Определение № 4884 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 395/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 202 от 15.10.2024г. по гр.д. № 275/2024г. на Окръжен съд-Ловеч, с което е отменено решение №260000 от 20.03.2024г., постановено по гр.дело №438/2020г. на Районен съд-Троян и вместо това е отхвърлена молбата на Р. М. Х. по чл. 251 ГПК за тълкуване на постановеното по делото решение № 260096 от 15.07.2021г. по гр.д. № 438/2020г. в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения от молителката против А. Х. Х. иск по чл. 108 ЗС. Касационната жалба е подадена от А. Х. Х., непълнолетен, със съгласието на неговия баща Х. П. Х., представлявани от адв. А.. Твърди се, че решението за недопустимо, очевидно неправилно и постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Жалбоподателят изтъква, че има интерес от обжалването, тъй като е добросъвестен владелец, владението му върху 1/2 ид.ч., която не е притежание на ищцата, не е смутено или прекъснато, така че е придобил тази 1/2 ид.ч. с кратката петгодишна давност и не се явява трето за съсобствеността лице, за да може да бъде изпълнявано спрямо него решението по иск на собственик за част от имота. Поддържа, че извършеното от първоинстанционния съд тълкуване е правилно, а приетото от Ловешки окръжен съд, че се дължи предаване на целия имот не съответства на доклада по делото. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Ответницата по жалбата Р. М. Х. чрез пълномощника си адв. В. моли да не се допуска касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството пред районния съд е образувано по предявен от Р. М. Х. иск по чл. 108 ЗС против А. Х. Х., малолетен, а понастоящем непълнолетен. В исковата молба и уточняващата такава от 30.11.2020г. ищцата е заявила петитум да бъде установено, че е собственик на 1/2 ид.ч. от недвижимия имот и да бъде осъден ответника да предаде владението на целия недвижим имот. С решение № 2600096/15.07.2021г. по гр.д. № 438/2020г. на Районен съд-Троян, влязло в сила след потвърждаването му от Ловешки окръжен съд, е признато за установено по отношение на А. Х. Х., че Р. М. Х. е собственик на 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], мах. „Д.“, с площ 762 кв.м. и е осъден ответника да предаде на ищцата владението върху така описания имот. След влизане в сила на решението е подадена молба от ищцата Р. М. Х. за тълкуване на решението в осъдителната част на ревандикационния иск. Районният съд с решение от 20.03.2024г. е допуснал тълкуване на диспозитива в смисъл, че А. Х. Х. следва да предаде владението на Р. М. Х. върху 1/2 ид.ч. от недвижимия имот. Решението е обжалвано от молителката Р. Х.. Въззивният съд е посочил, че на тълкуване по реда на чл. 251 ГПК подлежат влезлите в сила решения, които са неясни, или двусмислени и този им порок е обективиран в постановения от съда диспозитив. Счел е, че в разглеждания случай подобна неяснота, налагаща извършване на тълкуване по реда на чл. 251 ГПК, отсъства. Волята на съда, материализирана в диспозитива на решение № 260096/15.07.2021г. по гр.д. № 438/2020 г. на РС-Троян, е ясно изразена, не буди никакво съмнение. Приетото за установено в установителната част от диспозитива на съдебното решение, че ищцата е титуляр на 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху поземления имот не влиза в противоречие с осъдителната част на същия акт, а именно ответникът по ревандикационния иск А. Х. Х. да предаде владението върху така описания имот (като описанието се отнася до характеристиките на имота, а не до признатия обем права). На следващо място според въззивния съд волята на съда в постановения диспозитив съответства на заявеното от ищеца искане за предаване владението върху целия имот, а не върху идеални части от него, доколкото искът по чл. 108 ЗС е насочен срещу трето за съсобствеността лице, а не против съсобственик. Намерил е също така, че волята, освен че е ясно изразена, е обусловена от съдържанието на съобразителната част на съдебния акт, в която не се признават права в полза на А. Х. Х. върху имота, даващи му основание да го задържи. След като според мотивите на съдебното решение ответникът по ревандикационния иск не доказва свои противопоставими права върху имота, осъдителната част на ревандикационния иск може да бъде уважена за целия имот - както е поискано от ищеца и както е постановено в диспозитива на съдебното решение. Поради това въззивният съд е счел, че постановеното в диспозитива на тълкувателния акт осъждане на А. Х. Х. да предаде владението на Р. М. Х. върху 1/2 ид.ч. от поземления имот е в противоречие с решението по съществото на спора, т.е. с извършеното по реда на чл. 251 ГПК тълкуване на съдебното решение се е стигнало до подмяна на изразената от съда воля в тълкувания съдебен акт. Затова е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил молбата за тълкуване. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК настоящият състав намира следното: В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът изтъква противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпроса: длъжен ли е съдът да се произнася по искане на страна в процеса, което не е включено в доклада по чл. 146 ГПК и може ли чрез тълкуване да се отстрани такъв порок на първоинстанционния съд. Въпросът е обоснован с оплакванията на касатора, че в изготвения от районния съд доклад по делото не е отразено, че се иска предаване на владението върху целия недвижим имот. Въпросът не е свързан с мотивите на въззивния съд, който е разсъждавал върху това какъв е заявения от ищцата петитум и какъв е постановения от съда диспозитив, а не как спорното право е описано в доклада на съда. Отделно, сочената практика не се отнася на тълкуване на съдебно решение, какъвто е настоящия случай, а касае най-общо задължението на първоинстанционния съд да изготви доклад по чл. 146 ГПК (решение № 105 от 02.10.2020г. по гр.д. № 4648/2019г. на ІІІ г.о.) и задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет очертан с въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти (Решение № 10117 от 06.02.2023г. по гр.д. № 509/2022г. на ІІ г.о.) Поради това въпросът не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол. Налице е обаче съмнение за очевидна неправилност на извода на съда, че липсва неяснота в постановения от първата инстанция диспозитив и съответно, че няма необходимост от тълкуване. Този извод не съответства на развитите по-нататък съображения защо следва да се приеме, че осъдителната част на петитума обхваща целия имот. Въпреки приетото, че решението не се нуждае от тълкуване и отхвърлянето на молбата, съдът в мотивите си е извършил тълкуване и то такова в обратен смисъл на направеното от районния съд. Следва да се прецени дали тази вътрешна противоречивост представлява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.