Определение № 28 от 06.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3315/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от Ю. Д. С., чрез адв. Д. Г., против определение № 208 от 27. 02. 2025 г. по ч. гр. д. № 61/2025 г. на ОС – Хасково, потвърждаващо определение № 260016 от 14. 11. 2024 г. по гр. д. № 2138/2020 г. на РС – Хасково, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването му от внасяне на дължимата държавна такса по въззивна жалба вх. № 260580/23. 08. 2024 г. против решение № 260003 от 08. 08. 2024 г. по гр. д. № 2138/2020 г. на РС – Хасково. Твърди се, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като изводът за наличие на достатъчно средства за заплащане на държавната такса за въззивно обжалване е необоснован, както и по съображения, че съдът не е извършил преценка за наличие на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за уважаване на молбата и дали размерът на разноските за държавна такса представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Поддържа се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение. Иска се допускането му до касационно обжалване, отмяната му и уважаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, съобрази следното: Частната жалба е допустима – подадена е в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване акт. Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по поставения въпрос, касаещ задължението на съда, при преценка основателността на молбата по чл. 83, ал.2 ГПК, да провери дали условията за освобождаване от внасяне на дължима държавна такса са налице и дали тази преценка следва да е основана на събраните по делото доказателства. Съставът на въззивния съд е възприел за правилен изводът на първоинстанционния за неоснователност на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК. Приел е, че не са представени доказателства, установяващи липса на достатъчно средства за внасяне по сметка на ХОС на държавна такса за въззивно обжалване в размер на 860 лв., съгласно указанията на съда (240 лв. – по жалбата срещу първоинстанционното решение в частта му, касаеща отхвърляне на заявените по чл. 346 ГПК претенции по сметки за сумата 12000 лв. и 620 лв. – по жалбата срещу първоинстанционното решение в частта му, оставяща без уважение претенцията на жалбоподателя по чл. 349, ал. 2 ГПК). Декларираните от молителя обстоятелства, сочещи на липса на средства, се опровергават от факта, че в първоинстанционното производство молителят е платил разноски в размер на 1200 лв. – адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице, а за изготвяне на въззивна жалба и процесуално представителство пред въззивната инстанция е платил адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. Изводите на въззивния съд противоречат на становищата по тълкуването и прилагането на чл. 83, ал. 2 ГПК, изразени в мотивите към постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определения на ВКС, според които при преценка основателността на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да съобрази имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса и разноски за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и на останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и размера на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото. Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от внасяне на такси и разноски, мотивирайки отказа си с наличието на предположения за доходи. Обстоятелството, че заявителят е ангажирал адвокатска защита и е внесъл адвокатско възнаграждение в договорения размер също не е основание за отказ да му се признае правото за освобождаване от внасяне на държавна такса. В този смисъл са определение № 603 от 2. 10. 2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на ВКС, 2 т.о., определение № 573 от 12. 07. 2011 г. по ч.т.д. № 230/2011 г. на ВКС, 2 т.о., определение № 612 от 12. 08. 2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, 2 т.о., определение № 496 от 10. 07. 2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, 2 т.о. В мотивите към точка 12 на ТР № 6/2012 от 6. 11. 2023 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че искането по чл. 83, ал. 2 ГПК се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. В случаите, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК. Изводите на въззивния съд противоречат на становищата на ВКС, изразени в мотивите към цитираните по-горе определения, както и на указанията по тълкуването и прилагането на чл. 83, ал. 2 ГПК, дадени с ТР № 6/12 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, точка 12. Към молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК е приложена декларация, с която молителят е декларирал, под страх от наказателна отговорност по чл. 313 НК, че не получава месечни доходи от заплата, пенсии, наем или друг източник, не упражнява дейност като едноличен търговец, нито извършва услуги с личен труд или селскостопанска дейност, не е в граждански брак, не притежава недвижими имоти, моторни превозни средства, дялове и акции в дружества, не получава дивиденти, не притежава парични влогове, не страда от заболяване, налагащо постоянни разходи. С декларацията молителят твърди само отрицателни факти, същата е сред предвидените в чл. 83, ал. 2 ГПК доказателства за установяване на имущественото състояние на ищеца и при деклариране на неверни обстоятелства се носи наказателна отговорност. Няма данни по делото, оборващи декларираните обстоятелства. Декларираните обстоятелства сочат на извода, че към подписване и подаване на декларацията молителят не разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение, поради което са налице основания по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването му от внасяне на същата. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение