Определение № 2017 от 06.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2363/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на „УМБАЛ Бургас“ АД, трето лице – помагач на ответника, срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд.

Ищецът Й. К. оспорва жалбата. Ответникът ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не изразява становище.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Сезиран с жалби на ответника и третото лице – помагач и насрещна жалба на ищеца срещу съответните части на първоинстанционното решение, с което предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на основание застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Х. К., настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие, е уважен до размер на 130 000 лв., заедно със законната лихва, и е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв., въззивният съд е отхвърлил иска за сумата 100 000 лв. поради извършено в хода на процеса плащане и е потвърдил решението в останалите части.

Въззивното решение е обжалвано по отношение на уважената част от иска с оплаквания в касационната жалба, че неправилно въззивният съд е приел, че между ищеца и пострадалия е съществувала особено близка емоционална връзка въпреки липсата на доказателства пострадалият да е бил биологичен баща на ищеца. Наред с оспорването на правилността на този извод се поддържат и оплаквания за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявен иск (доколкото предявеният иск се основава само на биологичната връзка между пострадалия и ищеца) и поради липса на интерес от иска, произтичаща от липсата на особена близост. Поддържат се и оплаквания относно размера на присъденото обезщетение, както и неотносимо към касационното производство оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК с трето оплакване за недопустимост, изведено от евентуалните регресни права на ответника срещу жалбоподателя, във връзка с което е формулиран въпросът „ Дали създадената „квази фикция на суброгаторно (регресно право) с противоправни аргументи на двете инстанции води до абсолютна недопустимост на съдебното решение, произтичаща от принципа на правната сигурност, пропорционалност и защита на обществения интерес, и разпоредбата на чл. 47 ХОПЕС, съгласно практиката на СЕС, с правен резултат, презумиращ правото на обезщетение за неограничен кръг лица в максимално допустим размер до суми от 130-150 х. лв. независимо от семейни, родителски и по биологичен произход връзки, равни на лицата от най-близкия семеен кръг - биологична майка, съпруг, деца?“, както и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

По чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК са формулирани въпросите:

1. Законосъобразно ли е по смисъла на изискванията на чл. 128, т. 3 и чл. 130, т. 2 ГПК и ППВС № 4 от З0.Х.1964 г. (встъпването и привличането на трети лица по делото става по общите правила на исковия процес) допуснатото от първоинстанционния съд и санирано с въззивното решение привличане в процеса на 3-тото лице, и позволява ли уредбата на принципа за служебно начало по чл. 5, чл.7 и чл. 12 ГПК, съдът да релевира хипотетичен „контра легем“ (чл. 53 и чл. 127, ал. 2 ЗЗД правен интерес за ответника) извън ирелевантния за главното производство негов формален материалноправен и процесуален интерес от привличането на ЗЛ, за да се сдобие с регресен иск и обвързан от „рес юдиката“ платежоспособен ответник, от когото евентуално да компенсира платеното по договорното си задължение по чл. 432, ал. 3 КЗ обезщетение по механизма на суброгация?

2. Длъжен ли е бил въззивният съд по силата на чл. 249 ГПК, във връзка с чл. 235, ал. 3 ГПК, при конкретно направени оплаквания във въззивната жалба в смисъла на чл. 269, изр. 1-во ГПК и доказания факт на погасяване на претенцията на ищеца чрез сключено между тях извънсъдебно споразумение за доброволно плащане при явно взаимоизгодни условия, извършено в хода на неприключилото с влязло в сила съдебно решение производство, да прекрати делото поради отпаднал правен интерес в съответствие с чл. 124, ал. 1 ГПК?

3. Следвало ли е въззивния съд да упражни задължението си по чл. 7 ГПК, във връзка с чл. 235, ал. З ГПК (принцип на служебното начало) и да прекрати делото по отношение на ЗЛ поради липсващо право на иск в полза на ответника с/у него, изключващо правния му интерес от воденето на този процес?

4. Предвид разпоредбата на чл. 249 ГПК, следвало ли е въззивният съд служебно, след узнаването, че главните страни в процеса са се спогодили и разплатили до удовлетворяващ ги размер, да прекрати делото изцяло поради фактическо признаване на иска от ответника, получено плащане и отпаднал процесуален интерес на ищеца, демонстриран с неупражненото право за подаване на въззивна жалба?

5. На основание чл. 3 ГПК допуснат ли е процесуален деликт, при очевидното погасяване на правния спор между главните страни, които очевидно са постигнали взаимно изгодно споразумение, и въззивната фаза се провежда с единствената цел да се породи ефекта на СПН, даваща възможност на ответника да предяви евентуален регресен иск с/у ЗЛ в опит да компенсира дължимо платеното от него задължение по договора за застраховка ГО и чл. 432 КЗ - недопустима и нищожна цел поради противоречие с добрите нрави и добросъвестното упражняване на права съгласно конституционния хиперимператив на чл. 57, ал. 2 КРБ?

6. Отказът на съда да изпълни задължението си по чл. 10 ГПК, като не е връчил в срока по ГПК копие от ИМ и доказателствата на ЗЛ и е отхвърлил искането на процесуалния му представител предявено в първото съдебно заседание, като императивно го принуждава да се запознае с тях инцидентно „на коляно“ в хода на самото заседание представлява ли нарушение на правото на ЕС и трайната практика на Съда на ЕС на задължението на националния съд да приложи повелителните и от висш порядък норми на чл. 47 и чл. 20 ХОПЕС и разпоредбите на чл. 6 §1 и чл. 13 ЕКПЧОС?

7. С изпълнението към трето на договорното зстрахователно правоотношение лице възниква ли сложният кумулативен ФС на суброгацията, изведен от правилото на чл. 74 ЗЗД, и поражда ли той валидно регресно право на С спрямо А; и може ли С да се позове на законова регресна претенция, изхождаща от правилото на чл. 53 ЗЗД, която да е обвързана с легитимираното в хипотеза на пълно и главно доказване деликтно правотношение, към което С няма отношение, тъй като връзката му с В е договорна, а В е длъжник в хипотеза на извъндоговорна деликтна отговорност ( интуито персоне) ? При тази фактическа конфигурация допуска ли законът ( чл. 74 ЗЗД) правна възможност изпълнилият договорното си задължение С да се суброгира в правата на А по деликтното правотношение и то в хипотезата на съпричиняване по чл. 53 ЗЗД, да предявява иск за съпричиняване, като проведе пълно и главно доказване от името на А с правата на суброгаторен кредитор, какъвто не е, защото е изпълнил свое задължение по договор и закон ?

8. Допустимо ли е застрахованият, чието деликтно задължение към пострадалото от неговите действие лице заплаща застрахователят, изпълнявайки законовото си задължение, произтичащо от предварително поето към първия свое договорно алеаторно задължение дори в хипотезата на чл. 433, ал. 3 от КЗ, да бъде проводник на суброгаторно право, което застрахователят да предяви срещу съизвършител на същинския деликт, който наказателният съд е квалифицирал като деяние и осъдил застрахования с наказателна присъда, по реда на чл. 53 ЗЗД (съпричиняване), а в самата хипотеза на състава за съпричиняване да иска да докаже в производството за обезщетение срещу него, образувано по реда на чл. 432, ал. 1 КЗ, твърдейки, че интересът му е да компенсира несъществуващо обедняване, което представлява по същество законово задължение, за което е получил предварително от контрахента си (застрахован именно срещу причиняване на евентуални вреди) заплащане на дължимата по застрахователния договор парична престация?

Не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

При извършената служебна проверка не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение. Не обосновават такава и изложените в тази насока доводи, доколкото същите са основани върху въпроси по съществото на спора (материалноправната легитимация на ищеца и извършеното плащане в хода на процеса), респ. върху въпроси извън предмета на настоящото производство (евентуалното наличие на регресно вземане на ответника срещу жалбоподателя).

Не се установяват и данни за очевидна неправилност на решението. Съгласно установената последователна практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидна неправилност е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай конкретни доводи за обосноваване на наличието на тази квалифицирана форма на неправилност не са изложени. Липсата на такива е достатъчна да обоснове отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе, което в конкретния случай не е сторено.

Накрая, липсват и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, тъй като формулираните от жалбоподателя въпроси не удовлетворяват общото изискване за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. По отношение на правилността на въззивното решение правомощията на касационната инстанция са ограничени до проверка само на изложените в жалбата основания – чл. 290, ал. 2 ГПК, поради което формулираните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, отнасящи се до фактически или правни изводи на въззивния съд, срещу които конкретни касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК не са изложени, се явяват неотносими към определения с жалбата предмет на касационното производство, ограничен до материалноправната легитимация на ищеца и размера на обезщетението.

По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 10 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 3783,56 евро.

С тези мотиви съдът