Определение № 1259 от 25.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4594/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Административен съд - Варна, чрез неговия административен ръководител и председател Е. Я., против решение № 851 от 01.07.2022 г. по гр. д. № 1091/2022 г. на Окръжен съд - Варна.

Ответникът К. С. Р. не е подал отговор на жалбата и не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 77 от 11.01.2022 г. по гр. д. № 11086/2020 г. на Районен съд - Варна в осъдителната му част, с която на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, Административен съд -Варна е осъден да заплати на К. С. Р. сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие на нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на адм. д. № 4347/2013 г. и адм. д. № 868/2016 г., и двете по описа на Административен съд - Варна и в тежест на касатора са възложени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е възприел следната фактическа обстановка: Производството по адм. д. № 4347/2013 г. по описа на Административен съд - Варна е образувано на 17.12.2013 г. по подадена на 16.12.2013 г. искова молба от К. С. Р. против Министерство на правосъдието, с която са предявени три кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди. С разпореждане от 11.02.2014 г. (след близо 2 месеца) производството по делото било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 14.03.2014 г., като съдът се е произнесъл по всички доказателствени искания на ищеца. За събиране на допуснати гласни доказателствени средства - свидетелски показания, делото е отложено за 25.04.2014 г. Последвало е допускане на съдебно - счетоводна експертиза със служебно поставени задачи, а делото е отложено за 06.06.2014 г. Отлагане на делото за нова дата (12.09.2014 г.) е обосновано с молбата на назначеното вещо лице за неговата замяна, поради служебна ангажираност. В това заседание делото е обявено за решаване и решение е постановено на 18.12.2014 г., т. е. 3 месеца и 6 дни след заседанието, в което е приключило съдебното дирене. Отбелязано е, че по повод постъпили касационни жалби срещу този съдебен акт, делото е изпратено по компетентност на Върховен административен съд (ВАС), който е насрочил разглеждането им в съдебно заседание на 15.02.2016 г., т.е. 9 месеца след като на 18.05.2015 г. ищецът е изпълнил указанията за внасяне на дължимата държавна такса за производството. Решение е постановено на 18.03.2016 г. и с него е обезсилено обжалваното решение на Административен съд - Варна, а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, комуто са дадени указания за извършване на дължимите процесуални действия по отстраняване на нередовностите на исковата молба. След връщане на делото от ВАС пред Административен съд - Варна на 29.03.2016 г. е образувано адм. д. № 868/2016 г. и на 30.03.2016 г. в съответствие с указанията, дадени от ВАС, производството е оставено без движение и са дадени указания на ищеца да изправи недостатъците в сезирането (исковата молба). По делото са постъпили уточняващи молби от ищеца, след което то е насрочено в открито заседание на 22.06.2016 г., когато е констатирано, че в производството не участва като ответник (наред с Министерство на правосъдието) Главна дирекция „Изпълнение на наказанията", която при заявените и уточнени фактически твърдения се явява надлежна страна по спора с ищеца Р.. Последвало е ново отлагане на делото за 05.10.2016 г., когато са приети писмени доказателства и за събиране на доказателства е отложено за 30.11.20166 г. В това заседание са разпитани свидетели, но поради необходимостта от изслушване на вещото лице е разпоредено повторното му призоваване и са изискани отново доказателства, находящи се в трето за спора лице (началника на Затвора - Варна). Делото е отложено за 15.02.2017 г., но поради продължително отсъствие на съдията - докладчик поради временна неработоспособност е определен нов, който го е пренасрочил за 17.05.2017 г., а в последствие - с оглед необходимостта от събиране на доказателства, изискани от трето лице и тяхната надлежна заверка - делото е отлагано за 28.06.2017 г. и 12.07.2017 г., когато е обявено за решаване Решението по делото е постановено на 31.07.2017 г. При обжалването му от ищеца пред ВАС е образувано адм. д. № 11072/2017 г. на 28.09.2017 г, което е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 04.02.2019 г. (след 1 година, 3 месеца и 24 дни), като решението по делото е постановено на 26.02.2019 г. При тези данни въззивният съд е намерил, че при първото разглеждане на делото пред Административен съд - Варна производството е продължило 1 година и 2 дни от депозиране на исковата молба до постановяването на съдебното решение, като е допусната забава от два месеца при насрочване на делото, както и от два месеца при постановяването на решението. Решаващият състав не е споделил довода на ищеца за бездействие от страна на съда при произнасяне по молбите на вещите лица за замяната им, тъй като съдът своевременно се бил произнесъл по тях. Посочено е, че вследствие на тези молби се е стигнало до отлагане на делото, но това не е довело до прекомерна продължителност на първоинстанционното производство. Отчетено е още, че продължителността на производството е обхващала и период на съдебна ваканция (15 юли - 01 септември), както и обстоятелството, че през 2014 г. не е била приета разпоредбата на чл. 154, ал. 2 КТ (в сила от 01.01.2017 г.). Въззивният съд е установил забавяне на производството и при повторното разглеждане делото по предявените от ищеца искове - по адм. д. № 868/2016 г. по описа на Административен съд -Варна. Констатирано е, че в периода от 29.03.2016 г. до 27.05.2016 г. делото два пъти е оставяно без движение, а след това в съдебното заседание, проведено на 22.06.2016 г. е констатирано, че не е конституирана като страна ГДИН, поради което и делото е отложено за 05.10.2016 г., т.е. след съдебната ваканция. Последвали са още пет открити съдебни заседания, в които по причина в участници в производството (вещо лице), на трети неучастващи лица (поради непредставяне на изискани доказателства), обективни пречки за движението на делото (пренасрочването му поради отсъствия на съдията-докладчик, разпределянето му на друг докладчик и ново насрочване в графика му) разумният срок за

разглеждането му е надхвърлен. Изтъкнато е че, процесуално поведение на съда, насочено към дисциплиниране на страните при събирането на доказателствата, не е установено по делото. Решаващият състав е намерил, че забава е допусната и при разглеждане на делото пред касационната инстанция, като единственото заседание по адм. д. № 3754/2015 г. по описа на ВАС е насрочено 9 месеца след изпълнение на дадените на ищеца указания за внасяне на дължимата държавна такса след произнасянето по молбата му за освобождаване от такава. Изтъкнато е, че с акта по същество на касационната инстанция е обезсилено обжалваното решение с мотив, че Административен съд - Варна се е произнесъл по нередовна искова молба, а е бил длъжен да прояви активност и да изиска уточняване на предявените обективно съединени искове. За неоснователни са приети доводите на ответниците, че продължителността на процесното производство не е прекомерна предвид развитието му, както и че това се обяснява с натовареността на съдебните инстанции. В тази връзка са изложени съображения, че съдилищата носят отговорност за вреди по исковете по чл. 2б ЗОДОВ като процесуални субституенти на държавата, а съгласно практиката на ЕСПЧ конвенцията възлага в задължение на всяка от договарящите държави независимо от разходите, да организира съдебната си система по такъв начин, който да дава възможност на съдилищата да разглеждат делата в разумен срок, а в случаите на доказана „хронична" натовареност на съда, държавата носи отговорност за непредприетите или недостатъчната ефективност на предприетите от нея мерки за справяне с този проблем. Ако такива мерки не са взети или са неефективни, държавата, респ. процесуалните й субституенти не могат да бъдат освободени от отговорност при надхвърляне на разумния срок. След преценка на всички обстоятелства, свързани с конкретните обективни и субективни причини, довели до забавянето в разглеждането на процесните дела, втората съдебна инстанция е приела, че сама по себе си общата продължителност на производството (пред първоинстанционния и касационен съд) от 5 години, 2 месеца и 10 дни без съмнение очевидно надхвърля разумния срок за разглеждане на делото. Изтъкнато е, че съгласно практиката на ЕСПЧ и ВКС относно неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да доказва обичайните, типични неимуществени вреди. Последните винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, какъвто е и процесният случай. Посочените обичайни вреди се изразяват в притеснения за развитието на процеса, както и за евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството на страната за справедливост и на доверието й в държавността, поради забавянето на делото. В случая са кредитирани показания на свидетеля Х., според които ищецът е изпитвал възмущение от факта, че дело с идентичен предмет, заведено от свидетеля е приключило за година и половина, а по неговото вече няколко години нямало окончателен съдебен акт и това много го притеснявало. Решаващият състав е приел, че поради допуснатото нарушение на правото на ищеца да получи решение на спора в разумен срок са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се изпитани неприятни емоционални изживявания - възмущение, разочарование и напрежение. За недоказани обаче са намерени твърденията на ищеца за влошаване на здравословното му състояние вследствие на тревогите от забавеното правосъдие, защото от събраните по делото доказателства не се установявало да е получил психологични и неврологични заболявания, нито да се е задълбочило състоянието на съществуващите преди това заболявания. Посочено е, че не може да бъде установена и пряка причинно-следствена връзка между твърдените за понесени от него неимуществени вреди и производството по конкретните процесни дела, тъй като е безспорно установено, че Р. е страна по множеството заведени от него съдебни производства. Инстанцията по същество е съобразила, че обезщетението по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ се определя съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД - по справедливост, след цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани. Имайки предвид установената тревожност на ищеца, изпитаното разочарование и времетраенето на разглеждането делата, значимостта на забавеното производство за ищеца, както и, че не са доказани претърпени други извън посочените обичайни притеснения и негативни изживявания, които той е търпял за времето за разглеждане на делата пред двете съдебни инстанции на два пъти, въззивният съд е намерил, че справедливият размер на обезщетението, дължимо от касатора за обезвреда на засегнатите нематериални блага, е 500 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото -основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси имат следното съдържание:

1. „Как се определя общата продължителност на делото с оглед установяване разглеждането му в неразумен срок?";

2. „Длъжен ли е съдът да прецени интереса на ищеца, засегнат от нарушаване на правото му на разглеждане на делото в разумен срок, с оглед предмета му и значението на забавянето?";

3. „Длъжен ли е съдът при определяне на размера не обезщетението да съобрази обществено-икономическото развитие на страната, стандарта на живот, средно статистическия размер на доходите на страната и общоприетото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди?";

4. „Какви са задълженията на съда при прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД? Налице ли е нарушение на същия, ако съдът е проявил неправилно своето субективно отношение към релевантните факти и обстоятелства за определяне на справедливия размер на обезщетение? Трябва ли съдът да обсъди и прецени правно релевантните факти и правилно да оцени значението им?".

Касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, обективирана в решение № 182 от 19.11.2019г. по гр. д. № 4662/2018г. на III г. о. и решение № 110 от 22.05.2018 г. по гр. д. № 327/2018 г. на IV г. о. (по първото питане) и т. 11 и раздел II от мотивите към ППВС № 6/1968 г. и мотивите към ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на тях практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, в това число решение № 182 от 19.11.2019 г. по гр. д. № 4662/2018 г. и решение № 179 от 09.01.2019 г. по гр. д. № 4551/2017 г. и двете по описа на III г. о. на ВКС ( по третото и четвърто питане). Във връзка с първото питане се твърди още, че е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото обжалваният акт се явявал постановен в нарушение на принципа за точното прилагане на закона.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият повдигнат въпрос е поставен на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че делото е разгледано в разумен срок, какъвто извод съдът в обжалваното решение не е формирал. Съгласно установената практика (решение № 66 от 2.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на III г. о. на ВКС) механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е следният: установява се продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При мотивиране на разбирането на съда за разумността на срока, в който е следвало да бъде реализирано разглеждане на делото, т. е. времетраенето на съдебната процедура, следва да се изхожда от сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните органи. Поведението на компетентните органи като критерий за преценка на изискването за разглеждане на делото в разумен срок включва и констатиране на забавянията в производството, респ. причините за това. В настоящия случай въззивният съд е анализирал движението на административното дело, сложността му, поведението на страните и другите участници в производството и е формирал извод за неоправдана забава в разглеждането му по критериите на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, за вредите от която ответниците следва да отговарят. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този извод, не може да обоснове основание за достъп до касация.

Искането за селектиране на касационната жалба и по втория повдигнат въпрос е неоснователно. При определяне на размера на обезщетението по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ решаващият състав е взел предвид установената тревожност на ищеца, изпитаното разочарование, както и значимостта на забавеното производство за ищеца, а не е постановил обжалвания акт без да съобрази тези обстоятелства, каквото твърдение се навежда от страната. Второинстанционният съд е съобразил и предмета делото (характера на предявените искове пред Административен съд - Варна), с оглед на което е стигнал до извода, че делото е с по-висока степен на обществена значимост. Доколкото питането не се извежда от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а според собственото на касатора виждане за тълкуване на фактите по делото, то не е налице основание за достъп до касационен контрол.

Третото питане осъществява общо основание, защото е обусловило изхода на делото и е изводимо от решаващите съображения на съда по обжалваното решение досежно определяне размера на справедливото обезщетение на неимуществени вреди като се отчитат всички обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото и тяхното конкретно значение за този размер. Питането обаче не осъществява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липсата на соченото противоречие със задължителната за съобразяване от съдилищата практика, изразена в ППВС № 4/1968 г. - т. II, а така също и с практиката на ВКС, на която страната се позовава и прилага. Според дадените задължителни разяснения в цитираното ППВС размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая постановеният въззивен съдебен акт е в съгласие с трайната и еднопосочна практика на ВКС, доразвила постановките на горецитираното ППВС, вкл. и с тази, на която страната се позовава. В обжалваното решение са съобразени всички обстоятелства от кръга по чл. 2б ЗОДОВ - общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора - анализирани са събраните за тях данни с оглед спецификата на претендираните неимуществени вреди, произтичащи от нарушаване правото на ищеца по чл. 6, § 1 КЗПЧОС и е направен обоснован извод, че общата продължителност от 5 години, 2 месеца и 10 дни без съмнение и очевидно надхвърля разумния срок за разглеждане на производството, за като за това е отговорен всеки от ответниците, сред които е касотара. При съобразяване с правилото на чл. 52 ЗЗД е извършена конкретна преценка на засегнатите нематериални блага у ищеца, които са от значение за присъждане на обезщетението. Формираният извод за необходимия, справедлив и достатъчен паричен еквивалент на горните блага, в присъдения размер от 500 лв. е изцяло съобразен с установените по делото релевантни обстоятелства, почива на събраните доказателства за тях и е напълно обоснован. Затова по третия поставен въпрос достъп до касация не може да се осъществи.

Относно четвъртото питане следва да се изтъкнат идентични съображения като в изложението по предходния пункт. То удовлетворява обща предпоставка, но не и допълнителната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на правния въпрос за съдържанието на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди има многобройна, еднопосочна и последователна съдебна практика, вкл. и задължителна такава (изразена в ППВС № 4/1968 г. - т. II, както и в решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, III г. о.; решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ВКС, III г. о.; решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ВКС, III г. о.; решение № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, III г. о.; решение № 1 по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, IV г. о. и др.) вкл. и тази, на която страната се позовава, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно тази съдебна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най - пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки, изживявания и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Неговото приложение в съответствие със закона означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Според изискванията на закона размерът на обезвредата следва да е пълен и справедлив, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на конкретното дело в разумен срок. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е отчел релевантните критерии и правните му изводи изцяло кореспондират на установената съдебна практика, както и на задължителната такава. Дали размерът на присъденото обезщетение на нематериални вреди е правилно и обосновано определен (каквито доводи навежда касатора с подвъпросите си в рамките на последното питане) е въпрос по съществото на касационната жалба (при разглеждането й по чл. 290 ГПК) и е извън предмета на производството по селектирането й (по чл. 288 ГПК). Наличието на съдебна практика, която е съобразена при постановяване на обжалваното решение сочи на липсата на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация по този въпрос, респ. изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същото питане.

В заключение, жалбоподателят не е обосновал предпоставки на сочените селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.