Определение № 3124 от 27.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1754/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците Р. Ш. Ю. и М. А. Ю. срещу решение № 136 от 15.05.2024г. по в.т.д.№ 95/2024г. на Апелативен съд В., с което след отмяна на решението по гр.д.№ 228/2023г. на ОС Силистра, са отхвърлени предявените срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ искове с правно основание чл.432,ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им Т. Р. Ш. при пътно произшествие от 24.11.2018г. за сумите от по 28 000лв. Решението в частта за отхвърляне на исковете за разликата до пълния предявен размер е влязло в сила. С касационната жалба се иска отмяна на въззивния акт в обжалваната част и уважаване на исковете за по още 28 000лв. - до размера на обезщетението, присъдено от окръжния съд. Изложени са съображения за неправилност на решението и постановяването му в отклонение от задължителната и казуална практика по приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, при неточно прилагане на критериите за обективния принос на участниците в процесното ПТП за настъпването на смъртта на сина на ищците. Поддържа се, че въззивният съд в противоречие с изискванията на материалния закон, не е изследвал в цялост критериите за определяне на степента, в която противоправното поведение на виновния водач и на пешеходеца е допринесло за необратимото увреждане. Посочва се, че при правилно установени правнорелевантните факти и обстоятелства, въззивният съд е достигнал до погрешен извод, тъй като по делото е изяснен различен от възприетия обем принос на делинквента и на пострадалия за настъпване на процесното ПТП. Акцентира се на обстоятелството, че водачът е нарушил поредица от правила за движение по пътищата, че инцидентът не би настъпил, ако той беше намалил скоростта и беше спрял преди мястото на удара при установената за това техническа възможност. Наведено е и оплакване за допуснати процесуални нарушения. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „ В хипотеза, в която съдът приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, следва ли да съпостави приноса му с този на виновния водач, за да установи действителния обем, в който всеки от участниците е допринесъл на процесното ПТП като сравни поведението на всеки един от тях като участник в същото, с оглед правилата, които са длъжни да спазват?“ Въведена е допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1, предл. последно ГПК с позоваване на актове по чл.290 ГПК. 2/ „ При определяне на степента на съпричиняване, подлежат ли на съпоставка всички проявени противоправни действия/бездействия на делинквента и тези на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие и как се определя действителният принос на всеки от участниците за настъпване на вредоносните последици?“ като се твърди противоречие на обжалвания акт с решението по т.д. № 1834/2016г. на 2 т.о. на ВКС. 3/ „ Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка при формиране на решаващата си воля?“ с твърдяно противоречие с решението по т.д.№ 727/2021г. на 2 т.о. на ВКС. В писмен отговор ответното застрахователно дружество оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Постъпил е и писмен отговор от третото лице помагач Д. Е., който също счита касационната жалба и искането за допускане на касационното обжалване за неоснователни. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото въпросите относно извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на водача на застрахования увреждащ автомобил за причиняване на смъртта на сина на ищците са разрешени със задължителна за гражданския съд сила - чл. 300 ГПК. С присъда по н.о.х.д. № 307/2020г. на Силистренския окръжен съд Д. Д. Е. е признат за виновен в това, че на 24.11.2018г. в [населено място], област С., на кръстовището на [улица]с [улица]е нарушил правилата за движение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, в резултат на което е допуснал ПТП и по непредпазливост е причинил смъртта на Т. Р. Ш.. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на третото лице помагач и на ответника срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част - уважаването на исковете за суми от по 28 000лв. с възражения за занижен от първоинстанционния съд размер на приетото съпричиняване от 10% за настъпването на злополуката от сина на ищците. Съставът е отчел, че първоинстанционното решение не е обжалвано в отхвърлителната част от ищците, а ответникът - застраховател и деликвентът не са релевирали оплаквания за нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на обезщетенията от по 120 000 лв., преди прилагане на редукцията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Констатирал е, че оплакванията в жалбите са за несправедливо определен нисък процент на съпричиняващо поведение на пострадалото лице. Като спорен във въззивното производство е разграничен въпросът за квотата на съпричиняване на вредоносния резултат от загиналия - дали той има по-голям принос от 10%. Изложено е, че ПТП е настъпило в населено място - [населено място], обл. С., в района на кръстовище, образувано от [улица], [улица]и [улица]. Преди настъпване на ПТП пострадалият е вървял по средата на [улица]и не се е огледал при достигне на главния път на [улица]. Непосредствено преди удара момчето стояло на едно място, на осевата линия, все едно чака нещо, с лице, обърнато в посока юг, като лявата страна на тялото му била в посока центъра на селото. При скорост на движение от около 78 км/ч водачът на увреждащото МПС е задействал спирачната система на автомобила от разстояние от около 33 м. Пътната настилка по [улица]била суха, едрозърнест гладък асфалт, без повреди и неравности по него, ширината на пътното платно - 8.06 м., в този участък пътното платно е двупосочно с ясна видима непрекъсната разделителна линия. Акцентирано е, че пострадалият пешеходец е бил на осевата линия, в района на кръстовище, на което няма пешеходна пътека за пресичане и не е мислено продължение на тротоарите, намиращи се на двете улици. Възприет е правният извод, че причина за настъпване на ПТП са както нарушенията на ЗДвП, допуснати от водача, така и местонахождението и липсата на реакция от страна на пострадалия при приближаването на автомобил от лявата му страна. Обсъдени са фактите, че загиналото момче е било на 26 г., страдало от епилепсия, детска церебрална парализа и лека степен на умствена изостаналост, с определена от ТЕЛК 100 % трудова неработоспособност с чужда помощ; за личен асистент е била назначена майка му. Въззивната инстанция е извела, че доколкото вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, способността му да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия, са правно ирелевантни за института на съпричиняването. При отчитане на посочените конкретни релевантни обстоятелства, при които е настъпило ПТП, и преценка за тежестта на допуснатите от пешеходеца и от делинквента нарушения, съставът на въззивния съд е определил съпричиняване на вредите от пострадалото лице в размер на 1/3. Изложени са съображенията, че водачът на увреждащия автомобил е допуснал нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, като е управлявал МПС в чертите на населеното място със скорост над допустимата за движение от 50 км./ч., което не му е позволило да спре навреме и да предотврати ПТП. От друга страна е счетено, че поведението на пешеходеца, който е стоял на едно място, в района на кръстовището, на което няма пешеходна пътека за пресичане и не е мислено продължение на тротоарите, в средата на пътното платно, на осевата линия без да реагира на приближаващия се към него лек автомобил, е предизвикало в съществена степен настъпването на ПТП. Въззивната инстанция е мотивирала, че макар формално приносът на пострадалия в причинна връзка с настъпването на ПТП, да изглежда равен на приноса на делинквента, в случая липсва основание за определяне на процент за съпричиняване на вредите повече от 1/3, тъй като вменената от ЗДвП отговорност на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по- голяма от тази на останалите уязвими участници в движението, каквито са и пешеходците. При тези изводи, от определения от първоинстанционния съд размер на справедливото обезщетение, неоспорен във въззивното производство - 120 000лв., в приложение на приетия процент на съпричиняване в обжалваното решение е възприет краен извод, че дължимата от застрахователя сума за обезщетяване на претърпените от ищците неимуществени вреди е 80 000 лв., които застрахователят е заплатил доброволно преди подаване на исковата молба, което е обусловило и отхвърляне на исковете след отмяна на първоинстанционното решение за уважаването им. Настоящият състав счита, че искането за допускане на касационното обжалване по подадената касационна жалба и на основанията, посочени в изложението, не следва да бъде уважено: По приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД съществува константна практика на ВКС (решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т. о., решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ІІ т. о., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о., решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ІV г. о.), в която е възприето разрешението, че принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал; За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно. С решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г., постановено по реда на чл.290 ГПК (ред. ДВ бр.59/2007 г.), състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл, че релевантен за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Константна е и съдебната практика, че намирайки се в платното за движение на превозни средства, макар и в статично, неподвижно положение, пешеходецът не е положил грижа за своята безопасност и е изложил живота си на риск, предпоставящ определяне на принос по чл.51, ал.2 ЗЗД. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е установил да е налице някое от изключенията по чл.108 ЗДвП, които да оправдават навлизането и престоя на пострадалия в платното за движение на превозни средства. В чл.113, ал.1, т.1 и т.2 ЗДвП е предвидено задължение за пешеходците при пресичане на платното за движение да преминават по пешеходни пътеки, като преди навлизане в платното съобразяват приближаващите пътни превозни средства, не удължават ненужно пътя и времето за пресичане и не спират без необходимост на платното. Както е посочено в решението по т.д. № 2882/2017г. на 2 т.о. на ВКС, по аргумент за по-силното основание от чл.113 ЗДвП и чл.114 ЗДвП, пешеходците нямат право да стоят/седят на платното, предназначено за движение на превозни средства, особено в тъмната част на денонощието, когато видимостта е намалена, тъй като по този начин създават предпоставки за реализиране на ПТП с движещите се в платното превозни средства и излагат живота и телесната си цялост на изключително висок риск. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка с поведението и на двамата участници в произшествието. Твърденията на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд във връзка с наличието на съпричиняване и възприетия процент на същото представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Предвид изложеното, не е осъществена сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Отсъства основание за преценка въззивният съд да е игнорирал задълженията си за извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, задължението си да изгради изводите си въз основа на комплексната преценка на приетите за установени по спора факти. Третият въпрос също съставлява касационно оплакване и не е годен да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването. По изложените съображения ВКС, състав на Първо търговско отделение