Определение № 434 от 13.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1889/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“, [населено място] против решение № 325/02.06.2021 г. по в.т.д. № 360/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260245/10.02.2021 г. по т.д. № 904/2020г. по описа на Софийски градски съд, с което касаторът е осъден да заплати на „Агенция за сигурност Скорпио“ ООД сумата от 111 370,39 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за охрана на десет военни общежития, а именно: ВО „Пети километър“, ВО „Чавдар-1“, ВО „Средец, ВО „Май“, ВО „Младост“, всички в [населено място], ВО „Плевен“, ВО „Тракия“ – [населено място], „ВО „ №1“– [населено място], ВО, [населено място] загора и ВО –гр. Казанлък, за периода от 01.03.2017г. до 15.06.2017г. включително, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба – 09.06.2020г. до окончателното изплащане и да заплати на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 32 947,07 лв., представляваща лихва за забава върху сумите за главница за периода от 21.06.2017г. до 20.05.2020г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че исковата претенция е била основана на твърдението за неплатени суми за предоставена услуга по охрана на недвижими имоти, собственост на касатора. Констатирал е, че не се оспорва изпълнението на усугата, а възраженията на възложителя за недължимост на възнаграждението са били обосновани с липсата на валидно договорно правоотношение между страните. Счел е, че специфичният предмет на дейност - охраната на обекти, предполага както спзаването на ЗЧОД, така й чл.258 и сл. ЗЗД, тъй като процесният договор има белезите на договор за изработка. В конкретния случай се е спрял на преддоговорните отношения, осъществени посредством представянето на оферта от изпълнителя след като е бил поканен за това от възложителя. САС е приел на осн. чл. 14 от ЗЗД, че договорът следва да се смята за сключен в момента, в който приемането е достигнало у предложителя, т.е. най - късно на 21.11.2016 г., когато изпълнителният директор на агенцията е изпратил до управителя на търговското дружество възлагателното писмо с изх. № 20 018/ 21.11.2016 г. Според съда този документ изпълнява изискването за форма на специалния закон – чл.2, ал.2, тъй като съдържа всички съществени условия на договора за изработка - задълженията на страните, цената и срока на действие, които напълно съвпадат с предложенията на изпълнителя в офертата от 18.11.2016 г. Посочването в документа на името „АС Скорпио“ ООД е било преценено като абревиатура на словосъчетанието „Агенция за сигурност“, което участва като съставка в името на ищеца. Освен това е посочил, че във всички писмени доказателства по делото - всички фактури са с издател „Агенция за сигурност „Скорпио“ ООД, всички подписи на длъжностни лица, положени в констативните протоколи, в протоколите за сдаване на обекти и в протоколите за оценка състоянието и степента на сигурност, са от името на същото дружество. Поради което е и заключил, че страните са били обвързани в правоотношение, възникнало по силата на валидно сключен договор за изработка. Приел е, че извършването на охранителната услуга в съответствие с изискванията на възложителя е било установено по безспорен начин от изричното изявление в двустранно подписаните констативни протоколи и протоколите за сдаване на обектите. САС е съобразил и направеното от процесуалния представител на касатора в съдебното заседание на 16.10.2020 г. признание на този факт. Липсата на ангажирани доказателства за заплащане на претендираните в исковата молбата суми е обусловило извод за тяхната дължимост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не формулира нито един правен въпрос. Същото е повторение на изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното решение – оспорване на изводите за спазване на писмената форма на договора за охрана, неправилно тълкуване на абревиатурата „АС“ във възлагателното писмо. Според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът е този, който е длъжен да посочи конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, т.е. който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправните или процесуалноправните въпроси са винаги специфични за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, както и трябва изрично да бъдат посочени от касатора. Бланкетното позоваване на текста на чл.280, ал.1 ГПК не се квалифицира като основание за касационно обжалване съобразно законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол с оглед на функциите на ВКС като инстанция по проверка на правилното прилагане на правото, а не на фактите по конкретния спор. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос. Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на САС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо ТО