Определение № 220 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 721/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Р. С. като пълномощник на В. С. С., С. А. С. и Д. А. Б. срещу въззивно решение № III-348, постановено на 08.12.2020 г. по в. гр. д. № 1400/2020 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за признаване на установено по отношение на всички касатори – ответници правото на собственост върху 1/2 ид. ч. в полза на ищцата М. Х. Б. на основание наследствено правоприемство и възстановяване на собствеността върху описани земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], м. „Ю./Б.“. На основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 15 от 08.01.2018 г., издаден в полза на ответниците, до размера на притежаваните от ищцата права. На мястото на починалата след подаване на касационната жалба М. Х. Б. е конституирана М. Б. Б.-И. като неин наследник по закон. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС: 1. каква е доказателствената сила на удостоверението за наследници и последиците от оспорването му в съдебното производство; 2. каква е доказателствена тежест за оспорване на признато с акт по обстоятелствена проверка право на собственост; сочи се противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 116/30.10.2020 г. по гр. д. № 44/2020 г. на първо г. о.; 3. следва ли да се доказва завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, манифестиране на промяната и отблъскване на владението чрез действия, при положение, че това е обективно невъзможно; поддържа се противоречие с решение № 31/11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на първо г. о.; решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на второ г. о.; решение № 51/02.06.2016 г. по гр. д. № 68/2016 г. на второ г. о. и решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на първо г. о. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответницата по касационна жалба изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: Ищцата е предявила искове за установяване правото си на собственост върху 1/2 идеална част от описани земеделски имоти. Въвела е като придобивно основание наследствено правоприемство от общия на страните наследодател Х. Д. С., починал през 1968 г. и възстановяване на собствеността с акт на органа по земеделска реституция в полза на всички наследници. Посочила е, че ответницата В. С., заедно със съпруга си А. С., са се снабдили с констативен нотариален акт, удостоверяващ правото им на собственост в пълен обем, като имотите са били дарени на ответницата Д. Б. с нотариален акт № 30/09.08.2018 г. Ответниците В. и А. С. /последният починал в хода на въззивното производство/ са възразили, че са придобили процесните имоти по давност чрез упражнявано владение, считано от 2005 г. Посочили са също така, че ищцата няма качеството наследник на Х. С. /нейната майка М. Д. не е била в брак с наследодателя/. Исковата молба е предявена на 29.03.2019 г. По делото е установено, че с решение № Ж620/05.04.2005 г. на ОС „Земеделие и гори“ – [населено място] в полза на наследниците на общия наследодател е възстановена собствеността върху пасище, мера от 2 дка, имот № * и пасище, мера от 1,669 дка, имот № * по плана за земеразделяне на землището на [населено място], м. „Ю./Б.“. Ответницата В. С. и съпругът й А. С. са се снабдили с констативен нотариален акт № 15/08.01.2018 г., с който правото им на собственост е било признато върху целите имоти на основание давностно владение. Същите са прехвърлили с договор за дарение /нотариален акт № 30 от 09.08.2018 г./ правото на собственост в полза на ответницата Д. Б. върху процесните земеделски имоти. Видно от удостоверение за наследници № 395/27.11.2018 г. Х. С. е починал на 16.12.1968 г., като е оставил наследници по закон: две дъщери Е. П. – /починала през 1994 г., чиито наследници са ответницата В. С., З. И. и В. С., която е заявила отказ от наследство/ и М. Б.. От акт № 9/12.05.1931 г. за женитба, издаден въз основа на свидетелство за бракосъчетание от 12.05.1931 г. /регистър за женитбите на А. околия, Бургаски окръг/ се установява сключването на църковен брак между Х. С. и М. Г.. Представен е и акт за раждане № 10/24.02.1932 г. на ищцата. Според събраните свидетелски показания на Г., ангажирана от ищцата, страните са се познавали. Б. й е възложила да проучи положението на наследствените й имоти. От показанията на свидетелите Х. и С., посочени от ответниците, се установява, че са водили преговори с В. С. за закупуването на имотите. Единствено тя ги е поддържала и е предприела действия по промяна на предназначението им. Въззивният съд е изложил съображения, че по безспорен начин е установено качеството наследник на ищцата. Към момента на сключване на брак между родителите на ищцата единствената негова валидна форма е тази на църковния брак /гражданският брак е въведен едва през 1945 г. с Наредба-закон за брака/. М. Б. не е изгубила правото си на собственост върху притежаваната на основание наследяване идеална част от процесните имоти. Те не са били придобити от ответниците на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, предвид липсата на доказателства за отблъскване на владението на останалите сънаследници. Извършването на действия от един наследник по заявяване за възстановяване на притежавани от наследодателя имоти, не води до изгубване на правото на собственост от другите наследници. Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения първи въпрос. Д. на касаторите, че ищцата не е наследник по закон на Х. С., е неоснователен-съгласно чл.193, ал.3, изр.1 ГПК тяхна е тежестта да докажат неистинността на официалния свидетелстващ документ /удостоверението за наследници/, но това те не са сторили. Въпросът всъщност е свързан с твърдението, че между наследодателя и майката на ищцата не е бил сключен валиден брак - граждански. С решение № 24/19.02.2015 г. по гр. д. № 3526/2014 г. на второ г. о. е прието, че актът за женитба, уреден от чл. 152 ЗЛ /отм./, се издава след ритуала бракосъчетание и има характер на официален свидетелстващ документ; той не представлява акт за граждански брак, а акт за гражданско състояние, който отразява факта на извършен църковен обред на бракосъчетание; предвид този характер на акта, а така също и с оглед лошото съхранение на регистрите и отдалечеността във времето, при спор дали е бил налице брак, сключен до 27.05.1945 г. включително - когато на 28.05.1945 г. влиза в сила Наредбата-закон за брака, следва установяването на брака да бъде извършено на база на документи, издадени от съответните религиозни общности, като например свидетелство за свето тайнство венчание и др. подобни; така съставените документи са достатъчни да обосноват извод за наличието на валидно сключен брак, независимо от изпълнението или неизпълнението на задължението по чл.152 ЗЛ /отм./, съответно - независимо от обстоятелството дали са налице или отсъстват отбелязвания в регистрите за обявяване на сключен каноничен брак. Съгласно Наредбата-закон за брака /обн., ДВ, бр.108 от 12.05.1945 г., в сила от 28.05.1945 г./ само при граждански брак, сключен във формата, предвидена в закона, съществува правото на наследяване. Според чл.68, ал.1 от преходните разпореждания на наредбата действителността на брак, сключен преди влизането й в сила, се определя от разпорежданията, които са били в сила при сключването му. До посочената дата съществува единствено църковният брак, който се урежда от правилата на съответното вероизповедание. Доказването на църковен брак от преди въвеждането на гражданския брак става с препис от акта за женитба или с венчално свидетелство, а за нехристиянските вероизповедания - с надлежен документ, издаден от компетентно длъжностно лице. В настоящата хипотеза сключването на църковен брак е било доказано с представения препис от акта за женитба. Вторият въпрос е обусловен от твърдението за неправилно разпределение на доказателствената тежест при положение, че касаторите се легитимират с констативен нотариален акт. Не се разкрива противоречие с тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че разпределението на доказателствената тежест се извършва по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическият състав на съответното удостоверено в документа за собственост придобивно основание. Именно такава е и настоящата хипотеза, тъй като в полза на всички наследници на общия наследодател е издадено позитивно решение на административния орган по реституция, което има силата на констативен нотариален акт. Според представеното решение № 116/30.10.2020 г. по гр. д. № 44/2020 г. на първо г. о., съдът може да приеме, че удостовереното с нотариалния акт правно основание не се е осъществило, а оттам и че ползващото се от нотариалния акт лице не се легитимира като носител на признатото с акта право на собственост само ако след направено в исковото производство оспорване на осъществяване на придобивното основание, така и на самото право, оспорващата страна е провела успешно оспорване на констатациите на нотариуса. Поради изложените по-горе съображения такова е било проведено с доказване на въведеното от ищцата придобивно основание. Третият въпрос е свързан с необходимостта да се доказва завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, когато това е било обективно невъзможно. Този въпрос не кореспондира както със защитата на ответниците - касатори, така и с установената по делото фактическа обстановка. Самите въведени твърдения, че с ищцата са били водени дела за делба за други наследствени имоти преди възстановяване на процесните, изключва незнанието им за ищцата като наследник. Не се разкрива противоречие с цитираната съдебна практика, в която са разгледани различни хипотези /когато местонахождението на невладеещия съсобственик е било неизвестно или не е известно самото съществуване на друго лице като наследник/. Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото касаторите трябва да заплатят на ответницата по жалба направените разноски в настоящото производство, възлизащи на сума в общ размер от 1 000 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение