Определение № 1389 от 18.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 572/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 124148 от 22.10.2025 г. на Б. Л. Б., приподписана от адвокат Г. В., против определение № 19374 от 10.10.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 9484 по описа за 2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 25466 от 11.06.2025 г. по гр. д. № 3417/2024 г. на Софийски районен съд за оставяне без уважение молбата на Б. Л. Б. по чл. 248 ГПК. М. Д. К. и Ю. Д. С. са подали чрез пълномощника адвокат Л. К. писмен отговор, с която оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав взе предвид следното: Първоинстанционният Софийски районен съд е уважил предявения от Б. Л. Б. против М. Д. К. и Ю. Д. С. отрицателен установителен иск за собственост на 1/2 ид. ч. (по 1/4 ид. ч. за всяка от ответниците) на УПИ * от кв. 236 по плана на [населено място], съставляващ поземлен имот с идентификатор *** и е отменил на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт за собственост по наследство и давност № 36, том II, рег. № 5096, дело № 197/03.10.2008 г. на нотариус рег. № *. Присъдил е на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1270.08 лв. с ДДС за всяка ответница, като е уважил възражението на ответниците за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, а впоследствие е оставил без уважение молбата на Б. Б. по чл. 248 ГПК. С атакуваното определение Софийски градски съд е приел, че съдът определя адвокатско възнаграждение за действително извършените от адвокат, към приключване на делото пред съответната инстанция, процесуални действия във връзка със защитата на представлявания. Посочените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да се използват само като ориентир при извършване на преценката на съда. Следва да се съобрази фактическата и правна сложност на делото, съответно положения от адвокат труд за осъществяването на защитата, както и вида, броя и материалния интерес на исковете, явяващи се елементи от комплексна оценка. Въззивният съд е приел, че в случая липсва фактическа и правна сложност на делото. Ищецът се е легитимирал въз основа на поредица от транслативни сделки, описани в исковата молба, включително между наследници, проследими въз основа на приложените документи. Правопроизводащите факти, породили правата на ответниците са идентични - наследство и придобивна давност, за което са ангажирани документи и свидетелски показания от всяка от страните. Делото е било решено в едно съдебно заседание, в което са разпитани 4-те свидетели и са приобщени писмените доказателства, като са били депозирани и писмени бележки. Отчитайки посочената от ищеца цена на иска – 15 168 лв., както и че отмяната на конститутивния нотариален акт по реда на чл. 537, ал.2 от ГПК се явява правна последица от уважаване на иска за собственост, въззивният съд е приел, че сложността на делото е под средната за вещни дела, а заплатеното възнаграждение от ищеца на неговия процесуален представител в размер на 9 600 лв., по представената разписки и фактури, не съответства на пазара на труда за дела с подобна правна и фактическа сложност и е прекомрено съобразно критериите на чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което следва да бъде намалено. Счел е, че присъдените за адвокатско възнаграждение разноски от 2814.04 лв., по 1359.02 лв. за всяка ответница, отговаря на фактическата и правна сложност на делото, при отчитане като ориентир на стойностите на адвокатските услуги в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Въззивният съд е посочил, е в производството по чл. 248 ГПК е ирелевантен доводът, основан на достоверността на свидетелските показания, тъй като въпросът на кои доказателства съдът следва да даде вяра не може да бъде обсъждан. Нямат отношение и предходните (извън тези в съдебното производство) действия към въпроса за определяне на разноски в съдебното производство. Жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК като счита, че по въпроса: „При извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК какви са правомощията на съда в изпълнение на задължението да изследва дали уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение е прекомерно и какъв е критерият, по който се определя дали адвокатското възнаграждение е прекомерно“ произнасянето на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС по определение № 2995 от 13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 991/2024 г., ІV г. о. и на практиката на СЕС по решение от 25.01.2024 г. по село С-438/22 Основанието по чл. 280, ал. 1 т. 2 ГПК не е налице, доколкото с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е дадено тълкуване за неприложимост на минималните размери по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. В същата насока са и мотивите на въззивния съд. Налице е основанието по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. С определение № 2995 от 13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 991/2024 г., ІV г. о. е дадено тълкуване, че с преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора (чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Критерият е обективен. С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Преценката е към сключване на договора. Съдът прилага опитните правила. Той ги знае, защото е оправомощеният орган да предостави държавната защита по всеки отнесен до него гражданскоправен спор (чл. 117, ал. 1, вр. чл. 119, ал. 1 КРБ и чл. 14, ал. 1 ГПК) и пред него страните представят договорите за правна защита и съдействие по тези дела (чл. 33 ГПК и чл. 36, ал. 2 ЗА). Националният закон го задължава да отхвърли възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в минимално определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно, да намали отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест. Настоящият съдебен състав възприема това тълкуване. Въззивното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Съдът само формално се е позовал на критериите спрямо които се преценява прекомерност на заплатено адвокатско възнаграждение без да ги приложи към конкретно извършените по делото действия. В практиката на ВКС трайно се приема, че фактическата и правна сложност на делото, като законоустановен критерий при преценката за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, произтича от извършените от страните процесуални действия, вида на претенцията, обема на събраните доказателства и от подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Дори не е отчел точния размер на разноските за адвокатско възнаграждение, които се възстановяват на ищеца, като необосновано е включил към тях и разноските за държавна такса, за вписване на исковата молба и за издаване на съдебни удостоверения. В случая подготовката за предявяване на иска е изисквала проследяване легитимацията на собствеността от 1935 г. и аргументация за възникване на правния спора, поради снабдяването от ответниците с КНА по наследство и давност за 1/2 ид. ч. от имота. От значение са и наведените от ответниците фактически твърдения – за наследствено правоприемство от придобилия собствеността от 1935 г., чиято дъщеря (П.) и тяхна наследодателка е продължила владението заедно с лицето, което е придобило собствеността по делбата от 1980 г., като е ползвала реална част от имота, поради което е придобила 1/2 ид. ч. по давност, евентуално владението е продължено от нейните наследници. Наведено е възражения за придобивна давност – на наследодателката, евентуално при присъединяване на нейното и на владението на пряката праводателка на ответниците. Заявена е и добросъвестност на владението. По делото е проведено едно съдебно заседание, в което са разпитани свидетели, депозирали противоречиви показания, поради което е извършена и очна ставка между трима от свидетелите. В дадения от съда срок адвоката на ищеца е представил писмени бележки, в които е анализирал гласните доказателства във връзка с всяко от твърденията на ответниците за упражнявано владение, заявил е доводи, че не е доказано, че ответниците са наследници на П.; изтичане на придобивна давност в полза на П.; че ответниците са продължили владението на наследодателите си. В условията на евентуалност е аргументирано, че осъществяваните от П. действия са търпими, а не владение; че не може да се придобие по давност идеална час от имот, докато същия се владее съвместно със собственика на имота; спорната част не отговаря на изискванията за УПИ и не може да се придобие по давност с оглед чл. 200 ЗУТ, а и не е индивидуализирана реалната част, за която свидетелите твърдят, че се е ползвала от П.. Всеки от аргументите е подкрепен и с тълкуване в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, което е съотнесено към фактите и доводите по конкретното дело.. Въззивният съд не е съобразил обема на събраните доказателства, наличието на противоречиви свидетелски показания и подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Определението, с което искането по чл. 248 ГПК на ищеца е оставено без уважение, следва да бъде отменено. Искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските е частично основателно. Делото е със средна за подобен вид спорове фактическа и правна сложност. Обема на събрания доказателствен материал, неговото анализиране, проучването на нормативната уредба и съдебната практика, съотнасянето й към доводите по конкретното дело, преценени с оглед защитавания материален интерес (цена на иска) обуславят извод, че заплатеното адвокатско възнаграждение от 9600 лв. с ДДС е прекомерно. Присъдените от първоинстанционния съд разноски от по 1270.08 лв. с ДДС за всяка от ответниците обаче не съответства на действително извършената от процесуалния представител на ищеца работа по делото. Касационният съдебен състав приема, че всяка от ответниците следва да възстанови по 2500 лв. с ДДС на ищеца или общо 5000 лв. Първоинстанционното решение в частта за разноските следва да бъде изменено, като на ищеца се присъдят допълнително 628.84 евро с ДДС (равностойност на 1229.92 лв.). Молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна за разликата над сумата 5000 лв. до действително заплатените 9600 лв. с ДДС. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение