Определение № 177 от 09.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4127/2019 г.

Производството е по чл.278 във вр. с чл. 274 ал.3 ГПК по частните касационни жалби на адвокат Т.И. като процесуален представител на А. Н. М. от [населено място] и на адвокат Хр.М. като процесуален представител на М. Х. М. от [населено място] срещу определението Пловдивския апелативен съд от 09.VІІІ.2019г. по в.ч.гр.д. № 404/2019г. Частната касационна жалба на М. Х.М. е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване при условията на чл.396 ал.2 изр.трето ГПК съдебен акт. Частната касационна жалба на А. Н.М. е недопустима. По силата на чл.396 ал.2 изр.второ и трето при обжалване на определение, с което е отказано допускането на обезпечение, препис от частната жалба на молителя не се връчва на ответника. В случай, че въззивният съд допусне обезпечение, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС при наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК. Настоящият състав споделя трайната и непротиворечива практика на ВКС, изразена например в определения по ч.т.д. № 785/2012г. І ТО, по ч.т.д. № 3282/2014г. ІІ ТО, по ч.т.д. № 20/2017г. ІІ ТО, по ч.т.д. № 2372/2018г. ІІ ТО, по ч.гр.д. № 3816/2019г. ІІ ГО, по ч.гр.д. № 4872/2019г. ІІІ ГО и др., според която така създадената правна уредба е за защита на ответника по молбата с оглед двуинстанционността на обезпечителното производство /защото определението по допускане на обезпечение не е от категорията на тези по чл.274 ал.3 ГПК - в този смисъл ТР № 1/2010г. на ОСГТК/ чрез предоставянето му на право да обжалва акта, с който въззивният съд за първи път /след отмяна на отказа на първоинстанционния/ допуска обезпечение. Относно молителя двуинстанционната защита се изчерпва с постановяването на въззивното определение, като право на касационна жалба срещу него той няма. Ето защо частната касационна жалба на М. следва да бъде оставена без разглеждане. За да се произнесе по частната касационна жалба на М.М., ВКС взе предвид: С обжалваното определение ПАС е отменил определението на Пловдивския окръжен съд от 23.VІІ.2019г. по ч.гр.д. № 1694/2017г. и вместо него е постановил друго, с което е допуснал обезпечение на бъдещите искове на А. Н.М. срещу М. М. и „Билд” ЕООД П. за признаване за установено, че вземането на М. към дружеството, предмет на принудително изпълнение по образувано през 2019г. при ЧСИ И. К. изпълнително дело въз основа на изпълнителен лист по неприсъствено решение по гр.д. № 1205/2018г. на ПОС, не съществува поради погасяването му по давност, евентуално, че вземането е за 14075.90 щ.д., а не за 44000 щ.д. поради частично плащане към 11.V.2005г., чрез спиране изпълнението по изпълнителното дело срещу представяне на гаранция в размер на 92658.39лв. Въззивният съд е взел предвид твърденията на А. М. в молбата му за допускане на обезпечение на бъдещите искове: с влязло в сила решение по гр.д. № 760/2013г. е обявена за относително недействителна спрямо М. сделката от 31.VІІ.2008г. между дружеството като продавач и П. Л. Ч. - която е един от праводателите по веригата на молителя - като купувач на три недвижими имота, съответно индивидуализирани, като в мотивите на решението е прието валидно възникнало и съществуващо към сключването на сделката задължение по договор за заем от 2004г., по който през 2005г. са извършени само частични плащания в размер на 29924.02 щ.д. от 44000 щ.д.; по предявен от М. срещу дружеството иск по гр.д. № 1205/2018г. е постановено неприсъствено решение, с което дружеството е осъдено да заплати на М. 44000 щ.д. по договор за заем ведно с мораторна лихва 15774.11лв., законна лихва и разноски; по това дело дружеството не е представило отговор на исковата молба, не се е явило в с.з. и не е направило възражения за погасяване на вземането по давност и за извършено частично плащане; въз основа на изпълнителен лист, издаден по решението, е образувано изпълнително дело № 75/2019г. на ЧСИ К., по което изпълнението е насочено върху посочените три недвижими имота; при воденето на гр.д. № 1205/2018г. страните по него /бъдещи ответници/ злоупотребили с процесуалните си права – М. предявил иск за 44000 щ.д. въпреки знанието, че от тази сума са му върнати 29924.02 щ.д., а с процесуалното си поведение дружеството допринесло за присъждането на суми, погасени по давност, и вече частично заплатени; принудителното изпълнение върху имуществото на бъдещия ищец е действие, за което М. няма оправдан интерес; от реализирането на насрочената публична продан на бъдещия ищец ще бъдат причинени вреди, лишавайки го от от имуществото му за несъществуващо вземане и лишавайки го от правото да се брани в изпълнителното производство, по което не е страна, за него е налице правен интерес да поиска обезпечение на бъдещите искове – за установяване недължимост на претендираните в изпълнителното производство суми. Прието е, че в молбата си М. не е изложил пълно обстоятелствата, с оглед на които изпълнението е насочено към имоти, на които той понастоящем е собственик, и че ги е придобил по време, когато относно тях е имало вписване на исковата молба по чл.135 ЗЗД и на съдебното решение по гр.д. № 760/2013г., което обстоятелство той признава в частната си въззивна жалба; видно от представен нотариален акт имотите той е придобил на 19.ІІ.2019г., изпълнителният лист въз основа на решението по гр.д. № 1205/2018г. е издаден на 04.12.2018г., върху имотите е насочено принудително изпълнение и е насрочена публична продан. По бъдещата си претенция за установяване недължимост изцяло на вземането по изпълнителното дело поради погасяването му по давност М. не е изложил конкретни обстоятелства защо счита, че вземането е погасено по давност, което изисква не само изтичане на период от време, а и бездействие на кредитора, респ. волеизявление на длъжника с позоваване на давността, за каквото поведение на кредитора и длъжника убедителни писмени доказателства не са представени. По бъдещия евентуален иск за установяване, че действителното вземане на М. не е в размер на 44000 щ.д., а 14075.98 щ.д., тъй като разликата била заплатена към 11.5.2005г., е прието, че също липсват убедителни писмени доказателства относно твърденията на М.. Представени са съдебни решения по спор по чл.135 ЗЗД и по гр.д. № 1205/2018г., в които страните са със заличени имена и не е видно кои точно са те, тъй като са посочени с инициали; в мотивите на решението по чл.135 ЗЗД е посочено, че има частично плащане, но изрично е посочено и че съдът е сезиран с П. иск, поради което правоотношението, от което произтича вземането, не е предмет на делото, като само ако качеството кредитор бъде отречено със СПН, съдът ще следва да приеме, че не е налице една от предпоставките за уважаването на иска – ищецът да има вземане спрямо ответника. В производство по чл.135 ЗЗД не се изследва самото вземане, установяването на задължението по размер и основание е предмет на отделно производство, което се развива без участието на собственика на вещта. С оглед на това липсват убедителни писмени доказателства относно твърденията, които М. планира да заяви при предявяването на евентуалния иск. При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че са изложени твърдения, можещи да обосноват интерес от искова защита, но без убедителни писмени доказателства относно тяхната вероятна основателност. Затова обезпечението следва да бъде допуснато срещу предоставянето на гаранция в размер на сумата, за която се провежда принудителното изпълнение – 76884.28лв. /равностойност на 44000 щ.д./ и лихва, или общо 92658.39лв. В изложението си М. сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса ”противоречи ли на изискването на чл.391 ал.1 и ал.2 ГПК определението за допускане на обезпечение в хипотезата, в която възникването на правото по иск по чл.124 ал.1 ГПК вр. с чл.26 ал.2 ГПК е изключено, след като собственикът на недвижимите имоти следва да брани правата си съгласно чл.440 ГПК, дори и да се предположи, че са верни твърденията му относно фактите, пораждащи правото му”, произнасянето по който било в противоречие с определение на ВКС по ч.гр.д. № 2450/2014г. І ГО. ВКС намира, че касационно обжалване на определението по частната касационна жалба на М. не следва да бъде допуснато по така поставения въпрос. На първо място, въпросът с оглед условията в него е неотносим към извод на въззивният съд, обусловил резултата по делото, тъй като преценка дали М. трябва да брани правото си на собственост само при условията на чл.440 ГПК съдът не е извършвал. Следва да се посочи, че предвид диспозитивното начало в гражданския процес само ищецът определя предмета на делото с оглед вида на засегнатото му право и обема на търсената от него защита. А бъдещ иск по чл.440 ГПК, целта на който е установяване, че имотът, върху който е насочено принудителното изпълнение, не принадлежи на длъжника /ответното дружество/, в случая не е заявен. От друга страна, със сочената практика не се обосновава твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът е обоснован с твърдения, че с бъдещите искове ще бъдат предявени чужди права – възражението на ответното дружество за изтекла погасителна давност относно вземането, установено с влязлото в сила решение по гр.д. № 1205/2018г., и, евентуално, възражението за частично погасяване на вземането чрез плащане, което било недопустимо по силата на чл.26 ал.2 ГПК. Разрешение по такъв въпрос в практиката на ВКС, ІІІ ГО, обективирана в определението по ч.гр.д. № 2450/2014г., не е дадено. С него е прието, че основното изискване за допускане на обезпечение – без него да е невъзможно или да се затрудни осъществяването на правата на бъдещия ищец по решението – не е налице при твърдения в молбата за това, изключващи качеството на бъдещия ответник като длъжник по вземането за неоснователно обогатяване. В тази връзка следва да се посочи и че лице, което не е било страна по дело, може да оспорва съответствието между постановеното по него решение и действителното правно положение, когато решението застрашава неговите права. Това по същество е оспорване съществуването, респективно несъществуването, на правоотношение между страните по делото, възможността за каквото разпоредбата на чл.124 ал.1 ГПК изрично предвижда. Такъв установителен иск може да бъде предявен от или срещу лица, които не са субекти на спорното правоотношение. В случая бъдещите искове /при условията на евентуалност/ не представляват предявяване на чужди права по смисъла на чл.26 ал.2 ГПК, а са за /с оглед на/ защита на правото на собственост на ищеца върху недвижимия имот, върху който е насочено принудителното изпълнение, която защита се основава на твърденията за недобросъвестно водене от бъдещите ответници на производството по гр.д. № 1205/2018г., изразяващо се и в ненавеждане от дружеството на възражения за покриване на вземането по давност и за частичното му погасяване чрез плащане. С оглед на изложеното липсват предвидените в чл.280 ал.1 т.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по жалбата на М.М.. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,