Определение № 2622 от 15.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1314/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Мусала-2000“ АД, [населено място] срещу решение от 21.03.2023 г. по т. д. № 45/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-11 състав решение № 260594 от 23.09.2022 г. по т. д. № 1486/2020 г., е отхвърлен предявеният от касатора срещу Агенция за публичните предприятия и контрол, [населено място] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че „Мусала-2000“ АД не дължи на ответната агенция сумата 31 780.58 лв., представляваща вземане по изпълнителен лист от 13.03.2007 г., издаден по гр. д. № 2359/2007 г. на Софийски районен съд, 61-и състав, заедно със сумата от 42 634.37 лв., представляваща законна лихва върху главницата до 23.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.05.2019 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразено е несъгласие с извода, че вземанията по процесния изпълнителен лист не са погасени по давност. Според касатора: Съдът неоснователно не е зачел приетото в мотивите на влязлото в сила решение по № 12157 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1919/2020 г. на Софийски апелативен съд, че първото образувано срещу дружеството изп. д. № 350/2003 г. на ДСИ при Самоковски районен съд е прекратено поради образуването на изп. д. № 57/2007г. на същия съдебен изпълнител за събиране вземанията по процесния изпълнителен лист; Неправилно е преценил, че вземането за лихви по изпълнителния лист се погасява с общата 5-годишна давност, а не с 3-годишната давност по чл. 111 ЗЗД; Не е съобразил липсата на извършени изпълнителни действия след образуването на изп. д. № 57/2007г. за период от две години, имаща за последица перемирането му на 14.06.2009 г., евентуално на 02.05.2014г. (ако се счете, че на 02.05.2012 г. е поискано извършването на изпълнително действие – налагане на запор върху банковите сметки на длъжника); Неправилно е приел, че давността е била спряна за периода до 26.06.2015 г. (датата на приемане на Тълкувателно решение № 2/2013 на ОСГТК на ВКС), без да отчете, че спирането на давността е възможно само при висящо изпълнително дело, а в случая такова не е налице поради прекратяването му по право. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Подаването на молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.) прекъсва ли давността за вземанията, за които е издаден изпълнителен лист; 2. Каква е давността за вземане за лихва за забава за конкретен период по изпълнителен лист, издаден на основание чл. 242 ГПК (отм.); Каква е давността за законна лихва от датата на подаване на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по реда на чл. 242 ГПК (отм.) до окончателното плащане; 3. С влязлото в сила съдебно решение формира ли се сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащи факти; 4. Настъпва ли перемпция по изпълнително дело, образувано преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по което дело не е поискано извършване на изпълнителни действия в продължение на две години след последното изпълнително действие; 5. При настъпила перемпция по изпълнително дело, образувано преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която перемпция също е настъпила преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, от кой момент е започнала да тече нова давност – от момента на настъпване на перемпцията или от момента на постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС; 6. Остава ли спряна давността за вземания, за чието събиране е образувано изпълнително производство преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, по което взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години от последното изпълнително действие и съдебният изпълнителен не е постановил изричен акт за прекратяване на изпълнителното производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като двегодишният срок е изтекъл преди постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС; 7. Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция; 8. При нередовна молба за образуване на изпълнително производство, в която не е поискано извършване на конкретни изпълнителни действия, въз основа на която молба е образувано изпълнително производството, но съдебният изпълнител не е дал указания за отстраняване на нередовността, както и взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години от подаване на молбата, настъпва ли перемпция и счита ли се делото прекратено по силата на закона на основание чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК (отм.), съответно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК“. За въпросите по т. 1 - т. 7 се подържа, че са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС и с казуалната практика на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а за последния въпрос – че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), обосновано с твърдението за липса на съдебна практика. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са посочени съответно: за въпросите по т. 1 и т. 2 – т. 14 от Тълкувателно решение 2/2013 от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г. на I т. о., решение № 42 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г. на IV г. о., решение № 45 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61273/2016 г. на IV г. о., решение № 154 от 15.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 1059/2010 г. на I т. о., решение № 206 от 30.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 1055/2010 г. на II т. о., решение № 67 от 24.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 323/2010 г. на I т. о.; за въпроса по т. 3 – т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 49 от 14.04.2011 г. по т. д. № 561/2010 г. на I т. о., решение № 314 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на IV г. о., решение № 50243 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 5068/2021 г. на IV г. о., решение № 115 от 10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на I т. о., решение № 464 от 15.01.2014 г. по гр. д. № 2488/2013 г. на IV г. о.; за въпросите по т. 4 - т. 6 – Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд и Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС; за въпроса по т. 7 – 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, решение № 10 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3231/2014г., III г. о.; решение № 73 от 11.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2069/2018 г., IV г.; решение № 223 от 12.07.2011 г. по т. д. № 124/2010 г. на ВКС II т. о.; определение № 290 от 25.04.2018 г. по гр. д. № 3217/2017 г. на IV г. о.; решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на IV г. о. Освен по поставените въпроси, искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, аргуменитрана с оплакванията в касационната жалба. Ответникът по касация – Агенция за публичните предприятия и контрол, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 08.08.2023г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че: На 13.03.2007 г. по гр. д. № 2359/2007 г. на Софийски районен съд, 61 състав, по молба на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол (понастоящем Агенция за публичните предприятия и контрол) срещу „Мусала-2000“ АД, [населено място], на основание чл. 237, б. “в“ ГПК (отм.) е издаден изпълнителен лист за сумите: 31 780.58 лв. – главница, включваща 10 900.10 лв. незаплатена част от четвърта вноска по договор от 12.06.2000 г. за приватизационна продажба на пакет от 25 423 броя акции, представляващи 68 % от капитала на „Мусала“ АД, [населено място] и 20 880.48 лв. – незаплатена пета вноска от цената, заедно с увеличението по чл. 9.12 от договора; 2 021.14 лв. – лихва за забава при плащане цената по четвъртата вноска за периода от 13.07.2005 г. до 29.12.2006г.; 1 281.09 лв. – лихва за забава при плащане цената по петата вноска за периода от 13.07.2006 г. до 29.12.2006г.; законната лихва за забава върху присъдената главница, считано от 06.02.2007 г. до окончателното й изплащане; Въз основа на този изпълнителен лист, по молба на агенцията вх. № 11-00-2999/23.05.2007 г., с разпореждане от 13.06.2007 г. е образувано изпълнително дело № 57/2007 г. на Държавната изпълнителна служба при Самоковски районен съд; С разпореждане от същата дата новообразуваното дело е присъединено към висящото между същите страни дело № 350/2003 г., образувано по молба на агенцията от 17.11.2003 г. въз основа на издаден изпълнителен лист на 17.10.2003 г. по гр. д. № 65/2002 г. на Софийски окръжен съд за парично вземане срещу „Мусала 2000“АД; В молбата е посочен изпълнителен способ – запор върху 25 423 броя безналични акции, предмет на приватизационен договор от 12.06.2000 г., който е наложен с разпореждане от 24.11.2003 г.; С молба изх. № 92-0023-516/26.04.2012г. (постъпила при съдебния изпълнител на 02.05.2012 г.) агенцията е поискала налагането на запор върху банкови сметки на длъжника в „СиБанк“ и „ОББ“, като по наложения на 02.05.2012 г. запор „СиБанк“ е извършила превод по сметка на съдебния изпълнител в размер на 4 543.15 лв.; С писмо от 30.11.2015 г. взискателят е поискал изп. д. № 350/2003 г. да бъде предадено на ЧСИ Н. Д. за присъединяването му по изп. д. № 543/2015 г. по описа на същия, като последното е преобразувано под № 794/2015 г., което впоследствие е прекратено на 09.12.2016 г.; По молба на агенцията от 08.05.2019 г., въз основа на няколко изпълнителни листа, вкл. този от 13.03.2007 г., е образувано изп. д. № 213/2019 г. на ЧСИ Н. Д., което, по изрична молба на взискателя от 17.05.2019 г., е присъединено по-късно към изп. д. № 543/2015 г. по описа на същия ЧСИ; По това дело са предприети същински действия по принудително изпълнение – публична продан на собствени на длъжника недвижими имоти, като в резултат на успешното приключване на две публични продани, на 10.06.2019 г. и на 31.01.2020 г. е извършено разпределение на постъпилите суми, част от които за погасяване и на вземането по процесния изпълнителен лист от 13.03.2007 г. Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, който е аналогичен на иска по чл. 254 ГПК (отм.), предоставен в защита на длъжника за оборване материалноправните предпоставки на изпълнителния процес, когато изпълнителният лист е издаден по молба по чл. 237 ГПК (отм.), подадена до 01.03.2008 г. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли така предявения от „Мусала-2000“ АД срещу Агенция за публичните предприятия и контрол иск, решаващият състав е преценил, че процесните вземания не са погасени по давност. За приложима в случая е счел петгодишната давност по чл. 110 ГПК, считано от подаване на молбата за издаване на изпълнителния лист, доколкото вземането произтича от неизпълнение на договор по приватизационна продажба, за който не е предвид друг, освен общия давностен срок за погасяването му. В тази връзка се е позовал на формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 94 от 27.07.2010 г. по т. д. № 943/2009 г. на I т. о. и решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на IV г. о., съобразно която определението на съда и издаденият въз основа на него изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 237 ГПК (отм.) нямат последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на вземането по кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, установено в съдебен процес и затова, от прекъсването на давността по чл. 116, б. "в" ЗЗД с подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. Като несъстоятелни е преценил твърденията на ищеца, че процесното вземане има периодичен характер и се погасява с тригодишна давност съгласно чл.111, б. “в“ ЗЗД. Приел е, че вземането произтича от приватизационен договор, в който е предвидено плащането на цената да се извърши частично разсрочено, на отделни вноски и поради това в случая не се касае за „периодични плащания“ по смисъла на Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция за настъпила перемпция по първото образувано между страните изп. дело № 350/2003 г., основан на мотивите на решение № 12157 от 21.10.2020г. по т. д. № 1919/2020 г. на Софийски апелативен съд, като съобразявайки задължителното тълкуване, дадено в т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че по отношение на съдържащите се в мотивите констатации относно юридическите и доказателствените факти не се формира сила на пресъдено нещо, защото те не са елемент от спорния предмет. Според решаващия състав, към датата на образуване на изп. д. № 57/2007 г. - 13.03.2007 г., изп. д. № 350/2003 г. не е било прекратено на основание чл. 330, ал. 1, б. “д“ ГПК /отм./, тъй като по него е бил осъществяван посочен от взискателя още в молбата за образуване на делото изпълнителен способ – запор върху акциите, предмет на приватизационния договор. Според решаващия състав, предприетите от съдебния изпълнител действия във връзка с реализацията на този способ (оценяване на акциите от вещо лице, вместо да се продадат чрез банка по установения за тях ред) не само значително е забавило (писма до четири банки са разпратени едва на 31.10.2005 г. ), а на практика в случая е осуетило редовното прилагане на посочения от взискателя изпълнителен способ, което обстоятелство не може да се вмени във вина на взискателя и респ. не влече след себе си правните последици на перемпцията. В тази връзка съдът се е позовал на решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/20 г. на IV г. о. и на решение № 127 от 12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на III г. о., в които е прието, че перемпцията не настъпва, макар взискателят да не е посочил нов изпълнителен способ в рамките на двегодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като през това време той е в очакване да се осъществи поисканият предходен изпълнителен способ, а преди неговият край не може да се прецени със сигурност има ли нужда от друг способ. Въззивният съд е отчел обстоятелството, че молбата, по която е било образувано изп. д. № 57/2007 г. е била нередовна към момента на депозирането й, тъй като в нея не е посочен изпълнителен способ, но доколкото съдебният изпълнител не е констатирал това, нито е дал указания за отстраняване на посочената нередовност, каквито задължения е имал при действието на чл. 323, ал. 4 ГПК /отм./, нито е предоставил възможност на взискателя да отстрани тази нередовност по реда на чл. 100 ГПК /отм./, е приел, че неговото бездействие да даде надлежни указания в какво се състои нередовността и съответен срок за отстраняването й, не може да се тълкува в тежест на взискателя и да доведе до негативни за него последици и затова давността следва да се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно. Според решаващия състав, в случая нередовността на молбата, въз основа на която е образувано изп. д. № 57/2007 г., е отстранена с молбата на взискателя, постъпила 02.05.2012 г. (без да са му давани указания от последния), с която е поискано налагането на запор върху общо четири броя банкови сметки на длъжника, какъвто е наложен върху сметките на длъжника в две банки с разпореждане от същата дата и именно на тази дата е била прекъсната давността по отношение на процесното вземане. Независимо от изложеното, на самостоятелно основание, при разрешаване на въпроса от кой момент е започнала да тече погасителната давност по отношение процесното вземане, респ. била ли е прекъсвана или спирана, въззивната инстанция е взела предвид факта, че изп. д. № 350/2003 г. и изп. д. № 57/2007 г. са образувани преди постановяването на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно указанията в т. 10 на което в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира. Съдебният състав е съобразил, че с този тълкувателен акт е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането, а след образуването на изпълнителното дело, при висящност на изпълнителния процес, прекъснатата вече давност се спира. Отчитайки наличието на противоречива съдебна практика по въпроса от кой момент поражда действие отмяната ППВС № 3/1980 г., въззивният съд е споделил възприетото с решение № 170 от 17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017 г. на IV г. о. и с решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на IV г. о. становище, че даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване на нормата на чл. 115, б. “ж“ ЗЗД следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната му, като Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС ще се прилага от този момент, т. е. от датата на постановяването му - 26.06.2015 г., за в бъдеще. Или, в случая до 26.06.2015 г. давността по отношение на сумите, които „Мусала 2000“ АД е било осъдено да заплати на АППК с изпълнителния лист от 13.03.2007 г., освен че е била прекъсната, е била и спряна по силата на самия факт, че за тяхното събиране е образувано изпълнително производство – изп. д. № 57/2007 г., присъединено по изп. д. № 350/2003 година, поради което последващото й прекъсване с предприемане на същински действия по изпълнението (налагането на запор) няма правното действие, установено от Тълкувателно решение № 2/2013 г. Според съдебния състав, след 26.06.2015 г. спряната давност е продължила да тече, но е прекъсната с предприемането на изпълнителни действия по изп. д. № 213/2019 г., образувано на 08.05.2019 г. и присъединено по-късно по изрична молба на взискателя от 17.05.2019 г. към изп.д. № 543/2015 г. по описа на същия ЧСИ, по което са били предприети същински действия по принудително изпълнение – публична продан на собствени на длъжника недвижими имоти, след реализирането на която, част от постъпилите суми са разпределени за погасяване и на вземането по процесния изпълнителен лист. С оглед на това, е направен извод, че петгодишният давностен срок не е изтекъл нито към момента на предприемане на действията по принудително изпълнение по изп. д. № 213/2019 г. (присъединено към изп. д. № 543/2015 г.) на ЧСИ Н. Д., нито към момента на предявяване на исковата молба. С оглед мотивите на обжалвания акт, настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато. По отношение на въпросите по т. 2, т. 5 и т. 6 от изложението е осъществена както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите по т. 2 са решени в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в посочените от касатора решения и в служебно известното на състава решение № 438 от 03.07.2024 г. по гр. д. № 1639/2023 г. на III г. о., съгласно която: Правните последици на акта по чл. 242 ГПК (отм.) не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. Въпросите по т. 5 и т. 6 са разрешени в противоречие с постановеното след образуване на настоящото производство Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите на т. 3 от което е прието, че: По изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013г., ОСГТК на ВКС; Давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочени в РРBC № 3/18.11.1980г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане, „което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо; Когато преди датата 26 юни 2015 г. е отпаднало второто от посочените две условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, което при действието на РРBC № 3/18.11.1980 г. указва началото на новия давностен срок; В тези случаи нова давност започва да тече от деня на прекратяването на изпълнителното дело, до този момент се прилага чл. 115, ал.1, б. „ж” ЗЗД, което тълкуване отпада едва с обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е обявено за загубило сила; При действието на постановлението на Пленума на ВС, искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано; При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие според нововъзприетото тълкуване. По отношение на останалите въпроси касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Въпросът по т. 3 не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обуславящ за изхода на конкретното дело. Действително, въззивният съд не е споделил извода, съдържащ се в мотивите на постановеното между същите страни решение № 12157 от 21.10.2020г. по т. д. № 1919/2020 г. на Софийски апелативен съд, че първото образувано между страните изп. дело № 350/2003 г. е перемирано, като е приел, че тази преценка не се обхваща от силата на пресъдено нещо. Същевременно обаче, съдебният състав е счел, че по отношение на изп. д. № 57/2007 г. е приложимо ППВС № 3/1980 г., предвиждащо спиране на погасителната давност докато трае изпълнителният процес, тъй като обявяването на това постановление за изгубило сила, извършено с т. 10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, има действие след приемането на тълкувателния акт. Следователно, изводът, до който е достигнал съдът е, че образуваното за събиране вземанията по друг изпълнителен лист изп. дело № 350/2003г., респ. перемирането му, е ирелевантно за давността за вземанията по процесния изпълнителен лист от 13.03.2007г. С оглед отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане наличието на твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не е осъществена и по отношение на въпрос № 4, доколкото същият не съответства на мотивите на акта. Въззивният съд не е отрекъл принципно възможността за настъпване на перемция по изпълнителни дела, образувани преди постановяването на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, а с оглед конкретните данни е счел, че в случая такава не е настъпила. По отношение на въпрос № 7 и въпрос № 8 не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като тези въпроси са разрешени в съответствие с постановеното след образуване на настоящото производство Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС (т. 3). С оглед допускането на касационния контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да бъде обсъждано допълнително поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК