Определение № 105 от 05.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1823/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца ЗД „Бул инс“ АД срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното определение, с което е прекратено производството, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел от правна страна, че при липсата на твърдения на ищеца да е заплатил претендираното срещу него от увреденото трето лице вземане по чл. 432, ал. 1 КЗ, предмет на висящо отделно производство между тях, предявеният в настоящото производство регресен иск срещу причинителя на увреждането е преждевременно заведен, поради което е лишен от правен интерес и следователно недопустим. Изложил е и съображения, че такъв иск би бил допустим по изключение – като условен и обратен, предявен в производството по заведения от увреденото трето лице иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Допускането на касационно обжалване се обосновава с позоваване на основанията по чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържат очевидна неправилност на въззивното определение и противоречие с посочена практика на ВКС. Касационно обжалване не следва да се допуска. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Поради това основание по чл. 280, ал. 2 ГПК не е налице. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивното определение противоречи на изразената в решенията по т. д. № 814/2009 г. на ВКС, II т. о., и по т. д. № 877/2010 г. на ВКС, I т. о., практика по въпроса (обобщен и уточнен съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК) допустим ли е регресен иск на застраховател срещу причинител на вредата, когато същият е предявен в самостоятелно производство, а не като обратен иск в производството по прекия иск на увредения срещу застрахователя, без да се твърди застрахователят да е заплатил обезщетение на увредения. Въпросът, като обуславящ правните изводи на въззивния съд, отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е обосновано обаче наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице противоречие между изводите на въззивния съд и посочената от жалбоподателя практика на касационната инстанция, доколкото последната се отнася до напълно различна от настоящата хипотеза. И в двата случая предмет на разглеждане са били регресни искове, предявени като обратни, а не самостоятелно, отхвърлени от въззивните съдилища по съображението, че застрахователят не е заплатил обезщетение на увреденото лице, по което касационната инстанция е приела, че липсата на плащане не е пречка обратният иск да бъде уважен. Не е разглеждан обаче въпросът за допустимостта на регресния иск за бъдещо вземане при самостоятелно предявяване, а не като обратен, което изключва възможността обжалваното определение да противоречи на тази практика. С тези мотиви съдът