Определение № 2473 от 17.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4655/2022 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решение № 109 от 09.05.2022 год. по гр. д. № 106/2022 год. Сливенският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 260044 от 31.12.2021 год. по гр. д. № 158/2018 год. на Котелския районен съд, в частта, с която са уважени предявените от Е. А. Х. и А. Х. Х. срещу Х. А. К. искове по чл. 108 ЗС и чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на реална част с площ от 63 кв.м., означени с точки от 14 до 22 на комбинирана скица № 3 от заключението на вещото лице инж. Т. Н., погрешно заснети като част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], одобрена със заповед № РД-18-8 от 28.03.2007 год., за осъждане на ответника да предаде владението върху процесната част от поземления имот, както и да се признае за установено, че е налице грешка в действащата кадастрална карта. Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответника Х. К., чрез пълномощника му адв. Ел. Х., с оплаквания за неправилността му поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и постановяване на друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направените разноски за всички инстанции. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Формулирани са следните въпроси: 1.“Когато един имот е придобит по време и в границите по действаща кадастрална карта и не се изследва предходната собственост на същия имот, може ли да се приеме, че кадастралната граница се е отразила върху правото на собственост?” и 2. „Длъжен ли е бил въззивният съд да обсъди всички оплаквания във въззивната жалба, включително да даде отговор на приложението на разпоредбите на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 3 от 2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на границите на поземлените имоти?” – с позоваване на противоречие в произнасянето на съда с решение № 16936 от 11.12.2019 год. по адм. д. № 4188/2019 год., ІІ о. на ВАС. Ишците Е. А. Х. и А. Х. Х., чрез пълномощника им адв. Г. М., в писмен отговор поддържат становище за липса на релевираните от касатора основания за допускане на касационното обжалване. Претендират присъждане на направените в настоящото производство разноски. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното: Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл. 108 ЗС във вр. с чл. 54, ал. 2 ЗКИР, приел за безспорно установена легитимацията на ищците като собственици на имот с идентификатор *** по действащата кадастрална карта, с площ 1000 кв. м., при граници на имота поземлен имот с идентификатор ***, поземлен имот с идентификатор ***, поземлен имот с идентификатор *** и поземлен имот *** и на ответника, сега касатор, като собственик на съседния имот с идентификатор *** с площ 2029 кв.м, при граници на имота поземлен имот с идентификатор ***, поземлен имот с идентификатор ***, поземлен имот с идентификатор *** и поземлен имот с идентификатор ***. Не се спори между страните, че имотът с идентификатор *** е владян от праводателите на ищците от 1975 год. по границите съществували към онзи момент. Предмет на спора с настоящия касатор е имот с площ от 63 кв.м., която се владее от Х. А. К., обозначена на комбинирана скица № 3 с точки от 14 до 22, като e констатирано, че същата попада в поземления имот с идентификатор ***, собственост на касатора, но според ищците, спорните части са били неправилно заснети, поради което е налице грешка в кадастралната карта от 2007 год., като правят искане за отстраняването ѝ. Въззивният съд е проследил регулационния статут на процесните съседни имоти въз основа на данните от приетите заключения на техническата експертиза, въз основа на които се установява, че в [населено място] са действали два регулационни плана – от 1964 год. и от 1992 год., а през 2007 год. е изработена кадастрална карта, отразяващи границите на имотите по регулационния план от 1992 год. Установено е, че до 2015 год. имотите се владеели по имотните граници по плана от 1964 год. След като ищците направили трасиране на място, се установило, че границите по кадастралната карта не съвпадат с тези по плана от 1964 год., което им дало основание да претендират отстраняване на грешката в кадастралната карта по съдебен ред. Въззивният съд отбелязал, че одобрените кадастрални карти и кадастрални регистри нямат пряко отчуждително действие. Съгласно мотивите към т. 4 на ТР № 8 от 2016 год. по т. д. № 8/2014, ОСГК на ВКС, е необходимо да бъде установено и проследено положението на имота на ищеца по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни. Съдът посочил, че по делото нито се твърди, нито се установява от събраните доказателства да е налице приложена регулация по отношение на спорните 63 кв.м., които са придадени към имота на касатора с плана от 1992 год. Вследствие на това не е запазено непосредственото отчуждително действие на дворищно-регулационния план, което предвижда разпоредбата на чл. 110 ЗТСУ (отм.), действаща към онзи момент. Въззивният съд посочил, че в този случай и съгласно ТР № 3 от 2011 г. по т. д. № 3/2010 год., ОСГК, ВКС на основание § 8, ал. 1 ПР на ЗУТ отчуждителното действие е прекратено по силата на закона (ex lege), а придадените имоти или части от тях части се връщат в патримониума на собственика на имота, от който са били отчуждени, доколкото в срока по § 6, ал. 2 ПР на ЗУТ не се установява да е осъществено някой от възможните способи за приложение на регулационния план. С оглед изложеното и въз основа на събраните доказателства е установено, че даденото заключение за наличие на несъответствие съгласно разпоредбата на § 1, т. 16 ДР на ЗКИР представлява грешка в кадастралната карта. Съдът приел, че установената презумпция за вярност на данните, отразени в кадастралната карта съгласно чл. 2, ал. 5 ЗКИР е оборена, а правилна кадастрална граница следва да се счита имотната граница отразена в регулационния план от 1964 год. По тези съображения въззивният съд приел, че е налице грешка в кадастралната карта при отразяване на границата между имотите на страните, както и че Х. К. владее спорните части от 63 кв.м., обозначени с точки от 14 до 22 на комбинирана скица № 3 и координати на точките от комбинирана скица № 3, поради което намерил за правилен изводът на първоинстанционния съд за основателност на предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 54, ал. 2 ЗКИР и потвърдил решението му. Подадената от един от ответниците касационната жалба е допустима и редовна и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване поради липса на релевираните от касатора основания за това, поради следните съображения: Първият от поставените в изложението въпроси няма претендираното от касатора значение да обоснове допускане на касационното обжалване. Твърди се, че при сключване на придобивните сделки за двата процесни имота, собственост на ищците и на ответника, са посочени променените имотни граници, тези по кадастралния план от 1992 год., станал основа на кадастралната карта от 2007 год. на [населено място]. Касаторът поддържа, че и двете страни са придобили своите имоти с имотни граници съгласно одобрената кадастрална карта от 2007 год. Така поставеният въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, тъй като не е бил обсъждан. В мотивите към решението си съдът се е позовал на декларативното действие на одобрените по ЗКИР кадастрална карта и кадастралните регистри, с оглед разясненията в т. 4 на ТР № 8 от 2016 г по т. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС. Посочил е, че от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите, а такива промени не са установени и преди одобрението на КККР. Приел е за оборена презумпцията за вярност на кадастралните данни съгласно чл. 2, ал. 5 ЗКИР, тъй като отразените в кадастралната карта граници не съответстват на имотните такива с оглед отпадане на отчуждителното действие на регулационния план поради неприлагането му. Правилността на този извод излиза извън предмета на производството по селекция на касационните жалби. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос. В случая въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед спецификата на казуса е обосновал значението им за извода си относно наличието на грешка в кадастралната карта и кадастралните регистри. Изложени са съображения на въззивния съдебен състав по всички правнорелевантни факти, като подробно са обсъдени и въведените оплаквания и доводи на страните, предмет на въззивното производство. По отношение на оплакването за неприлагане на разпоредбата чл. 14, ал. 1 от Наредба № 3 от 2005 год. за съдържанието, създаването и поддържането на границите на поземлените имоти (отм.), в която се посочват начините, по които се установяват границите на поземлените имоти, въззивният съд е приел, че при спор относно материално право, каквото е правото на собственост на спорните 63 кв.м., обозначени с точки от 14 до 22 на комбинирана скица № 3, грешките и непълнотите в кадастралната карта се отстраняват след решаването му по съдебен ред – чл. 62, ал. 6 от Наредбата. В случая въззивният съд е стигнал до извод, че е налице грешка при установяване на границите на процесните поземлени имоти, поради което същата следва да бъде отстранена след решаването на възникналия материалноправен спор. Неотносим към разглеждания спор е цитираният съдебен акт на ВАС /решение № 16936 от 11.12.2019 год. по адм. д. № 4188/2019 год./, касаещ заповед за изменение на кадастралната карта, с която се коригират грешки в КККР на [населено място] по отношение на различни от процесните имоти. В допълнение следва да се посочи, че основанията за допускане на касационно обжалване визират само съдебна практика /задължителна и незадължителна/ на Върховния касационен съд - по т. 1 и съдебни актове на КС на РБ и СЕС по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед тези съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска поради липса на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не са налице и такива по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което и с оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответниците по жалбата направените разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 1000 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие. По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение