Определение № 1266 от 25.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 332/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Г. Й. против определение № 3234/16.12.2024 г. по в.ч.гр.д. № 3155/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, с което след отмяна на определение № 779/05.09.2024 г. по гр.д. № 146/2024 г. на Окръжен съд - Враца, е изменено решение № 443/16.07.2024 г. по същото гражданско дело, като е отхвърлено искането за присъждане на разноски в полза настоящия частен касатор за внесена държавна такса в размер на 5 015 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 7 200 лева с ДДС. В частната касационна жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Счита се, че апелативният съд е постановил съдебния акт в нарушение на вложения смисъл в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от разноски по делото, предвид извънсъдебното му поведение и след изтичане на срока за погасителната давност. Излагат се доводи по конкретния казус, че доколкото възражението за погасителна давност не може да се направи извън висящ исков процес, то независимо от липсата на образувано изпълнително дело, наличието на изпълнителен титул в полза на ответника поражда право на длъжника да поиска със силата на пресъдено нещо да се отрече вземането на кредитора след изтичане на срока на погасителната давност, за съдебното предявяване на което причина е поведението на кредитора. Изтъква се, че в случая ответникът е правил многократни опити (чрез телефонни обаждания и писмена кореспонденция) за извънсъдебно събиране на погасеното по давност вземане, поради което е дал повод за завеждане на делото. Вземането не е и отписано от кредитора. Длъжникът е поканил дружеството ответник да разгледа случая извънсъдебно, релевирал е твърденията си за изтекла погасителна давност досежно вземането и е дал възможност на кредитора да се откаже от по-нататъшни действия по събирането му, но с оглед отговора на ответника се е стигнало до исков процес, за който последният следва да понесе разноските. Претендира се отмяна на обжалваното определение и присъждане в полза на ищеца на направените разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в общ размер на 12 215 лева. Искането за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е поставен следния въпрос: “Достатъчно ли е признанието на предявения иск и липса на действия по принудително изпълнение, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективното право на длъжника ищец по иск по чл. 439 ГПК?”. По отношение на питането се твърди, че определението на САС е постановено в противоречие с практиката на касацията – определение № 242/31.05.2018 г. по ч.г.д. № 2062/2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 1220/ 05.12.2023 г. по ч.т.д. № 1809/2023 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 694/25.09.2023 г. по ч.т.д. № 1325/2023 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 709/28.12.2012 г. по ч.гр.д. № 592/2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 71/21.01.2014 г. по ч.т.д. № 17/2014 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 95/22.02.2018 г. по ч.гр.д.№ 510/2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 474/07.11.2019 г. по ч.гр.д. № 3063/2019 г. на ВКС, ГК, III г.о. Допускът до касационна проверка се релевира и в хипотезата на чл.280, ал. 1 т. 3 ГПК – за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос не е формулиран от частния касатор. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна “ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК[ЕИК], възразява по искането за достъп до касация и оспорва основателността на подадената частната касационна жалба. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд, за да отмени обжалваното първоинстанционно определение по чл. 248, ал. 1 ГПК и да отхвърли искането за присъждане в полза на ищеца на разноски по делото за държавна такса и адвокатско възнаграждение, е приел, че ответното дружество не е дало повод за предявяване на отрицателния установителен иск за недължимост на процесните вземания поради погасяването им по давност. Констатирал е, че ответната страна е признала иска. По спорния въпрос дали същата с поведението си е станала причина за завеждането му, апелативният съд е отбелязал, че не се спори, че праводателят на “ЕОС МАТРИКС” ООД – “Райфайзен банк /България/” ЕАД се е снабдил с изпълнителен лист за вземането си срещу длъжника от 09.12.2010 г. и въз основа на него е образувано изпълнително дело № 2/12 г. по описа на ЧСИ рег. № 723, район на действие ВрОС. По същото не са били предприемани изпълнителни действия по отношение на длъжника В. Й. и то е било прекратено на 24.04.2018 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. След прекратяването му взискателят (който в този момент е бил ответникът) не е поискал връщането на изпълнителния титул, не е образувал срещу ищеца ново изпълнително дело и не е предприемел никакви действия по принудително изпълнение. Водена е извънсъдебна кореспонденция между страните, като на 22.01.2024 г. с електронно писмо В. Й., чрез пълномощника си, е поискал от ответника да му бъде издадено удостоверение за липса на задължения, с твърдението, че процесното задължение е погасено по давност. В отговор ответната страна е изпратила писмо от 24.01.2024 г., че лицето има задължение като съдлъжник по договор за кредит, като по въпроса дали са настъпили последиците от погасителната давност е компетентен да се произнесе съдът. При тези данни апелативният съд е приел, че ответникът е предприел действия по принудително изпълнение, но към момента, в който погасителната давност за вземането не е била изтекла. След изтичането на давностния срок не е предприемал действия, насочени към принудително събиране на вземането, с които да провокира ищеца да предяви иск за недължимост на процесната сума, с който да се брани срещу поведението на кредитора, лишен от правото на принудително изпълнение, вследствие на своето бездействие. Изложил е съображения, че водената между страните кореспонденция не може да се приеме за поведение на ответника, което е станало причина за завеждането на иска. Извънсъдебната покана/съобщение на кредитора до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски, ако е налице признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането, поради изтекла погасителна давност. Апелативният съд е счел, че аргументът на ищеца, заявен в първата инстанция, че ще има качеството на “вечен длъжник”, ако не предяви иска, няма отношение към разпределянето на отговорността за разноски, която по отношение на ответника касае само неговото поведение по спора. Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация. Поставеният от частния касатор въпрос, касаещ приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване ответника от отговорност за разноски в процеса, отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е значим за спорния предмет и е обусловил решаващата воля на апелативния съд. В постоянната практика на касационната инстанция – определение № 95/22.02.2018 г. по ч.гр.д. № 510/2018 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 338/18.07.2018 г. по ч.гр.д. № 209/2018 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 474/07.11.2019 г. по ч.гр.д. № 3063/2019 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 534/06.12.2019 г. по ч.гр.д. № 4484/2019 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 744/18.04.2023 г. по ч.гр.д. № 1170/2023 г. на ВКС, ГК, III г.о., е разяснено, че за възлагане на направените от ищеца длъжник разноски в производството по предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, водещо значение има активното поведение на ответника като кредитор и съответно взискател. Снабдяването с изпълнителен титул и поддържаната от взискателя висящност на изпълнителното дело са индиция за такава активност на взискателя, тъй като осигуряват възможност за извършване на принудителни изпълнителни действия за събиране на вземането. Установяване на продължаващо бездействие на кредитор, след като давността е изтекла, и направеното по делото признание на иска обуславят обратен резултат. Без правно значение за отговорността за разноските в такъв процес са изпращането на извънсъдебна покана за доброволно събиране на вземането, дори и със заплаха за предприемане на съдебни мерки, както и счетоводното отчитане на вземането от кредитора, чрез което може да се отрази евентуално последващо доброволно плащане, което би било надлежно (чл. 118 ЗЗД). Следователно при всеки конкретен случай преценката за освобождаване на ответника кредитор от отговорност за разноски съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК зависи от правомерността на неговото поведение. В обжалваното определение апелативният съд не се е отклонил от цитираната по-горе практика на касационната инстанция. Взел е предвид, че след прекратяването поради перемпция на заведеното срещу В. Й. изпълнително дело, взискателят ответникът не е поискал връщането на изпълнителния титул и не е образувал срещу ищеца ново изпълнително дело, т.е. не е предприемел никакви действия по принудително изпълнение. При тези данни и с оглед направеното от ответната страна признание на иска, решаващият състав на САС е приел, че същата не носи отговорност за разноските в производството. Ето защо, по формулираното от частния касатор питане не се обосновава наличие на поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка. За пълнота на изложението следва да се посочи, че цитираното от частния касатор определение № 709/28.12.2012 г. по ч.гр.д. № 592/2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., е постановено в производство по конститутивен иск за разваляне по съдебен ред на договор с предмет вещни права върху недвижим имот съгласно чл. 87, ал. 3 ЗЗД, поради което не кореспондира със съдържанието на поставения въпрос, касаещ предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК. Не са приложими за разглеждания казус и останалите цитирани от страната съдебни актове, които дават разрешение в хипотеза на предприети от ответника активни действия, осигуряващи възможност за принудително изпълнение на вземането – висящо изпълнително дело, съответно извършени при изтекла и обявена му от длъжника давност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с поддържаната от частния касатор хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изводите на въззивната инстанция. Твърденията, че допускането на касационно обжалване би било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не могат да обосноват достъп до касация, тъй като не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Съдържащите се в изложението оплаквания за възприетото от апелативния съд разрешение в случая са относими към неправилността на определението и не подлежат на обсъждане във фазата на селектиране на частните жалби по реда на чл. 288 ГПК. При това положение не се обосновава наличие на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, което от своя страна прави безпредметно обсъждане на сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационна проверка на определението на Апелативен съд – София. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,