Определение № 4900 от 29.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 589/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. З., чрез адв. Н. срещу решение №5635/17.10.2024г., постановено по в. гр. д. №20231100506751/2023 по описа на Софийски градски съд, потвърджаващо първоинстанционното решение, с което, след уважаване на иска с правно основание чл.30, ал.1 ЗН, се допуска делба на процесния апартамент. Според касаторката решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като е постановено в противоречие с материалноправните и процесуални разпоредби, при несъответствие с целта на закона и в противоречие с трайната съдебна практика, както и поради необоснованост на същото. Твърди, че съдът в нарушение на процесуалните изисквания не е обсъдил всички събрани в хода на делото доказателства в тяхната пълнота и релеватност на съдебния спор. Счита, че така предявените искове са недопустими поради липса на правен интерес на ищцата, и поради недопустимо съединяването в едно производство на исковете за делба и конститутивния иск с правно основание чл.30, ал.1 от Закона за наследството. Излага, че неправилно въззивният съд в мотивите си е обсъдил наличието на съсобственост между страните, като твърди, че такава между Н. М. И. и Т. Д. З. не е съществувала към момента на подаване на иска за делба. По изложените съображения моли въззивното решение бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което искът за делба бъде отхвърлен. В изложението се посочва, че касационната жалба е допустима с оглед критериите по чл.280 от ГПК, тъй като е подадена срещу решение, с което съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а именно по отношение на елементите на процесуалния закон за прилагане на производството за делба на недвижим имот и в частност въпроса относно субективните елементи за приложение на делбата на недвижим имот в съдебното производство. Точното прилагане на законовите норми и тяхното съответствие с практиката на Върховния касационен съд допринасят за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл. Ответникът по касационната жалба – Н. И., чрез адв. Т. излага становище за нейната неоснователност. Счита, че същата не следва да се допуска до касационно обжалване поради липсата на основанията за това. Излага, че жалбата е неоснователна и по същество, тъй като обжалваното решение е правилно и обосновано. В заключение се моли въззивното решение да не бъде допуснато до касационен контрол. Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за делба, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Производството е образувано по иск за делба на недвижим имот, съединен с иск с правно основание чл. 30 от Закона за наследството, предявени от Н. М. И. против Т. Д. З.. Ищцата твърди, че е наследник по закон на М. Т. И., който на 19.03.2013г. придобил апартамент №86, находящ се в [населено място], район С., [жк], [улица], [жилищен адрес] със застроена площ от 60,47 кв.м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№]. Към момента на покупко-продажбата, М. И. бил разведен, като след това сключил граждански брак с ответницата Т. З.. М. И. починал на 16.03.2017г., оставяйки за наследници по закон страните, но със саморъчно завещание от 11.10.2013г. завещал на ответницата всичките си недвижими имущества, които включват само процесния имот. Завещанието било обявено на 02.04.2018г., като на 11.04.2018г. З. се снабдила с констативен нотариален акт. Предвид изложеното ищцата моли след като съдът възстанови запазената ѝ част от наследството на М. Т. И. в размер на 1/3 ид. част, да допусне делба на недвижимия имот. Чрез депозирания писмен отговор, ответницата Т. З. оспорва предявените искове. Поддържа, че те са недопустими поради липсата на правен интерес у ищцата. Счита, че липсва съсобственост върху имота към датата на предаване на исковете, а и съединяването на исковете в това производство било недопустимо. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. От фактическа страна, съдът е приел, че страните са наследници по закон на М. Т. И., починал на 16.03.2017г., който към момента на откриване на наследството е притежавал процесния имот. Приел е, че ищцата като негова дъщеря има право на запазена част от наследството му, поради което е намалил завещателното разпореждане, направено с универсално завещание до размер на 1/3 и е допуснал делба при дялове 1/3 за нея и 2/3 за ответницата. Във връзка с наведените във въззивната жалба на Т. З. доводи, въззивният съд е изложил, че правният интерес на ищцата се извежда от изложените от нея твърдения, че е дъщеря на починалия наследодател /завещател/, като това твърдение се установява и от представените към исковата молба доказателства. Доколкото наследяването е една от хипотезите, при които възниква съсобственост върху определени имоти или вещи, то съобразно разпоредбата на чл. 69 от Закона за наследството и чл. 34 от Закона за собствеността, всеки сънаследник може винаги да поиска делба на наследството. Дали е възникнала и съществува съсобственост между страните е въпрос, по който съдът се произнася с акт по съществото на спора, а не във връзка с неговата допустимост, доколкото това е включено в предмета на решението по чл. 344, ал. 1 от ГПК Въззивният съд е посочил, че и обективното съединяване на иска по чл.30, ал.1 от Закона за наследството с иска за делба е допустимо, тъй като съгласно чл. 343 от ГПК в производството за делба се разглеждат оспорвания на произход, на осиновявания, на завещания и на истинността на писмени доказателства, както и искания за намаляване на завещателни разпореждания и на дарения. Доколкото законът изрично допуска разглеждане на конститутивен иск заедно с иска за делба, то доводите на въззивника за недопустимост на това съединяване се счетени за неоснователни. По отношение на правилността на решението, СГС е посочил, че във въззивната жалба е изложен единствено довод, че предявеният иск се явява неоснователен, тъй като към момента на предявяване на исковата молба не е съществувала съсобственост. Тъй като уважаването на обективно съединеният иск за намаляване на завещателно разпореждане има за последица възникване на съсобственост между страните и доколкото това съединяване е допустимо, то въззивният съд е изложил, че правилно след като е уважил предявения иск по чл. 30, ал. 1 от Закона за наследството, първоинстанционният съд е допуснал делба на недвижимия имот при посочените квоти. При липсата на други доводи за неправилност на постановеното решение, въззивният съд, на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. При така развитите мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение / чл. 280, ал. 2 ГПК /. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на визираното тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По настоящото дело, в изложението към касационната жалба са наведени твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по отношение на елементите на процесуалния закон за прилагане на производството за делба на недвижим имот и в частност въпроса относно субективните елементи за приложение на делбата на недвижим имот в съдебното производство. Т.е. въпреки посоченото основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, не е формулиран правен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а непосочването на въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Отделно от това следва да се отбележи, че по споровете за делба има формирана многобройна и непротиворечива практика на ВКС, но доколкото касаторът не е конкретизирал правен въпрос, нито е цитирал съдебна практика, в противоречие с която да се е произнесъл въззивния съд, то не може да се прецени наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване. Възпроизведено е и съдържанието на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че за да е налице същото, освен посочването на текста на законовата разпоредба, касаторът следва да изложи аргументирани съображения защо и кой въпрос счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Предвид наличната последователна практика по приложението на чл. 30, ал.1 ЗН и чл. 34 ЗС не може да бъде направен извод, че се налага някакво тълкуване в тази връзка в контекста на конкретното дело, което да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се посочи, че не се констатира въззивният съд да се е отклонил от константната съдебна практика. Допустимостта на обективно съединяване на иска за намаляване на завещателно разпореждане с иска за делба следва пряко от разпоредбата на чл.343 ГПК, според която в производството за делба се разглеждат и искания за намаляване на завещателни разпореждания. В обобщение, настоящият състав намира, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1 ГПК. ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към производството за делба норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. С оглед изхода на спора, ответникът по касация има право на разноски за настоящото производство, но доколкото не е обективирал подобно искане, нито е представил доказателства за направени такива и техния размер, то разноски за производството пред настоящата инстанция не му се присъждат. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение