Определение № 472 от 21.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 1801/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2, пр.2 ГПК. Образувано е по жалба от И. С. К. срещу определение №132 от 13.03.2020г. по ч.т.д. №409/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с което е оставена без разглеждане касационната му жалба срещу определение №523 от 05.12.2019г. по в.ч.т.д.№768/2019г. на Апелативен съд- Пловдив. Жалбоподателят моли за отмяна на обжалвания съдебен акт като неправилен- постановен при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснован, като не излага доводи. Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД не представя отговор на жалбата в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – депозирана е от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл.275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество. Производството пред ВКС е образувано по частна касационна жалба срещу определение №132 от 13.03.2020г. по ч.т.д. №409/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с което е оставена без разглеждане касационната му жалба срещу определение №523 от 05.12.2019г. по в.ч.т.д.№768/2019г. на Апелативен съд- Пловдив. С обжалваното определение е потвърдено разпореждането на Окръжен съд- Стара Загора за връщане на касационната жалба на И. К. срещу поставеното по т.д. №1319/2019г. решение №15/08.01.2019г. С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение на РС-Казанлък и прието за установено, че И. С. К. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД по силата на договор за ипотечен кредит от 26.02.2008г., анекс към този договор от 25.09.2009 г. и допълнително споразумение от 07.04.2010г. сумите: 18 437.01 лева -главница, договорна лихва - 9 171.97 лева, начислена за периода 20.07.2011г. до 19.05.2016г. включително, лихва за забава – 92.02 лева - наказателна лихва за периода от 16.05.2016г. до 19.05.2016г. включително, 625.93 лева - заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.05.2016г. до окончателното изплащане. За да остави без разглеждане частната касационната жалба, съставът на ВКС, Второ търговско отделение приема, че обжалваното определение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.274, ал.4 ГПК. Излага мотиви, че предмет на делото са искове за установяване на парични вземания, произтичащи от търговска сделка, като всеки от тях е с цена под 20 000 лева, поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че предмет на исковото производство са обективно съединени искови претенции по реда на чл.422, ал.1 ГПК, като цената на всеки от установителните искове е под 20 000 лева. Безспорно вземанията са възникнали по силата на договор за банков кредит, който е от категорията на абсолютните търговски сделки по смисъла на чл.1, ал.1 ТЗ, като въззивното решение е постановено преди измененията на чл.113 ГПК /ДВ бр.100/2019г./. С оглед гореизложеното и като взе предвид, че решенията по въззивни дела с цена до 20 000 лева за търговски дела не подлежат на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че съгласно чл.274, ал.4 ГПК на касационно обжалване не подлежи и процесното определение на Апелативен съд- Пловдив. Обжалваното определение за оставяне без разглеждане на частната касационна жалба е правилно и следва да се потвърди. Водим от което, състав на ВКС, Първо търговско отделение