Определение № 635 от 27.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2065/2016 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма] (Ч.), чрез пълномощник В. Ж. И. – служител с юридическо образование и правоспособност, срещу въззивно решение от 29.01.2016 г., постановено от Софийски градски съд (СГС) по в.гр.д. № 11575/2015 г. Касаторът счита, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неоснователно, като по същество излага касационни доводи само за неправилност, които следва да се квалифицират като оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и за противоречие с материалния закон. Претендира направените разноски по делото. Насрещната страна Е. С. Т., чрез адвокати Р. А. и Р. Д., подава отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: В обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил решението на първостепенния съд в частта, е признал за установено, че [фирма] дължи на Е. С. Т. сумата от 12 965,00 лева, представляваща неустойка по чл. 44 от Общи условия за използване на електроразпределителните мрежи на [фирма] (ОУ), поради преустановяване на електроснабдяването за периода 07.04.2010 г. – 12.06.2011 г., на осн. чл. 92 ЗЗД, както и сумата от 797,53 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва, натрупана за периода 13.06.2011 г. – 05.04.2013 г. върху главница от 4 265 лв. Ответникът – търговско дружество е осъден да заплати на ищеца Е. Т. съдебноделоводни разноски - 1 575,89 лв., сторени в исковото производство и 903,63 лв. в заповедното производство. За сумата над 797,53 лв. до пълния предявен размер от 3 008,60 лв., искът по чл.86 от ЗЗД за периода 07.04.2010 г. – 12.06.2011 г. е отхвърлен. За да постанови този резултат, въззивният съд установил следното: [фирма] и Е. С. Т. (ищец в исковото производство) се намирали в договорно правоотношение, свързано с ползване на електроразпределителната мрежа. Дружеството неправомерно преустановило електрозахранването на имота на ищеца за периода 09.02.2009 г. – 12.06.2011 г., поради което дължало неустойка, уредена в чл. 44, ал. 1 от Общите условия за използване на електроразпределителните мрежи на Ч., действали между страните. С решение от 06.12.2012 г., постановено по гр.д. № 25100/2011 г. по описа на СРС, 42 състав, и решение от 02.04.2013 г., постановено по гр.д. № 1887/2013 г. по описа на СГС, ІV-Г състав, влязло в сила на 02.04.2013 г., ответното дружество било осъдено да заплати на ищеца сумата от 4 265,00 лв. - неустойка, дължима на основание продължително преустановяване на електроснабдяването за периода 07.04.2010 г. – 12.06.2011 г., предявена като частичен иск от 29 080,00 лв. В обжалваното с настоящата касационна жалба въззивно решение, като е препратил към мотивите на първостепенния съд, СГС приел, че в конкретния случай силата на пресъдено нещо на решението, с което бил уважен частичният иск, обхващала не само размера на частичната претенция, но и правопораждащите факти, индивидуализиращи спорното право и включващи се в основанието на иска (нито първата инстанция, нито втората инстанция, обаче са посочили какви са тези правопораждащи факти). В тази връзка, в последващото исково производство (за сумата 12 965 лева - друга част от същото вземане) не можели да се разглеждат възражения, които отричат съществуването на вземането. Следователно, като преклудирани, не подлежали на разглеждане възраженията на ответното дружество, отричащи самото съществуване на неустоечното задължение, по-конкретно – че било налице основание за преустановяване електрозахранването на ищеца, както и че последният бил неизправна страна по договора. Въззивният съд споделил изводите на състава на СРС за основателност на иска по чл. 92 ЗЗД, тъй като неустойката обезщетявала вредите от неизпълнението, без необходимост последните да се доказват. Кредитирал е заключението на ССчЕ, според което размерът на претендираната от ищеца неустойка за периода 07.04.2010 г. – 12.06.2011 г. възлизал на сумата от 17 230,00 лв., а след приспадане на присъдената по гр.д. № 25100/2011 г. по описа на СРС - на сумата от 12 965,00 лв. СГС изложил мотиви относно липсата на основания за уважаване на възражението на Ч. за прекомерност на претендираната неустойка, поради приложимост на разпоредбата на чл. 309 от ТЗ. Относно акцецорния иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, второинстанционният съд е приел, че поканата на Е. С. Т., връчена на Ч. на 11.02.2009 г., не е поставила дружеството в забава по отношение на дължимата се за периода 7.04.2010 г. – 12.06.2011 г. неустойка, тъй като към 11.02.2009 г. вземането за главницата не било възникнало, в резултат на което съдът не уважил този иск за пълния претендиран размер от 3 008,60 лв. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните правни въпроси: носи ли отговорност операторът на електроразпределителната мрежа при преустановяване доставката на електрическа енергия поради неплатени сметки за електрическа енергия или такава носи само крайният снабдител; уговорена ли е в Общите условия неустойка, при дневен размер на обезщетение по 20 лв. на всеки 12 часа, и за период от над 90 дни, в случай че ищецът не е претърпял никакви вреди от преустановяване доставката на електроенергия, или такава е уговорена само за период до 90 дни, а за период по-дълъг от този, вредите подлежат на пълно главно доказване; задължителна предпоставка ли е уведомлението за преустановяване доставката на електроенергия, за да възникне право на обезщетение по чл. 44, ал. 1 от ОУ, съответно – задължение за плащане на неустойка; изключва ли се правото на обезщетение/неустойка, когато претендиращият е неизправна страна по договорното отношение; с оглед наличието на отговорност на електроразпределителното дружество за заплащане на неустойка, обвързан ли е съдът, разрешаващ правния спор за дължимост на неустойка, определяна на дневна база за период по-дълъг от една година, от решението по частичен иск, предявен за друг период, започващ от по-ранна дата; следва ли въззивният съд да изложи съображения защо не възприема някой от доводите на страната и следва ли да обсъди доводите и доказателствата в тяхната съвкупност Въпросът носи ли отговорност операторът на електроразпределителната мрежа при преустановяване доставката на електрическа енергия поради неплатени сметки за електрическа енергия или такава носи само крайният снабдител е включен в предмета на делото. Върховният касационен съд, с оглед мотивировката на първата и втората инстанция, е в невъзможност да прецени допуснато ли е противоречие с решение от 15.07.2013 г. на СГС, ГО II-А състав по в.гр.д. № 15029/2011 г. В приложения към изложението съдебен акт е прието, че електроразпределителното предприятие може да отговаря в случаи на преустановяване електроснабдяването, без да са налице основанията на чл. 73 и чл. 122 ЗЕ, а доставчикът – ако не са налице основанията по чл. 123, ал. и чл. 123а, ал. 1 ЗЕ и е поискал от електроразпределителното предприятие да преустанови преноса да определен потребител. По конкретното дело е било установено, че прекъсването на електрозахраването е извършено от Ч. Разпределение България, АД по искане на Ч. Електро България, АД заради неплатени сметки. Не е било установено, че потребителят е имал непогасени задължения, поради което съдът е приел, че прекъсването на ел. захранването е неправомерно, но отговорността е за доставчика. В първоинстанционното решение по настоящото дело съдът е посочил, че от фактическа страна било установено, че електрозахранването било преустановено поради неплатени задължения на потребителя. Не е изяснил кой го е прекъснал, имало ли е искане от доставчика, съответно потребителят бил ли е изправен платец. Въззивният съд, като е препратил към мотивите на първата инстнация, е сторил същото. Съдът, на практика е отказал да преценява горните обстоятелства и да излага правни съображения във връзка с тях, като се е позовал на влязло в сила решение, с което е уважен частичен иск на ищеца срещу същия ответник. По този начин е прието, че предмет на спора и на доказване е само дължимия размер над вече присъдената с частичния иск неустойка. По същите съображения, по следващите въпроси – за уговорената в Общите условия неустойка и доказването на вредите, за уведомлението за преустановяване доставката на електроенергия и значението дали ищецът е изправна страна по договора, въззивният съд не е взел отношение като решаваща инстанция – приел е, че те са преклудирани. Касационната инстанция няма как да се прецени има ли противоречие с постановеното в цитираните в изложението към касационната жалба съдебни актове, защото съображенията в обжалваното решение за постановяване на крайния резултат, не са с оглед отговорите по въпроси – 2-4, а поради приетата обвързваща съда и страните сила на присъдено нещо по частичния иск. Следващите два въпроса – обобщени и уточнени от касационната инстанция – за обхвата на силата на присъдено нещо (СПН) на решение по частичен иск и при уважаване на частичен иск, за непредявената част, формира ли се СПН относно страните и правопораждащите юридически факти, без тези, имащи отношение към размера на задължението, над вече присъдения, са от значение за постановения резултат и са разрешени в противоречие с т. 1 ТР 1/2001 ОСГК. Въпросът дали въззивният съд трябва да изложи съображения защо не възприема някой от доводите на страната и следва ли да обсъди доводите и доказателствата в тяхната съвкупност е принципно значим, но не се установява противоречие на постановеното в обжалваното решение с цитираната съдебна практика. Софийският градски съд е отказал да обсъди доводите на страните и доказателствата, но по съображения, че възраженията на ответника са преклудирани, т.е., поради възприетото тълкуване за СПН на решение, с което е уважен частичен иск, а не поради неточно приложение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. В заключение, касационно обжалване следва да бъде допуснато поради хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос, свързан със СПН на решението, с което е уважен частичен иск. Мотивиран от горното, съдът