Определение № 822 от 31.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 535/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Н. от П. против решение от 2.08.13 г. по в.гр.д. № 283/13 г. на Габровски ОС с което се отхвърля иска на касатора по чл.422 ГПК да се признае за установено, че Т. Ив. П. и Б. Л. П. му дължат сумата 15 000 лв., законна лихва и деловодни разноски въз основа на запис на заповед от 12.01.10 г. по заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. С обжалваното решение е прието следното: Ищецът не е доказал, че реално е предал на ответниците сумата по ЗЗ. Тъй като е възразено в отговора на исковата молба, че не се дължи сумата и не е налице каузална сделка, ищецът е следвало да докаже каузално правоотношение. В касационната жалба се твърди, че в противоречие с решения на ВКС в обжалваното решение е прието, че ищецът, въпреки липса на възражение от ответниците по ЗЗ, безусловно следва да докаже наличието на валидно възникнало каузално правоотношение. От тук произтичал и въпросът: Каузата процесуална предпоставка за допустимост на иска ли е или факт, който следва да бъде установен в процеса?, който бил от значение за развитие на правото. Така формулиран въпросът е неправилен, защото в случая съдът не е прекратил производството по делото, а се е произнесъл по същество на спора. Допустимостта на иска по чл.422 ГПК е обусловена от издадената ЗИ по чл.417,т.9 ГПК и подадено възражение от ответника по чл.414 ГПК. Искът е за съществуване на вземането по ЗИ, която според чл.417 ГПК се издава за вземане, основано на представения документ. Всъщност основният спорен въпрос е: Какъв е предмета на делото и как се разпределя доказателствената тежест при иск по чл.422 ГПК въз основа на ЗЗ? С отговора на исковата молба се правят следните възражения: 1.Не сме вземали от ищеца заем, липсва каузална сделка., 2. И двата подписа в ЗЗ са положени от първия ответник. Обяснява се, че ЗЗ е подписан в резултат на бизнес отношения между две търговски дружества, чиито представители са били две физически лица-ищеца и първата ответница, но тя твърди, че е върнала непродадените обувки. Обаче, в първото по делото заседание адвоката на ответниците твърди липсата на каквито и да било каузални отношения. Вярно е, че в писмената защита отново се връща към обясненията в отговора при какви обстоятелства е издаден ЗЗ, но те не могат да бъдат зачетени съобразно концентрационното начало на процеса. Следователно, няма такова оспорване, че ищецът не е предал реално на ответниците сумата по ЗЗ, каквото съдът е приел, че е налице, но не било доказано. Твърдяната липса на кауза, не означава неполучаване на парите. По правилно формулираният по-горе спорен въпрос е налице задължителна практика- т.17 ТР 4/2014 ОСГТК, където е направено разграничението. В случая е налице хипотезата, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответниците, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение. По изложените съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 ГПК и затова следва да се допусне до разглеждане по същество. Водим от горното, ВКС-І т.о.