Определение № 8572 от 10.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7500/2026 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на Политическа партия „Движение за права и свободи“, представлявана от председателя Д. С. Пеевски, с която оспорва Решение № 562/22.07.2026 г. на Министерския съвет на Република България за обявяване на имоти частна държавна собственост, за имоти публична държавна собственост и за безвъзмездното им предоставяне за управление на Национална агенция за приходите. Твърди се, че жалбата е допустима на основание чл. 120 от Конституцията на Р България, както и поради обстоятелството, че с решението се засягат права и интереси на партията, тъй като касае имоти, предоставени за безвъзмездно ползване на ДПС с предходно решение на МС за срок от 10 години. Изложени са доводи по същество. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав на Върховния административен установи, че жалбата не му е родово подсъдна по следните съображения: Съдът е сезиран с оспорване, насочено срещу акт на МС на Р България за обявяване на имоти – частна държавна собственост, за имоти- публична държавна собственост, подробно описани в решението и предоставянето им за безвъзмездно управление на Национална агенция за приходите. С Решение № 8 от 23.04.2018 г. по к. д. №13/2017 г., КС на РБ е дал задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 125, ал. 2 от Конституцията като е посочил, че "Разпоредбата на чл. 125, ал. 2, предложение първо от Конституцията задължава Върховния административен съд да се произнася като първа инстанция по спорове за законността на административните актове, издадени от Министерския съвет и от министрите при упражняване на възложените им функции и правомощия по ръководството и осъществяването на държавното управление." От мотивите на конституционното решение е видно, че за Конституционния съд, правомощия по държавно управление, които не се обхващат от разпоредбата на чл. 125 ал. 2 от Конституцията са тези, които не са предоставени от законодателя единствено и само на съответния министър в качеството му на централен едноличен орган на изпълнителната власт със специална компетентност – чл. 25 ал. 1 от Закона за администрацията /ЗА/, за да ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика в съответната област – на чл. 25 ал. 2 от ЗА, а са правомощия, които се упражняват с цел функциониране на държавата. Упражненото от страна на Министерски съвет в конкретния случай правомощие, е свързано с провеждане на процедура за промяна статута на имоти - държавна собственост и предоставянето им за управление на държавна структура. Решението е издадена на основание чл. 6, ал.2 и чл. 15, ал. 2 от Закона за държавната собственост /ЗДС/ и чл. 6, ал.1 и чл. 10, ал. 1 от Правилника за приложението на ЗДС. В чл.132 АПК законодателят е регламентирал родовата подсъдност, определяйки компетентността на административните съдилища и Върховния административен съд. Обжалваното решение на Министерски съвет на Р България не попада сред актовете, посочени в чл.132, ал.2 АПК, които са подсъдни на Върховния административен съд. Според чл.132, ал.2, т.2 АПК на Върховния административен съд са подсъдни оспорвания срещу актовете на Министерския съвет, министър-председателя, заместник министър-председателите и министрите, но само такива, които са издадени при упражняване на конституционните им правомощия по ръководство и осъществяване на държавното управление, както и в случаите предвидени в закон. Процесното решение е издадено на посочените в нея правни основания - чл. 6, ал.2 и чл. 15, ал. 2 от ЗДС и чл. 6, ал.1 и чл. 10, ал. 1 от Правилника за приложението на ЗДС, като в никой от визираните нормативни текстове не е регламентирано обжалване пред Върховния административен съд, като първа съдебна инстанция. В случая, централният едноличен орган с обща компетентност не действа при упражняване на конституционно установени негови правомощия, а провежда процедура, насочена към управление на имоти – държавна собственост. С оглед на описаното, спорът за законосъобразност на обжалвания пред съда акт, е подсъден като първа инстанция на съответния административен съд, който следва да разреши всички засегнати от жалбоподателя въпроси, включително и тези, касаещи допустимостта и редовността на подадената жалба. За да определи местно компетентния съд, настоящият състав съобрази разпоредбата на чл. 133 ал.1 от АПК. С оглед на факта, че седалището на жалбоподателя е в гр. София, то спорът е местно подсъден на Административен съд София – град. Водим от горното и на основание чл. 135 ал.2 във вр. с чл. 132 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение