Определение № 33 от 01.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2571/2021 г.

Производството е по чл. 274 ГПК, ал. 3, т. 1 ГПК - във вр. чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК и чл. 91, § 1 от Регламент (ЕО) 6 на Съвета от 12.ХІІ.2001 г. относно промишления дизайн на Общността. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 18258 от 18.Х.2021 г. на „Даесеф“ АД-София, ЕИК[ЕИК], подадена чрез двамата негови процесуални представители по пълномощие от САК против определение № 2211 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-и с-в, от 12.VІІІ.2021 г., постановено по ч. гр. дело № 2429/2021 г., с което е била оставена без уважение частна въззивна жалба на този търговец срещу първоинстанционното определение № 480 на СГС, ТК, с-в VІ-20, от 7.VІ.2021 г.: за спиране на исковото производство по т. д. № 1223/2020 г. на основание чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, във вр. чл. 91, § 1 от Регламент (ЕО) 6 на Съвета от 12.ХІІ.2001 г. относно промишления дизайн на Общността. Оплакванията на търговеца настоящ частен касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно определение при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира отменяването му и връщане на делото на същия състав на първостепенния съд „за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането на спора“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба подателят й „Даесеф“ АД-София обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за очевидна неправилност на атакуваното въззивно определение (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационно обжалване), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт съставът на САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС „във вр. с допуснати съществени нарушения на процесуалните правила“, обективирана в 5 конкретно посочени определения на състави от неговите гражданска и търговска колегии, по следните три процесуалноправни въпроса: 1./ „Следва ли постановлението на въззивния съд да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения, посочени във въззивната жалба?”; 2./ „Длъжна ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви за своя акт, а не да повтаря мотивите на първоинстанционния съд, опровергани с въззивната жалба?”; 3./ „Действа ли въззивната инстанция като неограничен въззив?”; Отделно от горното, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се явявало произнасянето на САС с атакуваното определение и по други четири правни въпроса, както слведва: 1./ „С оглед императивната норма на чл. 85 от Регламент (ЕО) № 6 от 12.ХІІ.2001 г. на Съвета относно промишления дизайн на Общността, следва ли последната да се тълкува в смисъл, че при образувано производство за установяване на нарушение на регистриран дизайн на Общността, предхождащо действията на ответника за оспорване действителността на дизайна, за което производство той е узнал чрез връчване на препис от исковата молба, последният освен в производството за установяване на нарушението чрез насрещен иск в предвидения от закона срок, не разполага с друга възможност да оспори действителността на дизайна и в отделно производство, различно от вече образуваното, а именно чрез директно искане пред Службата за хармонизация във вътрешния пазар (и марки и промишлени дизайни), подадено след датата на иска за установяване на нарушение и извън процедурата на чл. 86, § 3 от Регламент (ЕО) 6 от 12.ХІІ.2001 г., както и безсрочно по всяко време на развитието на делото по установяване на нарушението?“; 2./ „С оглед отговора на така формулирания въпрос, дали чл. 85 от Регламента задължително се прилага при заведен иск за нарушение пред националния съд?“; 3./ „С оглед императивния характер на чл. 85, § 1 от Регламент /ЕО/ № 6/2002 на Съвета относно промишления дизайн на Общността, задължен ли е съдът, пред който е висящо производството по защита от нарушение, да го спре до произнасяне на Службата за хармонизация във вътрешния пазар (търговски марки и промишлени дизайни) по въпроса за действителността на дизайна, ако действията на ответника по оспорване на дизайна не са направени чрез насрещен иск в предвидения от закона срок в производството за установяване на нарушение пред националния съд, а директно пред Службата, същите следват по време образуването на производството по установяване на нарушение, а и са извън процедурата в чл. 86 от Регламента /ЕО/ № 6/2002?“; 4./ „Задължен ли е съдът, на основание чл. 91, § 1 от Регламент /ЕО/ № 6/2002 г. на Съвета, както и в светлината на съображение 27 от неговия преамбюл, да спре висящото пред него производство по установяване на нарушение, което е образувано преди ответникът да предприеме действия по оспорване на действителността на дизайна директно пред Службата и в случай, че не е завел насрещен иск в предвидения от закона срок, без преди това служебно да изследва въпроса за: ~ наличието на свързаност между производството за установяване на нарушение и производството за оспорване на действителността на дизайна; ~ наличието на опасност от евентуална колизия между различни решения на национални съдилища и/или на Службата и ~ наличието на особени причини за продължаване на висящото пред него производство за установяване на нарушение?“ По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация „Фронери България” ЕООД-София, ЕИК[ЕИК], писмено е възразило чрез двамата свои процесуални представители по пълномощие от САК както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждането на разноски, направени за настоящето частно касационно производство в размер на платения хонорар за един негов адвокат, възлизащ на 943.49 лева (деветстотин четиридесет и три лева и четиридесет и девет стотинки). Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС, настоящата частна касационна жалба на „Даесеф“ АД-София, ЕИК[ЕИК], ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: При потвърждаване на първоинстанционното определение по чл. 229, ал. 1 т. 7 ГПК, преграждащо по-нататъшния ход на исковото производство (с предмет искове за установяване нарушение на промишлен дизайн, за преустановяване на същото и за заплащане на обезщетение за вреди от нарушението на дизайна), въззивният съд е приел, след обстоен преглед на действащата уредба, включваща както специални текстове от националното ни законодателство, така и такива от Общностното право, че производството по установителен иск за разкриване недействителността на регистриран промишлен дизайн има – независимо от това дали предхожда или следва по време това за установяване на конкретно нарушение на дизайна, за неговото преустановяване и за репариране на вредите от него - преюдициално значение за изхода на конкретното дело, заведено по първите три обективно съединени иска, чиито правни основания са в разпоредби от Закона за промишления дизайн /чл. 57 и чл. 54 в /. Такава констатация на САС е в съзвучие с правилата на формалната логика, защото ако конкретен, надлежно регистриран промишлен дизайн, е недействителен, не може да се претендира същият да е бил обект на нарушение, респ.- да се иска преустановяване извършването на такова, а още по-малко да се репарират вреди, явяващи се резултат от подобно „нарушение“. В тази връзка решаващият правен извод на състава на САС е, че след като на датата 1 април 2021 г. пред Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост е било депозирано искане от ответното „Фронери България“ ЕООД-София за установяване недействителността на процесния промишлен дизайн, регистриран по реда на Регламент /ЕО/ 6 от 12.ХІІ.2001 г. на Съвета с рег. № 4660454-0001 от датата 18.І.2018 г., то исковото производство пред СГС по заведената на 3.VІІ.2020 г. искова молба /с вх. № 63841/ следва - по служебен почин на сезирания с нея съд - да бъде спряно: на основание чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, във вр. чл. 91, § 1 от същия Регламент /ЕО/ № 6/2002 на Съвета. Атакуваното въззивно определение е в стриктно съответствие с актуалната понастоящем практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК определение № 769/23.ХІІ.2019 г. на състав на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 2036/2019 г., с което – при точно съобразяване на уредбата в Регламент (ЕО) № 6/2002 г. на Съвета от 12 декември 2001 г. относно промишления дизайн на общността – е било констатирано, че разрешенията по чл. 91 от този Регламент са дадени „при идентични на уредените с разпоредбата на чл. 30, алинеи 1 и 2 от Закона за промишления дизайн последици от заличаване на дизайна, предвидени с чл. 26 от Регламента, както и при идентичност на основанията за заличаване на промишлен дизайн по ЗПрД и за недействителност на промишления дизайн на общността“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния обжалван акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е релевантен за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първите два от трите т. нар. „процесуалноправни“ въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационна жалба, не се отнасят до твърдяното там евентуално наличие на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са такива, отнасящи се до правилността на атакуваното въззивно определение. Погрешното отъждествяване от частния касатор „Десееф“ АД на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Съответно третият „процесуалноправен“ въпрос е с изцяло хипотетичен /доктринерен/ характер. Що се отнася до втората група от други четири правни въпроса, формулирани във връзка с твърдението на търговеца настоящ частен касатор за евентуално наличие на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, то при селектиране на жалбата му бе установено, че нито един от тях няма характера на обуславящ за изхода по конкретното дело. Напротив, изтъкнатото по-горе наличие на практика на ВКС, обективирана в Опр. № 769/23.ХІІ.2019 г. на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС по ч. т. дело № 2036/2019 г., a priori изключва приложимостта на алтернативно уредената допълнителна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна, самата формулировка на втория въпрос - като функция от отговора на първия, съставлява признание на дружеството настоящ частен касатор, че нито един от втората група правни въпроси реално не е бил предмет на произнасянето на САС с атакуваното определение, каквото е базисното изискване на чл. 280, ал. 1 in fine ГПК (погрешно е очакването по тази група от 4 въпроса да се произнесе ВКС). В заключение, атакуваното въззивно определение не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която относимият закон – чл. 91, § 1 от Регламент /ЕО/ № 6/2002 на Съвета да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да се произнесъл за оставяне в сила на определението на първостепенния съд за спиране на делото по т. 7 на чл. 229, ал. 1 ГПК въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). При този изход на делото в настоящето частно касационно производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК и предвид изрично направеното от страна на ответното по касация „Фронери България“ ЕООД искане за това с правно основание по чл. 81, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, търговецът настоящ частен касатор ще следва да бъде осъден да му заплати направените разноски в размер на сумата от 943.49 лв., представляваща изплатен хонорар за един негов адвокат от САК. Същевременно, с оглед на горния резултат от развитието на настоящето производство пред ВКС, ще следва да бъде оставено без уважение особеното искане на частния касатор „Деесеф“ АД-София по чл. 628 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, подробно формулирано във финалната част на настоящата частна касационна жалба. Констатираното отсъствие на приложно поле на частното касационно обжалване, наред с преценката за неоснователност на твърдението на касатора за очевидна неправилност на атакуваното въззивно определение, са обстоятелства, които изключват хипотезата по чл. 628 ГПК на „решаване на делото“. В този смисъл е дългогодишната трайна практика на ВКС по приложението на това съдопроизводствено правило, обективирана в следните негови актове: 1./ Определение № 18/13.01.2017 г. на І-во т.о. по ч. т. дело № 1734/2016 г.; 2./ Опр. № 107/28.ІІ.2017 г. на І-во т.о. по ч. т. дело № 2545/2016 г.; 3./ Опр. № 78/18.ІV.2017 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 645/2016 г.; 4./ Опр. № 532/28.VІІІ.2017 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 318/2017 г.; 5./ Опр. № 607/25.Х.2017 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 2051/2017 г.; 6./ Опр. № 550/3.ХІ.2017 г. на І-во т.о. по ч. т. дело № 2062/2017 г.; 7./ Опр. № 302/20.VІV2017 г. на І-во т.о. по ч. т. дело № 543/2017 г., както и много други. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение