Определение № 2423 от 24.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 579/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Градски транспорт“ ЕАД и [община] против решение № 256/29.10.2025 г. по в.гр.д. № 654/2022 на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 284/13.07.2021 г. по т. д. № 667/2021 г. на Окръжен съд Варна за осъждане на „Градски транспорт“ ЕАД да заплати на „Стимекс“ ЕООД сумата 383 982, 60 лв. с ДДС, представляваща част от дължимо възнаграждение по договор за инженеринг от 06.10.15 г., за което е издадена фактура № 20/01.10.16 г.; сумата 117 008, 03 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 24.09.18 г. - 24.09.21 г., които вземания са цедирани с договор за прехвърляне на вземане от 22.08.19 г. от „Енерджи ефект“ ЕАД и „Супервайзер“ ЕООД, като съдружници в ДЗЗД „Енерджи ефект- Супервайзер“, на „Стимекс“ ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 24.09.21 г. до окончателното плащане.

В касационните жалби касаторът „Градски транспорт“ ЕАД и касаторът [община] /последната конституирана като помагач на „Градски транспорт“ ЕАД/ сочат наличие на хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържат теза, че съдът неправилно е приложил обхвата на силата на пресъдено нещо като е приел, че решението по уважения преди това частичен иск се ползва със стабилитет по отношение на всички факти на спорното субективно материално право в производството по предявен иск за разликата до пълния размер на паричното вземане и обуславя непререшаемост. Като резултат съдът неправилно е отхвърлил като преклудирани възраженията за количествено неизпълнение на договора за инженеринг. Неправилно е определил и началния момент на забавата - осчетоводяването на фактурите е приравнено на признание на дълга без да е отчетена волята на страните, обективирана писмено в процесния договор за инженеринг. Касаторът [община] се позовава на клаузата на чл. 6, ал. 4 и мотивира теза, че падежът за извършване на окончателно плащане настъпва 20 дни след приемане на пълния предмет на договора и след представяне на фактура, а не след издаването й. Като никое от изискуемите обстоятелства в случая не е било изпълнено. Поради тези причини „Градски транспорт“ ЕАД не е изпаднал в забава, а съдът неправилно е оставил без уважение противопоставените от дружеството възражения за прихващане, приемайки ги за преклудирани от силата не пресъдено нещо. Според двамата касатори със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на решението, но не и мотивите към него. Отделно от това сочат, че в случая не е налице идентитет на страните, участвали в производството, по което е било постановено влязло в сила решение по частичен иск, и страните по настоящото производство – в предходното производство са участвали „Енерджи ефект“ ЕАД и „Супервайзер“ ЕООД като съдружници в ДЗЗД „Енерджи ефект – Супервайзер“, докато ищец по настоящото дело е „Стимекс“ ЕООД. Неправилно съдът е отхвърлил и възражение за прихващане, заявено от „Градски транспорт“ ЕАД, поради това, че не били ангажирани доказателства за размера, описанието на неизпълнените СМР и основателността на възражението в отговора. В този смисъл се твърди, че съдът не е обсъдил всички доказателства, представени по делото. Жалбоподателите считат, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като поставят следните въпроси:

1. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, както и представените във връзка с тях доказателства, като изложи собствени мотиви?”. Твърди се отклонение от приетото разрешение по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГТК, ВКС, както и от казуална практика - решение № 323/2025 г. по т. д .№ 453/2025 г., решение № 683/2025 г. по гр. д. № 4233/2024 г. и др.

2. “Считат ли се обвързани от силата на пресъдено нещо правоприемниците по чл. 298, ал. 2 ГПК, когато правоприемството е настъпило преди съдебното решение да е влязло в сила и да е обвързало техния праводател?“. Твърди се отклонение от решение № 50158/2022 г. по т. д. № 1133/2021 г., решение № 60081/2021 г. по т. д. № 95/2020 г., решение № 191/2018 г. по гр. д. № 5426/2016 г. на ВКС.

3. “Допустимо ли е да се дерогира волята на страните по договора, изразена изрично и писмено при сключването му по ясен, категоричен и недвусмислен начин, че определяне на забава за възложителя се определя по различен от уговорения начин?” Заявява се противоречие с решение № 550/2025 г. по гр. д .№ 880/2025 г., решение № 661/2025 г. по гр. д. № 2261/2024 г. и др.

Като отделно основание се сочи наличие на очевидна неправилност.

При изложените оплаквания и съображения касаторите молят за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявените от „Стимекс“ ЕООД искове бъдат изцяло отхвърлени с присъждане на разноски в полза на жалбоподателите.

Ответникът по касация „Стимекс“ ЕООД моли да не бъде допускано касационно обжалване поради липса на основания за това. Алтернативно моли въззивното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно постановено. Оспорва основателността на подадените касационни жалби. Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски.

С молба вх. № 14089/01.07.2026 г. „Градски транспорт“ ЕАД е представил постановена по НОХД № 576/2025 г. присъда срещу законния представител на дружеството З. З. и е поискал съдът да извърши проверка за допустимостта на въззивното решение поради наличие на висящо наказателно дело, както и е заявил искане за спиране на производството по т. д. № 576/2025 г. на ВКС. С присъдата З. е признат за виновен в това, че в условията на продължавано престъпление направил опит чрез съставяне на документи с невярно съдържание – 6 бр. приемо-предавателни протоколи на СМР и 2 бр. заменителни таблици по договор за инженеринг BG61Р0001-1.5.03-0002-03/2011/0002-S-17/06.1.0.2015 г. между „Градски транспорт“ ЕАД и ДЗЗД „Енерджи Ефект – Супервайзер“ съзнателно да даде възможност на гражданското дружество да получи без правно основание чуждо имущество на стойност 239 571, 01 лв., като документната измама е в големи размери и деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Двете касационни жалби са подадени от легитимирани да обжалват акта страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговарят на изискванията за редовност, поради което се явяват процесуално допустими.

Производството е образувано по кумулативно съединени претенции на „Стимекс“ ЕООД срещу „Градски транспорт“ ЕАД за заплащане на сума в размер 383 982, 60 лв. с ДДС, представляваща част от дължимо възнаграждение по договор за инженеринг от 06.10.15 г., за което е издадена фактура № 20/01.10.16 г., и сума в размер на 117 008, 03 лв., представляваща обезщетение за забава на главницата за периода 24.09.18 г. - 24.09.21 г., които вземания са били цедирани с договор за прехвърляне на вземане от 22.08.19 г. от „Енерджи ефект“ ЕАД и „Супервайзер“ ЕООД, като съдружници в ДЗЗД „Енерджи ефект - Супервайзер“, на „Стимекс“ ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 24.09.21 г. до окончателното изплащане на задължението. По делото като трето лице помагач на страната на ищеца е конституирано „Енерджи ефект“ ЕАД, а като помагач на ответника е конституирана [община].

Апелативен съд Варна, сезиран с въззивна жалба на ответника „Градски транспорт“ ЕАД, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно установено по делото наличието на възникнало между „Градски транспорт“ ЕАД и ДЗЗД „Енерджи ефект - Супервайзер“ валидно облигационно отношение въз основа на сключения между тях договор за инженеринг BG161PF001/1.5 – 03//2011/0002-S-17 от 06.10.2015г. по проект на [община] „Интегриран градски транспорт на Варна“ с предмет „Инженеринг-проектиране, строителство и авторски надзор за подобряване на производствено-техническата база на „Градски транспорт“ ЕАД, [населено място], към който е сключен и анекс № 1, като конкретните дейности са подробно описани в чл. 1, ал. 2 от договора. На 26.08.2016 г. е бил съставен констативен акт образец 15 за установяване годността и приемане на строежа, подписан от представители на възложителя, строителя, проектантите и строителния надзор, с който участниците в строителството са приели, че строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти, изискванията към строежите по чл. 169, ал. 1 и 2 ЗУТ, условията на договора за строителство и, че наличната строителна документация в достатъчна степен характеризира изпълненото строителство. При тези данни на основание чл. 177, ал. 3 ЗУТ от Главния архитект на [община] е било издадено удостоверение № 183/31.08.2016 г. за въвеждане в експлоатация на строеж: Компонент 9: Подобряване на производствено-техническата база на „Градски транспорт“ ЕАД, находяща се в УПИ IV и УПИ V в кв.1 по плана на 26 микрорайон на [населено място] като част от проект на [община] „Интегриран градски транспорт“. Като безспорен съдът е отделил и факта, че изпълнителят ДЗЗД „Енерджи ефект-Супервайзер“ е издал фактура № 20/01.10.16г. на стойност 1 277 473, 57 лв. с ДДС, съставляваща възнаграждение за извършени СМР, която е осчетоводена при ответника на 01.12.2016 г., отразена е в дневниците за покупка по ЗДДС през данъчен период 2016 г. и дружеството е упражнило правото си на данъчен кредит по фактурата.

Въззивният съд е констатирал, че за окончателно разплащане на извършените и приети СМР по процесния договор за инженеринг са били водени други предходни искови производства по частично заявени претенции от страна на изпълнителя цедент ДЗЗД „Енерджи ефект - Супервайзер“ срещу „Градски транспорт“ ЕАД - т.д. № 324/17 г. на Окръжен съд Варна, в.т.д. № 197/19 г. на Апелативен съд Варна и т.д. 2563/19 г. на ВКС, първо т.о.; т.д. № 1548/19 г. на Окръжен съд Варна, в.т.д. № 364/23 г. на Апелативен съд Варна и т.д. № 1472/24 г. на ВКС, второ т.о. Съдът е констатирал, че с влязъл в сила акт ответникът „Градски транспорт“ ЕАД е бил осъден да заплати на „Енерджи ефект“ ЕАД и „Супервайзер“ ЕООД, като съдружници в ДЗЗД „Енерджи ефект- Супервайзер“, сумата от 413 302 лв. - частична претенция от общ размер 1 277 473, 57 лв. по фактура № 20/01.10.16 г., като за разликата над този размер до претендирания от 500 000 лв. искът е бил отхвърлен като погасен чрез прихващане с дължима неустойка за неспазване на срока по чл. 10, ал. 1, т.9 от договора. В предходно развилото се производство по т. д. № 324/17 г. на Окръжен съд Варна е било прието, че от стойността на СМР по фактура № 20/01.10.2016 г., следва да бъдат приспаднати неизпълнени СМР в размер на 25 102, 74 лева с ДДС. С влязло в сила решение по т.д. 1548/19 г. на Окръжен съд Варна „Градски транспорт“ ЕАД е било осъдено да заплати на „Енерджи ефект“ ЕАД и „Супервайзер“ ЕООД, като съдружници в ДЗЗД „Енерджи ефект-Супервайзер“, сумата 368 388, 23 лв. с ДДС, като релевираното в това производство възражение за прихващане със сумата от 748 802, 18 лв., формирана след извършено плащане на главници и мораторни лихви по фактури № 16/22.07.16 г. и № 20/01.10.16 г., е било уважено изцяло. Съставът на Апелативен съд Варна е приложил разрешенията, дадени с т.2 от ТР № 3/22.04.19 г. по тълк. д. № 3/16 г. на ВКС, според което решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. След уважаване на частичен иск с влязло в сила решение се считат за установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем. Позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право, или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. С оглед тези съображения съдът е приел за установена дължимостта на сумата 1 252 370, 83 лв. с ДДС по издадената от ищеца фактура № 20/01.10.2016 г. след приспадане на сумата от 25 102, 74 лв. с ДДС - неизпълнени СМР, поради което е счел всички възражения на възложителя за неточно изпълнение на договора в количествено отношение по тази фактура за преклудирани. Изяснил е в мотивите на решението си, че исковата сума от 383 982, 60 лв. с ДДС е формирана като от фактурираната сума в размер 1 277 473, 53 лв. с ДДС са приспаднати 25 102, 74 лв. - недължима парична престация за неизвършени СМР по договора, установена със СПН по т.д. 324/17 г. на Окръжен съд Варна; 413 302 лв. с ДДС - признато вземане на цедента по частичния иск по т.д. № 324/17 г. на Окръжен съд Варна; 86 698 лв. с ДДС компенсирани с насрещно вземане за изначално неоснователно платени суми по споразумение от 07.10.19 г. за разсрочено плащане на дълга по т.д. № 364/23 г. на Апелативен съд Варна; 368 388, 19 лв. с ДДС - признато вземане на цедента по втория частичен иск, предмет на т.д. № 1548/19 г. на Окръжен съд Варна. При тези изходни данни въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника подлежащият на заплащане остатъчен дълг по фактура № 20 да бъде намален със сумата 25 102, 74 лв. - неизпълнени СМР, тъй като това вече е било сторено при изчисляване размера на остатъчния дълг по процесната фактура. В резултат на това съдът е приел искът за присъждане на сумата 383 982, 60 лв. с ДДС, представляваща част от дължимо възнаграждение по договор за инженеринг от 06.10.15 г., за което е била издадена фактура № 20/01.10.16 г., за основателен. Като последица от извода му за основателност на главния иск, съдът е разгледал противопоставените от ответника четири възражения, които е намерил за неоснователни.

Първите две възражения за прихващане със сумата от 748 802, 18 лв., заявени в евентуалност във всяка от хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, евентуално чл. 59 ЗЗД, съдът е преценил за неоснователни. Посочил е, че сумата 748 802, 14 лв. с ДДС е формирана като сбор от подлежащи на връщане главници и лихви по фактура № 16/22.07.16 г. 614 140, 30 лв. с ДДС /400 000 лв. + 104 257, 23 лв. + 109 883, 07 лв./ и по фактура № 20/01.10.16 г. – 134 661,90 лв. /86 698 лв. + 22 714, 83 лв. + 25 249, 05 лв./. За тази сума вече е било заявено възражение в производството по втория частичен иск с ищец „Енерджи ефект“ ЕАД и „Супервайзер“ ЕООД, като съдружници в ДЗЗД „Енерджи ефект Супервайзер“, и ответник „Градски транспорт“ ЕАД, предмет на т. д. № 1548/2019 г. на Окръжен съд Варна, и относно него е формирана СПН, като в едната му част то е прието за неоснователно и в другата част е извършена компенсация със задължения на изпълнителя.

Третото възражение за прихващане е мотивирано от ответника с твърдения, че изцяло неизпълнени в количествено отношение са СМР и дейностите по разплатените и погасени от „Градски транспорт“ ЕАД фактури № 9/18.12.15 г., № 14/06.04.16 г. и № 15/20.05.16 г. в общ размер на 2 871 976, 84 лв., поради което сумата се явява получена без основание. Неоснователността на възражението е мотивирана от въззивния съд с факта на изпълнение на описаните във фактурите СМР и осъществената върху тях фактическа власт от възложителя, тъй като строежът му е бил предаден с Акт обр.15 на 26.08.2016 г. и е било издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация № 183/31.08.2016 г., с подписването на които актове участниците в строежа са признали, че изпълнението съответства на поръчаното и на закона. Съставът на апелативния съд е изложил съображения, че с възражението се оспорват собствени на възложителя изявления за прието изпълнение в посочения във фактурите обем, оспорва се отразеното в частни свидетелстващи документи изпълнение, поради което доказателствената тежест в това оспорване се носи именно от ответника. Съдът е констатирал, че, въпреки изрично указаната доказателствена тежест от първата инстанция в доклада по делото –л.439, дружеството не е ангажирало доказателства за основателност на възражението. Съдът е коментирал, че в отговора на допълнителната искова молба е било релевирано искане за назначаване на СТЕ за установяване изпълнението /неизпълнението на СМР в количествено отношение така, както са описани в представената от ищеца КСС, в приемо-предавателните протоколи и заменителните таблици към тях. Преценил е, че предметът на искането не е съобразен с формираната вече сила не пресъдено нещо по този въпрос по предходно водените частични искове, нито пък е уточнен съгласно дадените изрично в тази насока указания с разпореждане № 5141/19.11.21г. по т.д. № 667/21 г. на окръжния съд. Поради тази причина въззивният състав е споделил извода на първоинстанционния съд, инкорпориран в доклада по делото, че това възражение е неконкретизирано, доколкото липсват ясни фактически твърдения, от които да се изведе неговото основание, в т.ч. и конкретни фактически твърдения за соченото неточно неизпълнение. Поради неуточнения предмет на възражението и поради неангажиране на доказателства за неговата основателност и това възражение съдът е приел за неоснователно.

Четвъртото възражение за прихващане е със сумата от 45 031, 71 лв., формирана от заплатена в повече от „Градски транспорт“ ЕАД сума по фактура № 9/18.12.2015 г. в размер на 40 937, 92 лв. /разлика между заплатената сума в размер на 213 119, 09 лв. и подлежащата на заплащане сума след сторнирането й/ + сума в размер на 4 093, 79 лв., която е заплатена от „Градски транспорт“ ЕАД по фактура № 10/18.12.2015 г., която фактура е сторнирана изцяло с кредитно известие № 5/14.07.2016 г., но поради грешка е заплатена частично на 05.10.2016 г. Съставът на апелативния съд е счел, че възражението е недопустимо заявено, доколкото в мотивите на решение № 60014/28.07.21 г. по т.д. № 2563/19 г. на ВКС сумата, предмет на възражението, е била приспадната при определяне на задължението по фактура № 16/22.07.2016 г.

Съставът Апелативен съд Варна е счел за неоснователно и възражението срещу договора за цесия, сключен между ДЗЗД „Енерджи ефект – Супервайзер“ и „Стимекс“ ЕООД, тъй като правото на длъжника при съобщена му по чл. 99, ал. 3 ЗЗД цесия да прихване по чл. 103, ал. 3 ЗЗД задължението си към цесионера със свое вземане към цедента не е обусловено от изразяване на несъгласие с цесията. Приел е, че в случая липсва изразено съгласие на длъжника с цесията, поради което той може да прихваща свои задължения към цесионера с вземанията си срещу цедента. Това право на длъжника не включва в себе си възможността му да оспорва самото осъществяване на цесията, нито да отрича действието й спрямо себе си след уведомяването му. Ето защо, изразеното изрично писмено несъгласие с цесията в нарочно писмо от длъжника няма за последица нито нейната нищожност, нито отмяна на действието й спрямо длъжника. Той се явява надлежно уведомен за извършената цесия, с което тя е породила своето действие спрямо него. Това от своя страна обосновава активната материалноправна легитимация на ищеца по предявения иск.

По претенцията за мораторна лихва съдът е съобразил, че с влязло в сила решение по т.д. № 1549/19 г. на Окръжен съд Варна е формирана сила на пресъдено нещо по повод забавата на длъжника след 22.12.16 г. – датата на която е изтекъл уговореният от страните срок за заплащане на възнаграждение за финалния етап от приети работи за целия строителен обект. Тъй като фактура № 20/01.10.16 г. е била издадена през м.октомври 2016 г., но е била осчетоводена на 01.12.2016 г. и обявена от получателя й пред данъчните органи през м.декември 2016 г., когато е ползвана за упражняване правото на приспадане на данъчен кредит, поради това забавата в плащането на остатъка по фактурата в размер на 383 982, 60 лв. е започнала да тече от 22.12.2016 г. - двадесет дни след отразяване в счетоводството на получателя на издадена от доставчика фактура. С тези съображения е уважил предявения иск за заплащане на мораторна лихва за тригодишен период до завеждане на исковата молба – от 24.09.18 г. до 24.09.21 г., чийто размер съдът е изчислил с помощта на общодостъпен електронен калкулатор на 117 008 лв.

Не са налице твърдените от касаторите основания за достъп до касационен контрол на въззивното решение.

При извършена от настоящия съдебен състав служебна проверка не се констатират данни въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Директното основание за достъп до касация, регламентирано от чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, има своето специфично приложение, което не съвпада с това по чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност се състои в прилагане на норма, която не е част от обективното право, или прилагане на правна норма в нейния обратен смисъл, или драстично нарушение на основни правни принципи. Никоя от тези хипотези не се твърди от касатора „Градски транспорт“ ЕАД, а касационната инстанция няма задължение да следи служебно за проявлението на този порок.

Първият въпрос, поставен от двамата касатори, макар да покрива общия селективен критерий и да е обусловил изводите на въззивния съд, не удовлетворява сочения допълнителен такъв по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика. Въпросът касае задължението на въззивния съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, в това число и по своевременно заявените доказателствени искания, целящи установяване на релевантни за спора факти. В случая съставът на Апелативен съд Варна е обсъдил и е дал отговор на всички оплаквания във въззивната жалба на касатора „Градски Транспорт“ ЕАД, извършил е надлежна преценка на доказателствата по делото, като е изложил подробно своите собствени фактически и правни изводи по предмета на спора, включително и противопоставените от дружеството, в качеството му на ответник по предявените от „Стимекс“ ЕООД искове, възражения. В резултат на това е изградил теза, че възражението, касаещо неизпълнение на възложени СМР в количествено отношение, вече е било разгледано в предходно развил се между страните процес по т. д. № 324/2017 г. на Окръжен съд Варна, като изрично с решение № 60014/28.07.2021 г. по т. д. № 2563/2019 г. ВКС, ТК, I т.о. е разгледал противопоставеното възражение и е приел, че то е основателно за сумата от 25 102, 74 лв. с ДДС – стойност на неизпълнени СМР. В решението касационният състав изрично е признал право на възражение за неизпълнени СМР в количествено отношение. Следователно в противовес на тезата, стояща зад въпросите, въззивният съд не е неглижирал задължението си да допусне събирането на релевантни за спора доказателства, но е достигнал до извод, който ответникът касатор и неговият помагач касатор не приемат. Това обстоятелство обаче не е достатъчно основание да бъде допуснат касационен контрол на въззивното решение за отговор на поставения процесуалноправен въпрос.

Вторият въпрос касае субективните предели на силата на пресъдено нещо, съответно дали постановените по предходно развили се спорове по частично предявени искове, в които са участвали цедентите на „Стимекс“ ЕООД, обвързват това дружество. И този въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, но не е разрешен в отклонение от практиката на касационната инстанция. Негов директен отговор се съдържа в разпоредбата на чл. 226, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни. Постановеното решение във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя, с изключение на действията на вписването, когато се отнася за недвижим имот / чл. 114 от Закона за собствеността /, и за придобиване на собственост чрез добросъвестно владение / чл. 78 от Закона за собствеността /, когато се отнася за движими вещи. Нищо различно не е казано в цитираната от касаторите съдебна практика. Така в решение № 50158/2022 г. по т. д. № 1133/2021 г. на II т.о. е прието следното: „Разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение: решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. Силата на пресъдено нещо обвързва насрещните страни – ищецът и ответникът, като в същото положение са универсалните правовоприемници на страните, както и частните им правоприемници, когато частното правоприемство е настъпило след предявяване на иска /чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 226, ал. 3 ГПК/“.

Релевираното от касатора „Градски транспорт“ ЕАД основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само декларативно посочено, но не е обосновано проявлението му. Касационният състав няма задължение да издирва наличието на основания за достъп до касация, тъй като в противен случай би нарушил принципа на диспозитивното начало, прокламиран от чл. 6, ал. 2 ГПК.

Третият въпрос, поставен от касатора [община], не покрива характеристиката правен, разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Той не е обусловил мотивите на апелативния съд, тъй като началният момент на забавата за изпълнение на задължението, обективирано във фактура № 20/01.10.2016 г., е установен със сила на пресъдено нещо, формирана по т. д. № 1549/2019 г. на Окръжен съд Варна. Зачитане на влязлото в сила съдебно решение по предходно развил се между страните спор е ключовият мотив въззивният съд да присъди обезщетение за забава за претендирания по процесния спор период 24.09.2018 г. – 24.09.2021 г. Следователно в случая не става дума за извършено от въззивния съд превратно тълкуване на уговорката, закрепена в чл. 6, ал. 4 от договора за инженеринг. При липса на общия селективен критерий по този въпрос безпредметно се явява обсъждането на сочените допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Молба вх. № 14089/01.07.2026 г., подадена от „Градски транспорт“ ЕАД, е неоснователна. В производството по касация установяването на нови факти и събирането на нови доказателства е недопустимо – арг. от чл. 293, ал. 3 ГПК и чл. 295, ал. 2 ГПК. Поради тази причина представената като доказателство присъда по НОХД № 576/2025 г. не може да бъда приобщена към доказателствения материал по делото. Тази забрана обуславя неоснователност на искането за спиране. В подкрепа на този извод е приетото в т. 8 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС, неизгубило своята актуалност и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г., поради идентичност в уредбата на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК с тази на чл. 182 ал. 1 б. ”г” ГПК (отм.), както и поради запазения контролно-отменителен характер на касационното производство. Правомощията на касационната инстанция, уредени в чл. 290 ГПК, 291 ГПК и чл. 293 ГПК, са лимитирани до проверка за валидност, допустимост и правилност не само в рамките на конкретните отменителни основания, но и в рамките на събрания доказателствен материал. Ако с исканото спиране се цели съобразяване на нови /незаявени до приключване на устните състезания във въззивна инстанция/ факти, както е в случая, то това би било недопустимо в касационна инстанция, тъй като обратното би означавало касационната инстанция да се произнесе при нова и различна фактическа обстановка в противоречие с предоставените й от закона правомощия. Като допълнение следва да бъде посочено и, че в процесната хипотеза искания за спиране на производството поради наличие на преюдициален спор или необходимост от установяване на престъпни обстоятелства не са били заявявани нито пред първата, нито пред въззивната инстанция, поради което няма как въззивното решение да бъде счетено за недопустимо.

В заключение поради липса на сочените от двамата касатори основания за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан.

Ответникът по касация е поискал присъждане на разноски, но доказателства за сторени такива не са представени, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС,