Определение № 4962 от 16.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4785/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца „Ен Пи Си логистик“ ЕООД, чрез адв. А. Т., против решение № 3715 от 12. 06. 2025 г. по в. гр. д. № 12394/2024 г. на Софийски градски съд, II – Б състав, потвърждаващо решение № 6477 от 10. 04. 2024 г., поправено с решение № 16504 от 04. 09. 2024 г., и двете постановени по гр. д. № 50213/2023 г. на СРС, 43 състав, с което е отхвърлен предявеният от „Ен Пи Си логистик“ ЕООД против „Еко България“ ЕАД иск с правно основание чл. 75 ЗС за осъждане на ответника да възстанови на ищеца нарушено владение на сервитут за преминаване през чужд имот, като осигури достъп на ищеца до поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място], с площ от 1125 кв.м., както и до 3/4 идеални части от изградената в същия модулна газостанция (състояща се от каса-офис с площ от 12 кв.м. и от защитен газоразряден модул за поставяне на резервоар), чрез осигуряване на възможност за преминаване през съседния поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място] и премахване на оградата по т. А, В и С от контролното заснемане на лист 45 от делото на СГС, приподписано от въззивния състав като неразделна част от решението. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от ответника по иска „Еко България“ ЕАД, с който са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл.. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че делото има за предмет предявен иск по чл. 75 ЗС, за защита на нарушено владение на сервитут за преминаване през чужд имот. Прието е, че нарушение по смисъла на чл. 75 ЗС е всяко действие, което ограничава или изключва фактическата власт на владелеца, независимо от намерението на последния или на нарушителя, т.е. всяко действие, с което се осъществява отстраняване на владелеца от фактическата власт и установяване на своя фактическа власт или лишаване на владелеца от възможността сам да упражнява фактическа власт. При разглеждане на владелчески искове не могат да се решават спорове за собственост. В производството по чл.75 ЗС ищецът следва да установи единствено факта на осъществяване на владението и факта на нарушението. Ответник по иск с правно основание чл. 75 от ЗС може да бъде както лице, което извършва действие, с което пречи на владелеца или го отстранява от осъществяване на фактическа власт върху имота, така и всяко лице, което поддържа това неправомерно отнемане на владението. При формиране на тези изводи съдът се е позовал на практиката на ВКС - решение №124 от 06.01.2017 г по гр.д. №2188/16 г на ВКС, II г.о. и решение №142 от 23.09.2013 г по гр.д.№533/12 г на ВКС, I г.о.

Прието е, че в случая уважаването на предявения иск изисква доказване на твърдението на ищеца, че е осъществявал владение върху поземлен имот с идентификатор *, за достъп до който е преминавал през съседния поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място]. Прието е, че тези обстоятелства не са доказани от ищцовото дружество. По делото е установено, че между двата имота не е имало ограда и автомобилите, зареждащи на владяната от ищеца газостанция, ситуирана върху поземлен имот с идентификатор *, са преминавали през бензиностанция „Темпо“, впоследствие – бензиностанция „Еко“ в поземлен имот с идентификатор *. Това обаче не е доказателство за осъществявано владение на сервитутно право на преминаване през поземлен имот с идентификатор ***. Прието е, че са били налице търпими действия от собствениците на бензиностанцията по отношение на лицата стопанисващи газостанцията. Предвид характера на стопанисвания от ответника обект (бензиностанция), същият не е бил заграден и е бил отворен за преминаване от трети лица, включително и от клиентите на газостанцията.

Прието е, че според практиката на ВКС - решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г., ВКС, I ГО и решение №122 от 03.12.2020 г по гр.д.№3549/19 г на ВКС, I ГО, търпими са онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот и които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват от любезност, добронамереност, добросъседство и пр. по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Общото между държането и търпимите действия е в обективния им елемент - упражняване на фактическа власт върху вещ или ограничено право върху вещ. Разликата е в субективния елемент, извеждан от основанието, на което е установена фактическата власт. При държането фактическата власт се установява обикновено на облигационно основание, а при търпимите действия – със съгласие на собственика или владелеца, основано на добрите отношения (съседски, приятелски или роднински), поради което се търпи едно действие върху имот, за което лицето, което го извършва, поначало няма никакво право.

В случая няма данни, в показанията на разпитаните свидетели, ищецът някога да е установявал владение върху право на преминаване през имота с идентификатор ***, още по-малко да е манифестирал такова владение спрямо ответника. Такова външно манифестиране на владението би имало ако по делото беше установено, че ищецът е показал ясно на ответника, че счита, че има право да ползва чуждия имот за преминаване, без да се съобразява с волята и съгласието на собственика на „служещия имот“. Доказателства в тази насока по делото липсват.

Подчертано е, че този извод не се опровергава от представената по делото декларация от 12. 01. 2001 г., тъй като в същата не се съдържа признание на осъществявано от ответника владение върху право на преминаване, нито със същата се предава фактическа власт върху частта от имота на ответника, необходима за преминаване към имота, владян от ищеца. Посочено е, че тази декларация е израз на добра воля от бивш собственик към неизвестно лице и то повече от 20 години преди възникване на настоящия спор с новия собственик на бензиностанцията. А и по делото липсват доказателства ищецът да се е позовавал на декларацията пред ответника с твърдения, че тя му дава право на сервитут на преминаване.

Направен е извод, че след като не е доказано владение върху твърдения сервитут за преминаване, то действията на ответника по преустановяване на търпими действия и по поставяне на ограда между имотите се явяват правомерни.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Какви са критериите за разграничаване между „търпими действия“ и фактическо упражняване на владение върху сервитутно право на преминаване, когато преминаването е осъществявано публично, спокойно и непрекъснато в продължение на дълъг период от време, включително и при наличие на писмени изявления на предходен собственик, допускащи преминаването.

2. В производството по чл. 75 ЗС необходимо ли е ищецът да установява собственост върху господстващ имот или е достатъчно да докаже факта на упражнявано владение/държане на сервитутното право и настъпило нарушение в шестмесечния срок.

3. Какво е доказателственото значение на декларации с нотариална заверка на подписите на собственика на служещ имот, с които се допуска преминаване – като източник на сервитут, признание относно обема/трасето на упражнявано преминаване, индиция за характера на фактическата власт (като право или по търпимост).

Първият и третият въпрос са фактически, а не правни, тъй като на същите не може да се даде принципен правен отговор. Обсъждането им изисква преценка на конкретните факти, установени по конкретното дело въз основа на събраните по същото доказателства, както и преценка обосноваността и правилността на въззивното решение. В този смисъл, въпросите представляват оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения при преценка на доказателствата, за необоснованост на фактически изводи и за противоречие на правните изводи с материалния закон, които оплаквания по съществото си са касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на каквито в производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК е недопустимо.

Независимо от изложеното, за яснота следва да се посочи, че по въпроса относно критериите за разграничаване между „търпими действия“ и „упражнявано владение“ е формирана практика на ВКС, част от която въззивният съд е обсъдил в мотивите към решението си, която не се нуждае от промяна като неактуална или неправилна, поради което обсъждането на първия въпрос не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. А предвид съответствието на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС, не би могло да се приеме наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по този въпрос.

Във връзка с третия въпрос следва да се посочи, че изводите на въззивния съд, според които представената по делото нотариална декларация от 2001 г. от предходен собственик на имота на ищеца не доказва предаване на владение върху право на преминаване през имота на ищеца, нито доказва предаване на владение върху имота на ищеца или част от него за осигуряване на вход откъм главната улица и преминаване до стопанисваната от ищеца газостанция, са обосновани – съответни на обективираното в декларацията изявление. Декларацията доказва само и единствено дадено съгласие от предходен собственик на имота през имота му да преминават моторни превозни средства към съседния имот – за обслужване от газостанция, което доказва тезата на ответника, че преминаването на МПС през имота му до газостанцията на ищеца в съседен имот следва да се окачествят като търпими действия, а не като осъществявано владение върху право на преминаване.

Вторият въпрос също не отговаря на изискванията на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма връзка с данните по делото и с решаващите изводи на въззивния съд. Въззивното решение не съдържа извод, според който при предявен иск по чл. 75 ЗС ищецът следва да установява собствеността си върху господстващия имот, нито по делото е доказано осъществявано владение от ищеца върху сервитутно право на преминаване през имот на ответника.

Ответната по касационната жалба и по иска страна „Еко България“ ЕАД претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но не представя доказателства такива да са извършени, поради което разноски за касационната инстанция в полза на ответника не следва да се присъждат.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,