание и частните им праводатели се легитимират с нотариален акт, съставен по реда на чл. 587, ал. 1 ГПК, издаден в резултат на специално уредено от закона охранително производство за проверка и признаване правото на собственост, то при обратното доказване, извършено от страната, която оспорва, че легитимиращият се с него не е собственик, не се ли реализира, когато се установи, че признатото право на собственост не съответства на съдържанието на представените и изброени в него документи; 6. Когато е налице сделка със сложен смесен фактически състав, необходимо ли е всеки от елементите да бъде установен самостоятелно и представянето на административния акт на съответния ОбНС изключва ли необходимостта да се установи, че продавачът, в лицето на ОС на член-кооператорите на ТКЗС по реда на чл. 11, ал. 5 от Примерния устав на ТКЗС от 1950 г., е взел съответно решение за продажба на конкретната земеделска земя, внесена в ТКЗС и влязла в регулация към този момент; 7. Налице ли е хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ върху терен, който е бил продаден от ТКЗС на физическо лице и за който е издаден позволителен билет по реда на чл. 123, ал. 2 ППЗТСУ за застрояване на вила от около 20 кв. м и дадена съответна строителна линия по време, когато е налице строителна забрана за извършване на застрояването на парцела предвид предвиждане на мероприятие за отчуждаването му за държавни нужди; и 8. Изградената със строително разрешение през 1962 г. тухлена барака върху терен, който е продаден от ТКЗС на физическо лице, представлява ли законно застрояване, което да определи приложението на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Поддържа, че решението е очевидно неправилно. Ответниците по жалбите са подали писмени отговори, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационните жалби до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен в изложението към жалбата на Н. Щ. Б. и Г. Д. Б. въпрос по своята същност представлява общо касационно оплакване за необоснованост на въззивното решение и не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това, касаторите не сочат в какво се състои противоречието на въззивното решение с дадените в т. 12 на ТР № 1/2001 г. и т. 3 на ТР № 2/2004 г. и на ОСГК на ВКС разяснения относно необосноваността като основание за касационно обжалване /с т. 3 от първото тълкувателно решение е обявена за загубила сила т. 12 от второто поради законодателни изменения и диференцирането на необосноваността като отделно касационно основание/, както и с посочената в изложението казуална практика на ВКС, нито токова съществува, поради което и соченият допълнителен селективен критерий също не е налице. Необосноваността като порок на въззивното решение има отношение към основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което ще бъде разгледано по-долу, във връзка с което касаторите са изложили доводи за неправилност на изводите на съда по възражението им за изтекла придобивна давност, респ. за вида на другарството между тях. В случая крайните изводи на съда биха били едни и същи, независимо коя от двете разновидности на необходимо другарство /задължително и факултативно/ е налице, поради което вторият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение и също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Съгласно приетото в ТР № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС съпрузите са необходими, но не са задължителни другари по предявен от или срещу тях иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност. Дори когато не е конституиран като страна, неучаствалият в делото съпруг ще бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, което трябва да бъде еднакво спрямо всички необходими другари, и би могъл да защити правата си, в случай че са нарушени, като поиска неговата отмяна по реда на чл. 304 ГПК. С оглед на казаното, неучастието на съпруга на ответник, срещу когото е насочен искът по чл. 108 ЗС, не обуславя недопустимост на производството, нито същият може да има по-благоприятно положение от своя съпруг, когато е конституиран като ответник по-късно от него. Третият и четвъртият свързани въпроси са теоретично и твърде общо формулирани, поради което не могат да обусловят касационното обжалване на въззивното решение съгласно дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, разяснения. Освен това във връзка с тях касаторите не са обосновали никоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че в т.1 на ТР № 6/2006 г. на ОСГК на ВКС за дадени задължителни разяснения относно тълкуването на понятието “незаконно строителство”, релевантно за реституцията, като е прието, че само несъобразяването с формалните изисквания за законност, а именно наличие на редовни строителни книжа води до незаконност на строежите, като в противен случай те са законни и са пречка за реституцията на имотите, в които са осъществени. Тези разяснения са дадени във връзка с разпоредбата на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ, но следва да намерят приложение и към настоящата хипотеза, при която законно построена в имота сграда също е пречка за неговата реституция по реда на ЗСПЗЗ, което налага да се прави разграничение на незаконните от законните строежи. В решение № 778 от 27.04.2010 г. по гр. д. № 2021/2008 г., на ВКС, IV г. о., е прието, че последиците на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ не се прилагат, когато към 01.03.1991 г. в имота, предмет на реституционна претенция, при спазване на нормативните изисквания е построена сграда от трети лица или е започнал законно разрешеният строеж при валидно отстъпено право на строеж. Според това решение смисълът на разпоредбата на § 198 ППЗПИНМ (отм.) е при изменения на териториалноустройствените планове, на нормативните изисквания или на собствеността върху терена, те да бъдат съобразени при строителството, а когато подобни промени не са настъпили, неспазването на двегодишния срок не се отразява по същество на строителното разрешение и построяването на сградата след този срок също е пречка за реституцията на имота. Последният поставен въпрос няма отношение към решаващите мотиви на въззивния съд, а и по отношение на него касаторите релевират основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излагат никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които не са налице. За да отхвърли възражението за изтекла в полза на ответницата Г. Б. придобивна давност, въззивният съд е посочил, че тя има качеството необходим другар на ответника Н. Б. и по-късното й конституиране като ответник - на 07.02.2017 г., не води до пораждането на благоприятни правни последици за приложението на правилата на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС за периода от 28.05.2004 г. до 07.02.2017 г. спрямо нея. Както се посочи по-горе, според установената практика при необходимото другарство /задължително или факултативно/ решението има еднакъв резултат за всеки от другарите, независимо дали е участвал в процеса. Формулираните от касатора К. Б. Н. въпроси от № 1 до № 4 се поставят във връзка с негово оплакване, че въззивният съд не е разгледал истинността на нот. акт № 147/21.11.1961 г. в частта на приложеното решение на ТКЗС „Г. К.“. Според дадените с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения нотариалният акт се ползва с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, че пред нотариуса са били представени описаните в акта документи, поради което тази доказателствена сила подлежи на оборване само при оспорване на документа по реда и в срока по чл. 154 ГПК /отм./, респ. чл. 193 ГПК, при което тежестта за установяване на неистинността е върху оспорващата страна /ал. 3/. Когато документът е представен с исковата молба, съдебната практика по приложението на ГПК от 1952 г. /отм./, при чието действие е предявена исковата претенция в настоящия случай, приема, че ответникът следва да оспори истинността му в първото съдебно заседание, а ако не се е явил в същото - в следващото съдебно заседание, след което правото да се оспори истинността на документа се преклудира /решение № 558 от 13.01.2011 г. по гр. д. № 4323/ 2008 г. на ВКС, І г. о./. При надлежно оспорване истинността на нотариален акт в частта, според която пред нотариуса е бил представен описан документ, неговата доказателствена сила следва да се зачете, когато не е оборена. Доколкото в настоящия случай такова оспорване не е направено от ответниците в предвидения преклузивен срок, в тази си част представеният нотариален акт от 1961 г. се ползва с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Казаното във връзка с първите четири въпроса се отнася и за следващите два въпроса, по отношение на които липсва противоречие със сочената в изложението практика на ВКС – ТР № 11/2012 г. и ТР № 2/1996г. на ОСГК и определение № 146 от 26.02.2009 г. по гр. д. 4426/2008 г., І г. о., нито касаторът сочи конкретно в какво се изразява то. В случая в съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че липсата на документ, в който е обективирано взетото решение на общото събрание на ТКЗС за продажба на имот по чл. 11, ал. 5 от Примерния устав на ТКЗС, само по себе си не може да доведе до извод за нищожност на извършената продажба по реда на Закона за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти /отм./, когато този документ е описан в издаден нотариален акт като представен пред нотариуса, както и когато са налице други писмени доказателства /в случая протокол, удостоверяващ предлагането на имота за продажба от стопанството и определянето на конкретно лице за купувач/, от които може да се установи наличието на решение за извършване на продажба на земя, внесена в стопанството. В допълнение следва да се посочи, че съгласно дадените с ТР № 4/ 2016 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, неспазването на изискването на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК за разпореждане с имот на кооперацията с решение на общото събрание, е от значение само във вътрешните отношения между председателя и кооперацията, но не и в отношенията с третите лица. Не е оправдано третите лица да носят риска и да поемат негативите от избора на недобросъвестен управител, сключил разпоредителната сделка без взето от общото събрание решение. Поради това, липсата на предварително взето решение на общото събрание по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК не води до недействителност на сключената от председателя разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот. Това разрешение следва да се приложи и при извършени разпоредителни сделки с внесени в ТКЗС имоти предвид идентичността на уредбата относно управлението на ТКЗС според Примерния устав на ТКЗС от 1958 г. и на кооперация съгласно действащия Закон за кооперациите. Съгласно чл. 43 от Примерния устав на ТКЗС управителният съвет на ТКЗС е изпълнителен орган на общото събрание и ръководи кооперативното стопанство съобразно законите на страната, устава и решенията на общото събрание, докато разпоредбата на чл. 11, ал. 5 предвижда, че продажбата на земи, внесени в стопанството или негова собственост, се извършва по решение на общото събрание. Последните два поставени въпроса също не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като отговорът на седмия въпрос е свързан с конкретно установена фактическа обстановка и не е бил предмет на обсъждане от въвззивния съд в обжалваното решение /в мотивите към него съдът е посочил, че съгласно писмо № 16-Н-319 от 17.12.1979 г. на председателя на ЦС на НАПС и председателя на ЦС на НТС до председателя на СОНС за вилна зона Горна баня е съществувала временна забрана за строителство, която впоследствие е отпаднала, а не е приел, че позволителният билет и строителната линия са дадени по време на забраната/. Осмият въпрос не предполага даването на принципен отговор и е по съществото на спора, като същият не е и обусловил решаващите изводи на съда /по отношение на въпрос № 7 важи и казаното по предходната жалба във връзка с незаконното строителство/. Наред с това посоченото от касатора решение № 31 от 19.06.2019 г. по гр. д. № 1702/2017 г. на ВКС, I г. о., не се отнася до тези въпроси, респ. противоречие с него липсва, а във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени релевантни доводи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, които предпоставки относно поставените въпроси не са налице. Обжалваното решение е валидно постановено. Същото не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост, нито е очевидно неправилно. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касаторите доводи са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК /в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице извод относно правното значение на факт, направен при нарушение на правилата на формалната логика, опита и научните правила. В случая сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 10 ГПК касаторите по отделните жалби следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по касация В. К. Д. и С. Е. И. - Д. сторените от тях разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на по 1100 лв. /касаторите по първата жалба общо 1100 лв./. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,