Определение № 2075 от 22.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 884/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ТРИЕРА КОМЮНИКЕЙШЪНС“ ЕООД, [населено място], срещу решение №78 от 07.02.2023г. по в. т. д. № 478/2022г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 260152 от 25.02.2022г. по т. д. №2427/2020г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 92 от ЗЗД касаторът е осъден да заплати на „ПРЕДПРИЯТИЕ ЗА УПРАВЛЕНИЕ НА ДЕЙНОСТИТЕ ПО ОПАЗВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА (ПУДООС)“, сума в размер на 66 000 лева, представляваща дължима неустойка по чл. 10, ал. 3 от Договор № 11856/21.08.2017 г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради съществено нарушение материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въпреки наличието на преюдициалност между в. гр. д. №2339/2020г. по описа на Софийски градски съд и настоящото производство, въззивният съд не е приложил императивната правна норма на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и не е спрял производството. Счита, че за сумата от 11 000 лева решението е недопустимо, поради припокриване със задържана от възложителя гаранция за изпълнение – предмет на горепосоченото дело. Намира, че не са налице всички предпоставки за осъществяване на фактическия състав на чл. 92, ал.1 от ЗЗД. Аргументира наличието на нищожност на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави. Счита също, че съдът неправилно е приел за неоснователно направеното от касатора възражение за изтекла погасителна давност. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си като обсъди в съвкупност всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните, а ако не възприема някои от доказателствата, то да изложи съображения за това?; 3. Дължи ли се договорна неустойка, ако страната, която я претендира, не е изпълнила насрещните си задължения за съдействие по договора и е изпаднала в забава на кредитора?; 4. Кои са факторите, които обуславят извода за накърняване на добрите нрави като основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД на неустоечна клауза, и следва ли да се вземат предвид евентуалните неимуществени вреди, които едно юридическо лице може да понесе вследствие неизпълнението на договора?; 5. Кога настъпва изискуемост на задължението за неустойка, ако същата е уговорена за пълно неизпълнение?; 6. В кой момент настъпва юридическият факт на неизпълнение и началният момент, от който започва да тече погасителна давност, при условията на договор с клауза за преглед на работата, без да е уговорено многократно приложение на тази клауза? Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с ТР № 1/04.01.2001г. по т. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, решение № 178 от 24.04.2017 г. по т. д. № 1340/2015 г. на ВКС, I т. о.; решение № 60134 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС, І гр.о.; решение № 142 от 30.03.2020 г. по т. д. №2970/2018 г. на ВКС, I т. о.; решение № 63 от 28.06.2019г. по гр. д. №2296/2018 г. на ВКС, ІІ гр. о.; решение № 145 от 05.08.2021г. по гр. д. №1178/2020 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 60113 от 11.11.2021г. по т. д. №1321/2020г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 92/16.03.2012г. по гр. д. №980/2011г. на ВКС, ІI г. о.; решение №323/27.09.2012г. по гр. д. № 408/2011г. на ВКС, I г. о и др.; въпросът по т. 2 – в противоречие с разясненията в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в т. 19 на ТР № 1/04.01.2001г. по т. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС и в противоречие с решение №50144/04.04.2023г. по дело №79/2022г. на ВКС; решение №401/11.01.2012 г. по гр. д. №327/2011г. на ВКС, III г. о.; решение №554/08.02.2012г. по гр. д. №1163/2010г. на ВКС, IV г. о.; решение №250/21.11.2012г. по гр. д. №1504/2011г. на ВКС, III г. о., решение №370/11.11.2011г. по гр. д. №1740/2010г. на ВКС, IV г. о.; въпросът по т. 3 – в противоречие с решение №53 от 16.09.2022г. по т. д. №1391/2020г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №23 от 13.03.2018г. по гр. д. №1740/2017г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №164 от 03.02.2016г. по т. д. №1890/2014г. на ВКС, І т.о; решение № 21 от 12.07.2010г. по т. д. №470/2009г. на ВКС; решение №105 от 02.07.2014г. по т. д. №2617/2013г. на ВКС; въпросът по т.4 - в противоречие с Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010г. по т. д. №1 от 2009г. на ОСТК, ВКС; решение №122 от 18.07.2019г. по гр. д. №3238/2018г. на ВКС, IV г.о., решение №223 от 19.04.2016г. по т. д. №3633/2014г. на ВКС, I т.о.; решение №229 от 29.06.2017г. по т.д. №3550/2015г. на ВКС, II т.о.; решение №104 от 26.06.2017г. по т.д. №2559/2016г. на ВКС, IV г.о.; въпросът по т. 5 - в противоречие с решение №60264 от 02.12.2021г. по гр. д. №1545/2021г. на ВКС, IV г. о.; решение №111 от 28.07.2009г. по т.д. №714/2008г. на ВКС, II т.о.; решение № 240 от 15.01.2014г. по т.д. №959/2012г. на ВКС, II т.о. Касаторът въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, по отношение на пети и шести правен въпрос. В касационната жалба се позовава и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация „ПРЕДПРИЯТИЕ ЗА УПРАВЛЕНИЕ НА ДЕЙНОСТИТЕ ПО ОПАЗВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА (ПУДООС)“ оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита, че обжалваното решение е допустимо и правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните е бил сключен договор за обществена поръчка №11856/21.08.2017г., с предмет Извършване на медийна/информационна (местна и национална) кампания по проект „Проучване и разработване на пилотни модели за екологосъобразно събиране и временно съхранение на опасни битови отпадъци“. Договорът е бил прекратен едностранно от възложителя, като на основание чл.10, ал.3 от същия възложителят е задържал гаранция за добро изпълнение в размер на 11 000 лв. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението, че възложителят не е оказал необходимото съдействие за изпълнение на договора. Изтъкнал е, че неразделна част от договора е техническа спецификация, за която няма спор, че е предадена на изпълнителя, в която подробно са посочени отделните дейности, които трябва да бъдат изпълнени и стъпките за постигането им. Също се е позовал на представената по делото многобройна кореспонденция между страните. Приел, че макар и медиите, чрез които жалбоподателят е възнамерявал да осъществи информационната си кампания, да са подробно посочени с представената по делото „Програма за осъществяване на информираност на населението с включена комуникационна и медийна стратегия и предварителна подготовка на кампанията“, не може да се направи извод, че тези медии са в състояние да постигнат целите на кампанията, за които е сключен договорът. Приел е, че в случая договорната неустойка не е нищожна, поради излизането от присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Този извод е аргументирал с обстоятелството, че едната страна по договора е предприятие, на което държавата е възложила упражняването на функции във връзка с опазването на околната среда, а другата страна е дружество, което при кандидатстването за сключване на договора е декларирало, че ще постигне изключително високи цели с помощта на своите експерти от медийната област. Изразил е становище, че тъй като двете страни са специалисти в своята област, не противоречи на добрите нрави да се договори неустойка за неизпълнение на договора. Позовал се е и на обхвата на договора (пет пилотни общини) и възможността изпълнението му да рефлектира върху сключването на подобни договори за останалата част от страната. Приел е, че не са налице предпоставките за недопустимост на обжалваното решение, нито изцяло, нито частично. Също така съдът е счел за неоснователно становището на жалбоподателя, че погасителната давност за вземането за неустойка е започнала да тече от 21.09.2017г. /крайният срок за предаване на програмата/, поради това, че в чл.8, ал.2 от Договора страните са предвидили процедура за отстраняване на несъответствия в представената от изпълнителя документация. Отчел е и обстоятелството, че след настъпването на срока за предаване на програмата - 21.09.2017г., страните са продължили комуникацията си във връзка с изпълнението на договора. С оглед на това тъй като изпълнителят е представил две преработени програми от 20.10.2017г. и от 30.11.2017г., съдът е направил извод, че срокът е бил продължен. Намерил е, че с представянето на третата програма на 30.11.2017г. за възложителя е започнал да тече нов срок по чл.8, ал.2 от Договора за разглеждане и одобряване на програмата, съответно десетдневният срок за произнасяне е изтекъл на 10.12.2017г., която дата е била и началният момент на изискуемостта на вземането за неустойката. Изложил е аргументи, че искът е предявен на 08.12.2020г., т.е в рамките на тригодишния давностен срок. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, с които в случая е обосновано поддържаното основание за касиране по чл.281 т.2 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл.280 ал.1 от ГПК. Доводите на касатора за недопустимост на предявения иск са свързани с твърдението му, че производството по в.гр.д. №2339/2020г. на СГС, ГО, ІІ Д въззивен състав, се явява преюдициално по отношение на осъдителния иск по чл.92 от ЗЗД по настоящото дело, тъй като предмет на първото производство е наличието на забава от страна на кредитора, която би изключила отговорността на касатора за претендираната в настоящото производство неустойка. Предмет на производството по в.гр.д. №2339/2020г. на СГС, ГО, ІІ Д състав, е вземането на изпълнителя за направени разноски поради забава на кредитора – възложител по процесния договор, а предмет на настоящото производство е вземане на възложителя за неустойка за пълно неизпълнение на договора. Съгласно разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК съдът спира производството по делото, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Това основание за спиране е налице, когато предмет на обуславящото дело е правоотношение, чието съществуване или несъществуване се явява предпоставка за съществуването на правоотношението, предмет на обусловеното дело. Преюдициалност е налице, когато решението по обуславящото дело би се ползвало със сила на пресъдено нещо спрямо правоотношението, явяващо се предпоставка за съществуване на правоотношението, предмет на обусловеното дело. В настоящия случай, макар и по двете дела да са въведени за разглеждане твърденията на възложителя ПУДООС за пълно неизпълнение от страна на „ТРИЕРА КОМЮНИКЕЙШЪНС“ ЕООД, и съответно твърденията на изпълнителя за забава на възложителя, между тях не е налице връзка на преюдициалност. Обстоятелството, че изходът на спора по всяко от делата зависи от разрешаването на един и същи преюдициални въпроси, не обуславя извод, че някое от делата се явява преюдициално по отношение на другото. Въпросът по т.3 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не отговаря на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационно обжалване, доколкото формулировката му предполага извод за забава на кредитора, какъвто въззивният съд не е направил. Въпросът по т. 4 също не се явява обуславящ за изхода на производството, тъй като възможните репутационни вреди като фактор при преценката за съответствие на неустоечната клауза с добрите нрави са взети предвид от първоинстанционния съд и тези негови мотиви са възпроизведени във възивното решение, но съставът на САС е изложил самостоятелни мотиви относно валидността на клаузата, при което не е обсъждал възможни неимуществени вреди за възложителя, а е отчел значимостта на възложените му функции във връзка с опазването на околната среда. Относими към предмета на спора, но неотговарящи на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, са формулираните в изложението пети и шести въпрос. Изводът на въззивния съд относно момента на настъпване на изискуемостта на задължението за неустойка за пълно неизпълнение, уговорено в процесния договор е основан изцяло на анализа на събраните по делото доказателства, а не произтича от тълкуване и прилагане на закона. Разрешаването на спора в зависимост от преценката на конкретни договорни клаузи и факти по делото не позволява формулираният в т.1 от изложението въпрос да се определи като правен въпрос от значение за изхода на делото. Въпросите са от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно - за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на уговорките, обективирани в договора между страните. Според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл.288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл.290 от ГПК. Процесуалноправните въпроси в изложението относно задължението на съда да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност, е поставен във връзка с оплакването на касатора за нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че съдът не е обсъдил съдържанието на представените по делото писмени доказателства, нито заключението на назначеното по делото вещо лице, а също и в това, че съдът не се е произнесъл по възраженията на касатора за недопустимост на първоинстанционното решение, за неоказано съдействие от страна възложителя ПУДООС, за неспазване от страна на възложителя на посочения в чл.8 ал.2 т.1 от договора срок. Процесуалноправният въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд и е релевантен за спора. По поставения въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, в цитираните от касатора решения, както и служебно известните на настоящия състав решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК. С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касация на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за проверка на съответствието му с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос, конкретизиран от настоящия състав, както следва: "Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност?“ При преценка за наличие на предпоставките за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, не следва да се обсъждат доводите на касатора за очевидна неправилност на обжалваното решение. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1320 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд