Определение № 3249 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3958/2023 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от Ц. М. М., чрез адвокат В. В., срещу определение №2222/12.09.2023г. по ч.г.д.№2355/2023г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение №9974/21.08.2023г. по г.д.№8312/2023г. на Софийски градски съд, с което е отказано възстановяване на платената държавна такса по делото в размер на 6 000лв. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно и постановено в противоречие с практиката на ВКС. Претендира неговата отмяна и постановяване на друго, с което да му бъде върната заплатената по делото държавна такса, тъй като по същото не са извършени процесуални действия. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в частната касационна жалба. В същото е направено искане за допускане на обжалването поради очевидната неправилност на съдебния акт. В условие на евентуалност се претендира допускане на обжалването по въпроса „За какво се събират нормативно определените държавни такси по чл.71 от ГПК?“, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като разрешен в противоречие с практиката на ВКС /определение №142/23.02.2010г. по ч.т.д.№917/2009г. на ІІ т.о.; определение №206/20.03.2013г. по ч.т.д.№1126/2013г. на ІІ т.о. и определение №43/19.01.2018г. по ч.т.д.№2428/2017г. на ІІ т.о./. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определение №9974/21.08.2023г. по г.д.№8312/2023г. на Софийски градски съд, с което е отказано възстановяване на платената държавна такса по делото в размер на 6 000лв. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенния съд е образувано по искова молба от Ц. М. М. срещу А. В. М. и Е. А. К., с която е предявен иск с правно основание чл.464 от ГПК. Същият бил уточнен с молба вх.№73667/08.08.2023г., към която били представени доказателства за заплатена дължимата за производството държавна такса в размер на 6000лв. С молба вх.№74695/11.08.2023г. ищецът направил изявление за оттегляне на предявения иск, поради извършено от ответника пълно погасяване на задължението му, в хода на образуваното изпълнително производство. Направил искане за връщане на платената по делото държавна такса. Производството по делото било прекратено, а искането за връщане на държавната такса – отхвърлено. Въз основа на така установеното въззивният съд приел, че съгласно правната уредба /чл.71, ал.1 вр. чл.73, ал.3 от ГПК, чл.128, т.2 от ГПК, чл.3 и чл.4, б.“а“ от Закона за държавните такси/ държавната такса се дължи за образуване на гражданското дело, а не за разглеждането и разрешаването на предявения спор по същество, като същата не зависи от обема и вида съдопроизводствените действия. Посочил, че в трайно установената съдебна практика е прието, че на връщане по реда на чл.4б от Закона за държавните такси подлежат единствено недължимо внесените такива – по които не е било образувано исково производство; надвнесените или тези, които са били платени, въпреки, че страната е била освободена от заплащането им. С оглед на изложеното, въззивният съд приел, че в конкретния случай, при оттегляне на иска, не е налице хипотеза на недължимо платена такса, независимо от броя и вида на извършените съдопроизводствени действия. По тези съображения потвърдил обжалваното първоинстанционно определение. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Поставеният от страната въпрос е свързан с проблема подлежи ли на връщане държавна такса при оттегляне на предявения иск и прекратяване на производството по делото. По него е налице трайно установена съдебна практика – определение №366/15.05.2013г. по ч. т. дело № 627/ 2012 год. на ІІ т.о.; определение № 126/15.03.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 1193/2013г., ІІ г.о., постановено в производство по чл.274, ал.3 ГПК, както и соченото от касатора определение по ч.т.д.№2428/2017г. на ІІ т.о. Според същата, по реда на чл.4б от Закона за държавните такси, се връщат единствено недължимо платени държавни такси, а това са таксите, по които не е било образувано съответно производство; таксите, които са били събрани, независимо от освобождаване на съответното лице от заплащането им, както и надвнесените такси. В мотивите на постановеното по ч.гр. дело № 60/2022 г. на ВКС, ІV г.о. определение е обосновано, че основанието за внасяне на държавната такса е отправеното до съдилищата искане за защита на лични или имуществени права чрез провеждане на съдебно производство, респ. за издаване на определен документ в изрично предвидените случаи. Разяснено е, че законът не свързва в първата хипотеза основанието за внасяне на държавна такса със задължението на съда да постанови определен съдебен акт, т. е. основанието за внасяне на таксата не е обвързано с очакван от вносителя правен резултат, както в хипотеза на издаване на документ, при която таксата се заплаща само ако документът бъде издаден. Посочено е още, че държавните такси не представляват цена, която гражданинът заплаща само ако получи услугата, която желае, т. е. съдебен акт уважаващ заявената претенция, респ. извършването на определен брой съдопроизводствени действия. Въззивният съдебен акт е постановен в съответствие с формираната практика, поради което не са налице основания за допускане на обжалването му. Посочените в изложението актове на касационната инстанция по ч.т.д.№917/25009г. на ІІ т.о. и по ч.т.д.№1126/2013г. на ІІ т.о. касаят хипотези на връщане на заплатени държавни такси в заповедното производство, поради което са неотносими към спора по настоящото дело. Страната разполага с възможност да търси възстановяване на направените в производството разноски от ответника, станал причина за образуването му. Не са налице предвидените в чл.280, ал.2 от ГПК основания за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция, както и очевидна неправилност на оспорения съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като въззивното определение е мотивирано и обосновано. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на определението, нито да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,