Определение № 158 от 29.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 882/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. А. срещу решение № 122711/09.11.2020 г. по гр.д. № 719/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което потвърдено решение № 7875/20.11.2019 г. по т.д. № 14156/2018 г. на Софийски градски съд, за признаване за установено, че касаторът дължи на Е. И. И. сумата от 22 660 евро по прехвърлено му с джиро менителнично задължение по запис на заповед от 01.11.2004г. с падеж 01.12.2014г., заедно със законната лихва върху тази сума от 17.11.2016г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по гр.д. № 65889/2016г. на СРС, ГО, 61-ви състав. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евент. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Е. И. И. оспорва основателността на същата и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че касаторът е издал на 01.11.2014г. запис на заповед в полза на А. А. сумата от 22 660 евро с падеж 01.12.2014г. С джиро без дата, обективирано на гърба на ценната книга поемателят е прехвърлил правата си по нея на Е. И.. Съдът е изложил съображения, че джирото е било подписано от джиранта, като по отношение на издателя е без значение въпросът дали джиратарят е заплатил на джиранта парична сума за прехвърлянето; както и кога е положено джирото. Не се касае за „ректа менителница“, следователно поемателят е свободен да прехвърля правата си по процесната ценна книга. САС е обсъдил, че издателят се е подписал, че ценната книга му е била предявена за плащане на 01.12.2014г., поради което е заключил, че от тази дата задължението му е станало изискуемо. Съпоставката на горната дата с датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК – 17.11.2016г. е обосновала извод, че вземането по записа на заповед не е било погасено по давност / 3 г. според чл.531, ал.1 ТЗ/. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ относно задължението на въззивния съд да извърши проверка за допустимост на първоинстанционния съдебен акт?; 2/От кой момент започва да тече срокът за оспорване на документ по чл.193 ГПК – от момента на предоставяне на страната, която го е поискала да й бъде предоставен с отговора на исковата молба или от момента на обявяване, че този документ се съдържа в кориците на делото без да й бъде предоставен и без да й бъде дадена възможност да се запознае с него?; 3/Каква е доказателствената сила на запис на заповед, представена на ответника с исковата молба без положено джиро и същият документ като доказателство за положено джиро на ответника не е предоставян до приключване на устните състезания във въззивната инстанция?; 4/ След като не е предоставен запис на заповед с положено джиро, открила ли се е възможноста на ответника да оспори джирото и подписа на джиранта? Първите два въпроса са въведени от касатора при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС: по първи въпрос– с т.1 ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а по втори въпрос – с ТР №5/14.11.2012г. по тълк.д. № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 5350/2015г. на ВКС, IV г.о. Трети и четвърти въпрос касаторът свързва с основание по чл.280, ал.2 ГПК, без да конкретизира в коя от трите хипотези. Не формулира допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Оплакването за недопустимост касаторът обосновава с наведените доводи в подадения от него отговор на исковата молба, че издателят на записа на заповед не е бил уведомен за джиросването на ценната книга към датата на подаване на завялението за издаване на заповед по чл.417 ГПК, поради което джирото нямало действие за него и Е. И. не бил активно легитимират на подаде заявление и иск по реда на чл.422 ГПК. Освен това в исковата молба не се сочило кога правата по записа на заповед са били прехвърлени чрез джиро. По съществото си тези възражения нямат отношение към допустимостта на иска, тъй като не касаят предпоставките за съществуването или надлежното упражняване на правото на иск. Касаторът смесва процесуалната легитимация, която се извежда от твърденията по исковата молба, с материалната легитимация, която подлежи на проверка по същество на иска и има отношение към основателността му. Освен това въззивният съд е обсъдил горните възражения като е приел, че по аргумент от чл.474, ал.1 ТЗ е без значение точната дата на полагане на джирото / след като то е факт към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК, доколкото по делото на СРС е налице запис на заповед с джиро на гърба/. Не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на втория, третия и четвъртия въпрос, тъй като въведените с тях факти са различни от процесните. Още с исковата молба е бил представен заверен за вярност запис на заповед с положено на гърба му джиро, в който смисъл е констатацията на въззивния съд. Идентичен по съдържание в оригинал документ се намира и в изисканото и приложено частно производство на СРС по издаване на заповедта по чл.417 ГПК. САС изрично е констатирал, че в заседанието, в което е прието и приложено частното дело, при предоставена на страните възможност за нови доказателства касаторът не е направил оспорване нито на автентичността, нито на съдържанието на процесния документ. Такова липсва и във въззивната жалба. С оглед на изложеното според приетото от САС не е предприето от касатора процесуално действие, представляващо оспорване по смисъла на чл.193 ГПК на частен документ, поради което и посочените въпроси № 2, 3 и 4 не се явяват обуславящи крайните правни изводи на решаващия състав. Поради което ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касацията следва да се присъдят сторените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 1000лв., на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение