Определение № 203 от 31.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2676/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. А. К. - чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 483 от 08.07.2022 г. по в. т. д. № 1223/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 260092 от 04.10.2021 г. по т. д. № 52/2021 г. на Софийски окръжен съд, ТО, 5 -ти състав, е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Банка ДСК“ ЕАД иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване в отношенията между страните недължимост на вземанията на „Банка ДСК“ ЕАД по отношение на ищеца по Договор за кредит за текущо потребление от 03.07.2019 г., а именно: - 31 082.66 лв. – главница; - 2 011.09 лв. – договорна лихва за периода 15.01.2020 г. – 06.01.2021 г. и 103.16 лв. – санкционираща лихва за периода 15.01.2020 г. – 06.01.2021 г.

В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Касаторът навежда доводи, че въззивният съд недопустимо е тълкувал разширително императивната разпоредба на чл. 147, ал. 1 ЗЗД в две насоки – приемайки, че с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение от страна на кредитора, същият валидно е упражнил правата си спрямо поръчителя в рамките на шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, както и че отрицателен установителен иск, предявен от длъжника срещу кредитора, прекъсва срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Изразява несъгласие и с тезата на въззивната инстанция, че с процесуалните си действия ищецът е лишил ответника от възможността да брани правата си самостоятелно, като счита, че пред ответника винаги стои възможността да заведе самостоятелен осъдителен иск или насрещен осъдителен иск в срока за отговор на исковата молба. Моли за отмяна на въззивното решение и за уважаване на предявения иск. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд:

1. Могат ли императивни правни норми да бъдат тълкувани разширително?; 2. Приравнява ли се заповедното производство на исково производство?; 3. Може ли със заявление за издаване на заповед за изпълнение да се упражнят правата на кредитора спрямо поръчителя по чл. 147, ал. 1 ЗЗД?; 4. Заведеният от длъжника отрицателен установителен иск лишава ли кредитора от възможността да се защити срещу правопогасяващите възражения на длъжника?; 5. Може ли завеждането на недопустим иск да влече след себе си правни последици?; 6. Ограничава ли възможността на кредитора да търси съдебна защита заведен от длъжника отрицателен установителен иск?; 7. Нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД има ли императивен характер?; 8. Нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД включва ли в себе си изчерпателно начините, по които кредиторът може да упражни правата си?; 9. Може ли заповедното производство да бъде приравнено на исково производство в случаите, когато закон изисква завеждането на иск в конкретен срок?; 10. Може ли кредиторът да упражни правата си по чл. 147, ал. 1 ЗЗД спрямо поръчителя с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК или по реда на чл. 417 ГПК?; 11. Може ли чрез отрицателен установителен иск, предявен от поръчителя срещу кредитора, да се прекъсне срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, който тече за кредитора ? и 12. Може ли длъжникът да прекъсне срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД със заведен от него отрицателен установителен иск?

Касаторът сочи наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове на ВКС, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2 от 23.03.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГК на ВКС, т. 14 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 55 от 03.04.1967 г. по гр. д. № 23/1967 г. на ОСГК на ВС, решение № 81 от 08.07.2014 г. по т. д. № 1705/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 92 от 22.08.2013 г. по т. д. № 1107/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 272 от 05.07.2011 г. по гр. д. № 1047/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 9 от 05.02.2015 г. по т. д. № 4339/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 72 от 08.07.2009 г. по т. д. № 17/2009 г. на ВКС, I т. о., решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, I г. о., решение № 48 от 29.07.2013 г. по т. д. № 830/2012 г. на ВКС, I т. о., определение № 186 от 14.03.2013 г. по ч. т. д. № 1399/2013 г. на ВКС, I т. о. и определение № 416 от 13.07.2015 г. по т. д. № 1766/2014 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 1; т. 10 и т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 123 от 09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 169 от 17.01.2017 г. по т. д. № 1272/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 161 от 08.02.2016 г. по т. д. № 1153/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 77 от 10.05.2016 г. по т. д. № 3247/2014 г. на ВКС, II т. о., определение № 334 от 24.04.2019 г. по гр. д. № 281/2019 г. на ВКС, III г. о., определение № 317 от 26.05.2014 г. по ч. т. д. № 1087/2014 г. на ВКС, II т. о., определение № 717 от 24.10.2013 г. по ч. т. д. № 3738/2013 г. на ВКС, I т. о., определение № 470 от 12.08.2015 г. по ч. т. д. № 1967/2015 г. на ВКС, II т. о., определение № 46 от 21.01.2013 г. по ч. т. д. № 679/2012 г. на ВКС, II т. о. и определение № 55 от 24.01.2012 г. по ч. т. д. № 29/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2; Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 44 от 05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 1646 от 16.06.1978 г. по гр. д. № 465/1978 г. на ВКС, I г. о., решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 489 от 21.10.2016 г. по гр. д. № 53561/2015 г. на ВКС, I г. о. – по въпрос № 3; т. 10а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 287 от 08.06.2010 г. по гр. д. № 4896/2008 г. на ВКС, III г. о., решение № 76 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 391/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 207 от 31.07.2015 г. по гр. д. № 7030/2014 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 318 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 4; решение № 146 от 10.03.2005 г. по т. д. № 471/2004 г. на ВКС, определение № 431 от 09.10.2019 г. по ч. т. д. № 2159/2019 г. на ВКС, I т. о. и определение № 99 от 26.02.2020 г. по ч. т. д. № 148/2020 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 5 и т. 14 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 318 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 384 от 14.08.2019 г. по ч. т. д. № 217/2019 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 6.

По останалите поставени от касатора въпроси от № 7 до № 12, вкл., се сочи допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обоснован с липсата на съдебна практика и изключителната важност на тези въпроси за уеднаквяване практиката на съдилищата.

Ответникът по касационната жалба – „Банка ДСК“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба и правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че: ищецът М. К. се е задължил като поръчител по Договор за поръчителство от 03.07.2019 г., който обезпечава изпълнението от страна на кредитополучателя по Договор за кредит за текущо потребление от 03.07.2019 г., отпуснат на И. П. И.; поради неплащане на дължимите вноски от страна на главния длъжник е настъпила предсрочна изискуемост на кредита по чл. 60, ал. 2 ЗКИ, която е обявена с писмено известие на банката, получено от кредитополучателя на 28.08.2020 г.; по силата на Заповед за изпълнение, издадена въз основа на документ по чл. 417 ГПК, по ч. гр. д. № 42/2021 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, ищецът е бил осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД (солидарно с И. П. И.) следните парични суми по Договор за кредит за текущо потребление от 03.07.2019 г.: 31 082.66 лв. – главница; 2 011.09 лв. – договорна лихва за периода 15.01.2020 г. – 06.01.2021 г. и 103.16 лв. – санкционираща лихва за периода 15.01.2020 г. – 06.01.2021 г.; плащането на анюитетните вноски е преустановено след частично плащане на вноска № 7 и от 16.01.2020 г. и главният длъжник е изпаднал в забава; заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу кредитополучателя и поръчителя М. К. е било подадено пред заповедния съд на 15.01.2021 г.

При тези данни, решаващият съдебен състав се е позовал на решение № 76 от 07.05.2013 г. по гр. 391/2012 г. на ВКС, IV г. о., като е приел, че предявеният в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК отрицателен установителен иск е допустим, независимо, че длъжникът е можел да осъществи защитата си чрез възражение в заповедното производство. В резултат на това негово процесуално поведение и предвид идентичността на правния спор относно съществуването на вземането, производството по последващо предявения положителен установителен иск на банката в изпълнение на указанията на заповедния съд е било прекратено, но това не е довело до стабилизиране на заповедта за изпълнение срещу ищеца поради непредявяване на иска по чл. 422 ГПК.

Горното според въззивния съд определя основанието на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК – ищецът - поръчител по договора за кредит твърди, че вземането на банката спрямо него не съществува, т. к. отговорността му към кредитора е била погасена на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД още към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение.

За да отхвърли отрицателния установителен иск съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е преклузивен, с изтичането му не се погасява само възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство, като в хипотезата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ начало на срока поставя настъпването на предсрочната изискуемост. Изтичането на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД към датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърлянето му, а ако искането по заявлението е уважено и заповед за незабавно изпълнение е издадена, позоваването на погасяване на субективното материално право на кредитора спрямо поръчителя може да бъде сторено и в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, респ., както е в случая – на отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Доколкото длъжникът се е намирал в забава от 16.01.2020 г. по отношение на погасителна вноска № 7, дължима съобразно погасителния план към 15.01.2020 г., и при липса на погасяване след тази дата на която и да е месечна вноска по договора за потребителски кредит, съдът е приел, че банката е имала основание да се възползва от правото си да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, като предсрочната изискуемост на кредита, чиято дължимост спрямо поръчителя е предмет на установяване, е надлежно обявена и е настъпила на 28.08.2020 г., от който момент целият неизплатен остатък по кредита е станал изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. При подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на 15.01.2021 г. въззивният съд е формирал извод, че преклузивният срок по чл. 147, ал. 1, предл. първо ЗЗД не е изтекъл.

Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради липсата на визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки.

По въпроса, спазен ли е шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, когато в рамките на същия кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу главния длъжник и издадената заповед е влязла в сила (каквато безспорно е и настоящата хипотеза) е постановено решение № 19 от 09.01.2024 г. по гр. д. № 4192/2022 г. на ІV г. о. на ВКС. Съставът на касационния съд, след анализ на разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД и преглед на относимата и трайна практика на ВКС по нейното приложение (съответно цитирана), е дал отговор, че шестмесечният срок е спазен, когато в рамките на същия кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу главния длъжник, респективно заявлението е уважено и заповедта срещу длъжника е стабилизирана.

Предвид изложеното, въпросите, с които съдът е сезиран в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, а именно - Могат ли императивни правни норми да бъдат тълкувани разширително; нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД има ли императивен характер и включва ли в себе си изчерпателно начините, по които кредиторът може да упражни правата си; приравнява ли се заповедното производство на исково; може ли със заявление за издаване на заповед за изпълнение да се упражнят правата на кредитора по чл. 147, ал. 1 ЗЗД; може ли заповедното производство да бъде приравнено на исково производство в случаите, когато закон изисква завеждането на иск в конкретен срок; кредиторът може ли да упражни правата си по чл. 147, ал. 1 ЗЗД спрямо поръчителя с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение – не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а нейният траен и актуален характер опровергава да е налице и допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросите под №№ 4, 5 и 6 нямат обуславящо изхода на спора значение, поради което не удовлетворяват общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, а относно допустимостта на заведения иск становищата и на двете страни, и на съда, съвпадат, включително чрез цитиране на една и съща практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Последните два въпроса също не са обусловили изразената в решението правна воля на въззивния съд, доколкото той изрично е посочил, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е преклузивен, а като последица от това същият не подлежи на прекъсване, както и е формирал в съответствие с практиката на ВКС решаващия извод, че 6-месечният срок, в който кредиторът е длъжен да предяви иск срещу длъжника, за да запази правата си срещу поръчителя, не е изтекъл. Неустановяването на общото основание за достъп до касация, т. е. липсата на формулиран въпрос от значение за решаването на делото, като включен в предмета на спора и обусловил волята на съда за неговия изход – е достатъчно основание за неоснователност на искането за допускане на въззивния съдебен акт до касационна проверка.

С оглед горното и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПрП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 15 0 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение