Определение № 50553 от 20.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1921/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „ДАНЛЕКС “ ЕООД против решение № 261571 от 10.05.2022г. по в. гр. д. № 13321/2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 04.10.2020г. по гр. д. № 70583/2019г. на Районен съд - София, с което е отхвърлен предявеният от „ДАНЛЕКС “ ЕООД срещу Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията, сега Министерство на транспорта и съобщенията, установителен иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване нищожност на решение № 243/07.07.2014г. по т. д. № 416/2011г. на 2 - ро т.о. на ВКС, вкл. в частта за разноските. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение, като неправилно – незаконосъобразно и необосновано. Претендира присъждане на направените разноски за трите съдебни инстанции. Ответникът по жалбата и по делото, Министерството на транспорта и съобщенията, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. От фактическа страна е прието за безспорно, че с решение № 110/24.01.2011г. по т. д. № 181/2010г. на Апелативен съд – София е обезсилено решение № 88/19.01.2010г. по т. д. № 545/2005г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъдено Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията да заплати на „Данлекс“ ЕООД, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, сумите 3 362 480.90 лева, 53 775.77 лева, 102 631 лева и 680 920 лева, както и в частта, с която са отхвърлени предявените от Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията срещу „Данлекс“ ЕООД насрещни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 1 021 739.63 лева и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 716 381.31 лева, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд в обжалваната част. Решението на Апелативен съд -София е обжалвано от „Данлекс“ ЕООД и с решение № 176/04.07.2014г. по т.д. № 416/2011г. на ВКС е отменено в частта, с която е обезсилено решение № 88/19.01.2010г. по т.д. № 545/2005г. на Софийски градски съд, в частта, с която Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията е осъдено да заплати на „Данлекс“ ЕООД, на основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, сумите 2 177 287 лева, 53 775.77 лева, 680 920 лева и 20 814.32 лева, а в останалата обжалвана част е потвърдено. ВКС е върнал делото на друг състав на Апелативен съд - София за произнасяне по съществото на спора в отменената част. В мотивите на решението ВКС е посочил, че при новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по релевираните от касатора доводи за недопустимост на насрещната искова молба, включително по допустимостта на акцесорния иск по чл.86 ЗЗД, както и за отговорността за разноските. Същевременно в мотивите е посочено, че съобразно изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски за касационната инстанция по съразмерност в размер на 100 554.97 лева, от които държавна такса 58 655.95 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 41 899 лева, заплатено по договор за правна помощ и съдействие от 14.06.2013г. С диспозитива на решението Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията е осъдено да заплати на „Данлекс“ ЕООД разноски за касационната инстанция в размер на 100 554.97 лева, от които държавна такса 58 655.95 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 41 899 лева. С решение № 243/07.07.2014г. постановено по същото дело по реда на чл.247 ГПК, ВКС служебно е констатирал допусната в решението от 04.07.2014г. очевидна фактическа грешка - в мотивите си посочил, че при новото разглеждане решаващият състав ще следва да се произнесе и по отговорността за разноските, а в диспозитива погрешно са присъдени разноски в полза на касатора, поради което и на основание чл.247 ГПК е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 176/04.07.2014г., като вместо „Осъжда Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията да заплати на „Данлекс“ ЕООД разноски за касационната инстанция в размер на 100 554.97 лева“ да се чете „По отговорността на страните за разноските в производството пред Върховния касационен съд следва да се произнесе въззивният съд съгласно чл.294, ал.2 ГПК“. С решение № 1099/22.05.2015г. по т. д. № 2664/2014г. на Апелативен съд - София, първоинстанционното решение е отменено във върнатата за ново разглеждане част и предявените от „Данлекс“ ЕООД искове са отхвърлени, като „Данлекс“ ЕООД е осъдено да заплати на Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията сумата 18 000 лева, представляваща разноски по компенсация. С определение № 710/29.07.2016г. по т.д. № 3239/2015г. на 1-во т.о. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд- София. От правна страна въззивният съд, след като е съобразил, че нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, по аргумент за по-силното основание от чл.270, ал.2 ГПК, е приел за допустим и иск за прогласяване нищожност на определенията и разпорежданията на съда. По същество въззивната инстанция е намерила, че е налице надлежно изявление на съдебния състав, постановил решението по реда на чл.247 ГПК, прогласяването на нищожността на което се иска, тъй като решението е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, в законен състав, в писмена форма и е подписано, а волята на съда е ясна и разбираема. Същевременно е счел, че с него не се постановява нещо неизпълняемо, нито изпълнение на действие, което е престъпление или противоречащо на добрите нрави. Посочил е, че установената в чл.246 ГПК неоттегляемост на решението съставлява по своя характер забрана за съда да изменя своята правораздавателна воля, изразена в съдебен акт, след неговото постановяване. Извън обхвата на забраната са хипотезите, в които правораздавателната воля на съда е намерила неправилно отражение в диспозитива на съдебния акт - чл.247 ГПК, същата е неясна - чл.251 ГПК, или липсва по отношение на част от предмета на делото - чл.250 ГПК. Извън обхвата на забраната е и произнасянето на съда по въпроса относно разноските по делото, в която част съдебното решение има характер на определение и може да бъде изменяно или допълвано по искане на страните по реда и при условията на чл.248 ГПК. Също така въззивният съд е приел, че при констатирана от съда очевидна фактическа грешка в акта си относно разноските, той може служебно да я поправи по реда на чл.247 ГПК. Съобразил е, че в случая касационното обжалване е допуснато по жалба на ищеца „Данлекс“ ЕООД, касационната жалба е счетена за частично основателна, като обжалваното въззивно решение е частично отменено и делото е върнато за ново разглеждане в отменената част, а в останалата обжалвана част решението е потвърдено. При това положение касаторът би могъл да има право на разноски в касационното производство единствено съобразно върнатата за ново разглеждане част от претенциите, но само при условие, че те бъдат уважени при повторното разглеждане на делото от въззивния съд - чл.294, ал.2 ГПК. За да постанови решението от 07.07.2014г. ВКС е приел, че е налице противоречие между мотивите на решението от 04.07.2014г., с които съдът е възложил на въззивния съд да се произнесе по разноските с оглед изхода на спора в отменената и върната за ново разглеждане част, и диспозитива на решението, с който съдът е присъдил на касатора разноски за касационното производство. С оглед на това е счел, че са налице предпоставките на чл. 247 ГПК и е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението. Решаващият състав на въззивния съд е приел, че дали тези предпоставки са били налице е неотносимо за валидността на акта, а дали същият е допустим и правилен е неотносимо за спора по иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Допустимо ли е съдът служебно по своя инициатива да направи изменение на окончателния си съдебен акт в частта за разноските респ. в случаи, че е направил такова изменение, налице ли е порок на постановения съдебен акт и от какъв вид е той?; 2/ Могат ли по реда на чл. 247 от ГПК да бъдат поправени грешки, които съдът е допуснал при формиране на своята воля?“ Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. последното ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: По отношение на първи въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1, ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въпросът не се обхваща от предмета на делото и не е обусловил изхода на спора. Въпросът, дали е допустимо съдът служебно по своя инициатива да направи изменение на окончателния си съдебен акт в частта за разноските, не се обхваща от предмета на спора – иск по чл. 270, ал.2 ГПК за прогласяване нищожност на съдебен акт, доколкото допустимостта и нищожността са два различни порока, и второ, въззивният съд не е приел, че е налице изменение на постановения от ВКС съдебен акт, а че е извършена поправка на очевидна фактическа грешка на решението в частта за разноските, които са два различни правни института. Вторият поставен въпрос също не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивната инстанция не е приела, че по реда на чл. 247 от ГПК могат да бъдат поправени грешки, които съдът е допуснал при формиране на своята воля, поради което този въпрос не е предпоставил изхода на делото. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да бъде обсъждан наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не трябва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложеното, решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване, като предвид изхода на спора, на ответника, на основание чл.78, ал.8 ГПК, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд