Определение № 4807 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3232/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Б. Д., чрез адв. П. Б., срещу определение № 353 от 19.04.2024 г. по възз. ч. гр. д. № 255/2024 г. на Окръжен съд – Хасково, в частта, с което е потвърдено определение № 630 от 02.11.2023 г., постановено по гр. д. № 695/2022 г. на Районен съд – Харманли и е прието, че Районен съд – Харманли е компетентен да се произнесе по иска с правно основание чл. 127 СК, предявен от П. Даниелова Д. лично и като законен представител на Н. В. Д. против В. Б.. С определението в останалата част е потвърдено определението на РС, с което се спира производството по делото до приключване на производството по гр.д. № 281/2023 г. на Софийски градски съд. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение в частта му, с която е прието, че Районен съд – Харманли е международно компетентен да се произнесе по предявения иск, е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с процесуалните правила и материалния закон. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставя се въпросът: „При наличие на висящо производство по реда на Хагската конвенция от 1980 г. следва ли съдът, сезиран с иск по чл. 127, ал. 2 СК, да извърши преценка за наличието на международна компетентност след влизане в сила на решението, с което се постановява връщане на детето или се отказва такова, доколкото международната подсъдност на спора се определя от местоживеенето на детето?“. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Пред Районен съд – Харманли е образувано гр.д. № 695/2022 г. по предявен иск с правно основание чл. 127, ал. 2 СК от П. Д., действаща лично и като законен представител на Н. В. Д., срещу В. Д.. В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата живее в [населено място]. С ответника се запознали през 2018 г. и заживели заедно в Швейцария. След няколко месеца се прибрала в [населено място], а ответникът останал да живее и работи в Швейцария. На 19.12.2019 г. ищцата родила детето Н. в [населено място] и започнала да го отглежда в [населено място]. Впоследствие за по един или два месеца тя и детето пребивавали в Швейцария, като последно в началото на 2022 г. били там, но се прибрали и поради влошените отношения с ответника не искала да остава там. Посочва, че отглежда детето с помощта на своите близки, то има приятелски кръг и среда в [населено място], където посещава детска градина. Сочи, че иска да се определи майката да упражнява родителските права и детето да живее при нея, а на бащата да се определи режим на лични контакти с детето и месечна издръжка, която бащата да заплаща. Съдът е приел, че следи служебно за своята компетентност както и че в случая за определяне на международната компетентност за разглеждане и решаване на въпросите, свързани с упражняването на родителските права, местоживеенето на детето, издръжката му и режима на лични отношения с родителя, комуто не са възложени родителските права, следва да намери приложение Хагската конвенция от 1996 г. за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, по която България и Швейцария са страни. Според чл. 5, ал. 1 от нея компетентни да вземат мерки за закрила на детето са съдебните органи на държавата, в която то има обичайно местопребиваване, а според ал. 2 на същия член при промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга държава компетентност имат нейните органи. Това правило обаче не се прилага в случай, че детето е изведено незаконно от държавата, където е имало обичайно местопребиваване – тогава органите на договаряща държава, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди извеждането му, запазват своята компетентност до момента, когато то придобие обичайно местопребиваване в друга държава и е пребивавало в другата държава най-малко една година, след като лицето, институцията или органът, имащи право да упражняват родителски права, узнаят или е трябвало да узнаят за местонахождението на детето и в този период никаква молба за неговото връщане не е подадена. Съдът е посочил, че под обичайно местопребиваване на детето следва да се разбира мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда. В тази връзка е приел, че по делото се сочи, че детето от раждането си до м. май 2022 г. преимуществено пребивава в България и то посещава детска градина в [населено място], като последното не се оспорва от бащата. При тези данни съдът е приел, че не е спорен фактът, че е налице международен елемент по възникналия спор между страните относно родителската отговорност и детето има обичайно местопребиваване в България и към датата на исковата молба то пребивава в страната и българският съд е компетентен да разгледа предявения иск за упражняване на родителските права по отношение на детето, определяне на местоживеенето му и на режима на контакти с неотглеждащия родител. Прието е в тази връзка, че правилно РС Харманли е констатирал, че е международно компетентен да се произнесе по иска с правно основание чл.127 от СК и определението, предмет на въззивна проверка в тази част е потвърдено. По отношение на спиране на производството по делото до приключване на производството по гр.дело №281/2023 г. на СГС, образувано по молба за връщане на детето Н., в държавата на обичайното му пребиваване-Швейцария с твърдения за незаконното му отвличане от майката под формата на незаконното му задържане в България и което се разглежда по реда на Хагска конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г. въззивният съд е приел, че приложение следва да намери чл.16 от Хагската конвенция. В случая, с оглед на цитираната разпоредба, след като РС Харманли е уведомен за инициирано производство за незаконното прехвърляне или задържане на детето по смисъла на чл.3 от Хагската конвенция, съдът не следва да разглежда по същество предявения иск по чл.127, ал.2 СК и следва да спре делото до приключване на производството по Хагската конвенция от 1980 г., както е постъпил и районния съд, чието определение е потвърдено, но не е предмет на настоящото производство. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради следното: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК, към която препраща и разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК за касационно обжалване на определенията – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В случая не се обосновава допускане на въззивното определение до касационно обжалване по поставения въпрос. Същият няма характеристиките на обуславящ правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, след като не кореспондира на приетото от въззивния съд, за да потвърди обжалваното определение на първоинстанционния съд, че е компетентен да се произнесе по иска с правно основание чл.127 СК се е ръководил от това, че детето на страните е с обичайно местопребиваване в България и където се намира и към момента на сезиране на съда. Едва по отношение на искането за спиране и във връзка с предявения иск пред СГС за връщане на детето с твърдения, че е задържано от майката е взето отношение за значението на производството по чл. 12 от Хагската конвенция от 1980 г. за производството за родителските права и издръжката на детето. Питането на жалбоподателя по същество представлява несъгласие с изводите на съда за това, че е приел, че детето е с обичайно местопребиваване в България и налага преценка дали в случай на висящо производство по чл. 12 от Хагската конвенция от 1980 г. съдът, сезиран с иск по чл. 127, ал. 2 СК, следва да се произнесе относно международната си компетентност да разгледа спора преди или след постановяването на решение за връщане на детето. В тази връзка по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК е постановено определение № 394 от 17.09.2019 г. по ч. гр. д. № 2567/2019 г. на ВКС, IV г. о., според което наличието на висящо производство по чл. 12 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца не е пречка за произнасяне по направено възражение за липса на компетентност на съда да се произнесе по спора по чл. 127, ал. 2 СК, доколкото чл. 16 от Конвенцията предвижда забрана за произнасяне по съществото на спора, но не задължава съда да не се произнася по наличието или не на компетентност да разгледа същия. Същевременно в определението е посочено, че спиране по реда на чл.229, ал.1, т.4 и т.7 ГПК и чл.16 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца е възможно в случаите, когато съдът е компетентен да разгледа спора, но са налице временни пречки за това и въпросът за преценка на компетентността на съда е преюдициален по отношение на въпроса за спиране на производството по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. Настоящият състав напълно споделя това разбиране, още повече, че въпросът за това компетентен ли е съдът да разгледа делото, се различава от произнасянето по съществото на спора за упражняване на родителските права. Именно втората хипотеза се има предвид в чл. 16 от Конвенцията, тъй като уредената в разпоредбата забрана е продиктувана от това да не се осуети производството по чл. 12 от Конвенцията чрез предявяване на искове за промяна на родителските права. Предвид изложеното не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а постановеното определение е в съответствие със съществуващата съдебна практика и липсва и необходимост от нейната промяна или осъвременяване. В обобщение, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,