Определение № 549 от 11.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1926/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 1472 от 10.12.2019г., постановено по в.гр.д.№ 1511/2019г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С решение № 71 от 02.07.2019г. по гр.д.№ 2318/2018г. на ВКС, ІІ г.о. е обезсилено въззивно решение № 377 от 19.03.2018г. по гр.д.№ 75/2018г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по предявения насрещен иск за признаване за установено по отношение на И. Г. Г., че Ж. Й. Ж. е собственик по наследство на 1/4 ид.част от северозападен гараж /дясна гаражна клетка/ със застроена площ 20,20 кв.м, намиращ се в сграда с идентификатор ****, застроена на 39 кв.м, изградена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], като постановено по непредявен иск, и делото е върнато на въззивния съд за произнасяне по предявения насрещен иск относно 1/4 ид.част от източния гараж /лява гаражна клетка/ с площ около 20 кв.м, намиращ се в посочената сграда. С касационното решение предявеният първоначален иск по чл.108 ЗС от И. Г. Г. срещу Ж. Й. Ж. относно западния /северозападния/ гараж е уважен, както и искът по чл.59 ЗЗД за сумата 1392 лв. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение № 603 от 27.02.2017г., поправено с решение 3737 от 26.102017г., постановени по гр.д.№ 62/2015г. на Пловдивския районен съд, в частта, с която е признато за установено по отношение на И. Г. Г., че Ж. Й. Ж. е собственик по наследство на 1/4 ид.част от северозападен гараж /дясна гаражна клетка/ със застроена площ 20,20 кв.м, намиращ се в сграда с идентификатор ****, застроена на 39 кв.м, изградена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], и е върнал делото на друг състав на Пловдивския районен съд за произнасяне по предявения насрещен иск относно правото на собственост върху 1/4 ид.част от източния гараж /лява гаражна клетка/ с площ около 20 кв.м, намиращ се в посочената сграда. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предмет на насрещния иск съгласно отменителното решение на ВКС е източния гараж и че уважавайки иска по отношение на другата гаражна клетка /дясната/, районният съд се е произнесъл по непредявен иск, а не се е произнесъл по предявения иск. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Какви са правомощията на въззивния съд при твърдение на ищеца за различен предмет на гражданскоправния спор; 2. Има ли обвързваща сила за съда кой е предметът на спора, посочен от ищеца във всеки момент на производството; 3. Нарушено ли е правото на защита на страната- ответник, която се е защитавала по предмет, указан от съдилищата, при въвеждане на нов предмет на иска, и следва ли да се дадат указания за това от второинстанционния на първоинстанционния съд; 4. Има ли значение моментът на изразяване на правната воля за развитие на производството, задължителна ли е за съдилищата и как следва да се процедира при изразена такава – кое начало следва да се спазва – служебното или диспозитивното, т.е. какво е правното значение на заявеното от страните по предмета на правния спор във всеки момент на делото; 5. За обвързаността на въззивния съд от указанията на ВКС по прилагане и тълкуване на закона, произтичащи от постановено отменително решение и 6. За правомощията на въззивната инстанция при връщане на делото за повторно разглеждане; за несъответствие между заявеното с исковата молба и твърдяното право по време на целия правен спор, и правото, разрешено с въззивното решение, както и за съдържанието на постановеното решение. Поддържа се, че решението е недопустимо и очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Ж. Й. Ж. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените с ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В случая така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Всички посочени по-горе въпроси са поставени от касаторката във връзка с нейните оплаквания, че предмет на първоначалния и насрещния иск е западният гараж и че въззивният съд, след като е обезсилил първоинстанциононото решение, не е следвало да връща делото на районния съд за ново разглеждане, а е следвало да прекрати производството. Въпросът за предмета на насрещния иск обаче е решен още с отменителното решение на ВКС, което е задължително за въззивния съд, и не е обсъждан от него в обжалваното решение. С оглед на това поставените от касаторката въпроси нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Освен това не са налице и сочените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като сочената от нея многобройна практика на ВС и ВКС /ППВС №1/1985г., ТР № 1/2000г.на ОСГК, ТР № 8/2012г. на ОСГТК, ТР № 1/2013г. на ОСГК и редица решения по конкретни спорове/ няма никакво отношение към съображенията на съда за постановяване на обжалваното решение, нито по отношение на поставените въпроси са налице визираните в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, във връзка с които никакви доводи не са изложени. Решението е валидно и допустимо. Сочените от касатора евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,