Определение № 3150 от 06.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5422/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба, подадена от „Булсатком“ ЕООД, чрез процесуален представител адв.В., срещу въззивно решение № 4172 от 25.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 11244/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение от 16.08.2022г. по гр. д. № 43549/2021 г. по описа на Софийски районен съд е уважен предявения от Б. Е. И. срещу „Булсатком“ ЕООД иск с правно основание т.9.3 от трудовия договор, във връзка с чл. 66, ал.2 КТ за заплащане на обезщетение за прекратяване на трудовия договор в размер на 111 240лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до изплащане на сумата. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3, и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Б. Е. И., чрез процесуален представител адв.Ц., в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение е уважен предявения от Б. Е. И. срещу „Булсатком“ ЕООД иск с правно основание т.9.3 от трудовия договор, във връзка с чл. 66, ал.2 КТ за заплащане на сумата в общ размер на 111240лв., представляваща договорено между страните обезщетение за прекратяване на трудов договор на 16. 06. 2021 год., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 26. 07. 2021 год., до изплащане на сумата. Въззивният съд е посочил в решението си, че: Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността страните по трудовия договор да уговарят условия, които са поблагоприятни за работника от установените със закона или с колективен трудов договор /така решение № 44/11.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2721/2021 г., IVг.о., решение № 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2376/2021 г., ІІІг.о., решение 56/04.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2700/2021 г., IIIг.о., решение № 75/23.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2712/2021 г., IIIг.о., решение № 30/24.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1883/2021 г., I V г.о./. Съдът е посочил, че следователно и при съобразяване на посоченото правно разрешение, дадено в цитираната задължителна практика на ВКС, следва извод, че процесните клаузи от допълнителните споразумения към трудовия договор са валидни, тъй като чрез тях са договорени по-благоприятни условия за работника при прекратяване на трудовия му договор от установените в КТ. Действително, в КТ не е предвидено задължение за работодателя да заплаща обезщетение при едностранно прекратяване на трудов договор от страна на работодателя на основание чл. 328 ал. 1 т. 10б КТ. Съдът е приел, че въпреки посоченото, на основание чл. 66, ал. 2 КТ няма пречка страните по трудовото правоотношение да договорят такова, тъй като същото не противоречи нито на повелителни норми на КТ, нито е обхванато от забраната на чл. 66, ал. 2 КТ страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. В трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, извън предвидените в КТ, но само ако юридическите факти, въз основа на които се дължат, са различни. Въззивният съд е приел, че в случая, при тълкуване на оспорените клаузи следва извод, че действителната воля на страните е да уредят неуредено в КТ обезщетение при прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя, като уволнителното основание не е резултат на виновно поведение на служителя, каквото е процесното уволнително основание чл. 328 ал. 1 т. 10б КТ. Приел е, че такава договорна воля на страните съответства на принципа на договорна свобода в гражданското право, не противоречи на императивни законови норми или на обичаите в практиката и добросъвестността, и в съответствие със специалната норма на чл. 66, ал. 2 КТ установява по-благоприятни за конкретния служител условия от предвидените в закона /така определение № 828/04.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3137/2018 г., III г.о./. Приел е за неоснователно и възражението на работодателя, че процесните клаузи са нищожни поради противоречие с добрите нрави, тъй като при тълкуване на клаузите следва извод, че работодателят дължи заплащане на обезщетение дори и в хипотезите на прекратяване на договора, когато неизправната страна по него е служителят, а не работодателят, по съображения, че: макар да е вярно, че в частта им, в която обезщетението се уговаря в хипотезите на прекратяване на трудовоправната връзка поради виновно поведение на работника, уговорките са частично недействителни като противоречащи на добрите нрави, поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката. Приел е, че при това положение уговореното задължение за работодателя го обвързва в случаите, когато работникът е бил добросъвестен, като добросъвестността е факт, преценяван във всеки конкретен случай - работникът е недобросъвестен например в случаите, когато поради виновно негово поведение е предприето дисциплинарното му уволнение, или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Въззивният съд е приел, че такива обстоятелства в процесния случай не се установяват, тъй като трудовите правоотношения са прекратени едностранно от работодателя, без да е налице виновно поведение от страна на служители /в този смисъл е цитираната по-горе практика на ВКС/. По тези съображения я приел, че процесните клаузи от трудовия договор и допълнителните споразумения са валидни и въз основа на тях ответникът - работодател дължи плащане на претендираното обезщетение в размер на 111240 лева - 12 брутни трудови възнаграждения по трудовия договор, прекратен едностранно от работодателя на основание чл. 328 ал. 1 т. 10б КТ. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият касационен състав намира, че при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Касаторът в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно като твърди, че в него е прието нещо различно от това, което се съдържа в мотивите на самото решение – твърди, че е прието, че „е налице валидна уговорка за плащане на обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, независимо от основанието за прекратяване“, докато въззивният съд е приел в решението си нещо друго, а именно, че: „макар да е вярно, че в частта им, в която обезщетението се уговаря в хипотезите на прекратяване на трудовоправната връзка поради виновно поведение на работника, уговорките са частично недействителни като противоречащи на добрите нрави, поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката“. Приел е, че при това положение уговореното задължение за работодателя го обвързва в случаите, когато работникът е бил добросъвестен, като добросъвестността е факт, преценяван във всеки конкретен случай. Становището на касатора за очевидна неправилност е несъстоятелно и е налице отъждествяване на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика, фактическите изводи на въззивния съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1.“Прекратяването на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя на основание чл. 328, ал. 1, т. 106 от КТ счита ли се за обективно основание (критерий) за прекратяване на трудовото правоотношение и необходимо ли е в тази хипотеза при наличието на уговорена в индивидуалния трудов договор клауза за обезщетение в полза на работника/служителя, дължимо независимо от основанието и повода за прекратяване на трудовото правоотношение, да се изследва липсата или наличието на добросъвестно поведение на работодателя и/или на служителя - при преценка на нищожността/действителността на клаузата за обезщетение ? Въз основа на какви критерии следва да се прецени добросъвестността на служителя?“; 2.“В случаите, при които в последващо допълнително споразумение към трудов договор, наименованието на конкретна клауза съществува, без ца е посочено съдържание и при липсата на изрично препращане към клаузите на трудовия договор или на предходно споразумение към него, следва ли да се тълкува, че страните са отменили клаузата, формулирана в първоначалния трудов договор ?“; 3. „Противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор, съгласно която, работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, включително и при безвиновно прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя, в т.ч. и на основание чл. 328, ал. 1, т. 106 от КТ ?“; 4: „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди всички наведени от страните искания, доводи, твърдения, възражения и защитни позиции и следва ли да изложи мотиви относно приемането/ неприемането на всяко от тях, както и следва ли да обсъди всички събрани по делото доказателства и да направи самостоятелна преценка?“. Според касатора по първите три въпроса въззивното решение е в противоречие с решение № 84 от 29.06.2018 г. по гр.дело № 2624/2017 на ВКС, ІІІг.о., решение № 505 от 03.01.2013 г. по гр, д. № 1476/2011 г. на ВКС, ІVг.о. и решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр.д. № 5477/ 2007 г., ВКС, Vг.о.; посочени са от касатора рашения на ВКС, на които счита, че противоречи въззивното решение по четвъртия поставен от него въпрос. По първия и третия от поставените от касатора въпроси в т.1 не е налице твърдяното от него противоречие на въззивното решение с посочените от него решения на ВКС. Както се посочи, в мотивите на решението си въззивният съд е приел, че: „уговореното задължение за работодателя го обвързва в случаите, когато работникът е бил добросъвестен, като добросъвестността е факт, преценяван във всеки конкретен случай“. Неоснователно се сочи като сходен на настоящия разгледания в решение № 84 от 29.06.2018 г. по гр.дело № 2624/2017 на ВКС, ІІІг.о. случай, в което /както сам работодателят сочи в отговора на исковата молба, към който препраща в изложението на основания за допускане на касационно обжалване/ е предвидено заплащане на обезщетение при прекратяване на трудовия договор „по вина или искане на работодателя“ и съдът е приел, че в разгледания там случай клаузата на договора може да се прилага само при прекратяване на договора в резултат на недобросъвестно поведение от страна на работодателя, но не и в хипотези на прекратяване на договора когато неизправна страна е самият работник или служител, тъй като никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Разгледаният във втория от посочените от касатора решения на ВКС случаи също е различен от настоящия – там е уговорено в трудовия договор заплащане на обезщетение когато работодателят го прекратява на по вина на служителя и когато служителят го прекратява поради неправомерно поведение на работодателя и е прието, че клаузата на договора за обезщетение не е приложима в конкретния случай на прекратяване на трудовото правоотношение – от работника на основание чл.327, т.9 КТ – поради постъпване на държавна служба. Поради това неоснователно се сочи от касатора, че според практиката на ВКС обезщетение се дължи единствено в случаите на прекратяване на трудовото правоотношение по вина на работодателя, т.е. при недобросъвестно поведение от страна на работодателя. Третото от цитираните от касатора решения на ВКС не е приложено към изложението и не се намери при посочените от касатора данни. Касаторът е посочил, че според приетото в това решение „тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави“. Не може да се приеме наличие на соченото от касатора противоречие, тъй като се касае до извършване на преценка на данните по конкретното дело. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуална неправилност на изводите на съда биха обусловили неправилност на въззивния акт, както е разяснено в Тълкувателното решение по т.д.№1/2001г. на ОСГТК на ВКС, т.12, и подлежат на проверка само след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Вторият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение, а и не кореспондира с конкретно оплакване за неправилност, видно от съдържанието на касационната жалба /а и на изложението към нея/. Настоящият касационен състав намира, че е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по последния от поставените въпроси от касатора: „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди всички наведени от страните искания, доводи, твърдения, възражения и защитни позиции и следва ли да изложи мотиви относно приемането/ неприемането на всяко от тях, както и следва ли да обсъди всички събрани по делото доказателства и да направи самостоятелна преценка?“, доколкото въззивният съд не е разгледал възражението на ответника-работодател, релевирано в отговора на исковата молба и поддържано в отговора на въззивната жалба възражение за недействителност на клаузата на т.9.3 от трудовия договор поради договаряне във вреда на представлявания и поради прекомерност. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение