Определение № 689 от 11.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3756/2022 г.

Образувано е по касационна жалба на Е. В. П. и И. К. П. срещу въззивно решение № 984 /04.07.2022 г. по в.гр. дело № 658 /2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 13.01.2022 г. по гр.д. № 6068 /2019 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу „Юробанк България“ АД отрицателни установителен искове по чл.439 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците Е. В. П. и И. К. П. не дължат на ответника „Юробанк България“ АД следните суми, вписани в изпълнителен лист от 22.11.2011 г. на Пловдивски районен съд: 29 500 евро, представляваща просрочена главница; 3 107.37 евро, представляваща просрочена лихва върху редовна главницата за периода от 11.07.2010 г. до 16.09.2011 г.; 2 348.75 евро, представляваща наказателна лихва върху просрочена главница за периода от 11.09.2010 г. до 17.11.2011 г.; 35 евро, представляваща просрочена такса за обслужване на заемна сметка за периода от месец август 2010 г. до месец септември 2011 г.; 251.14 евро такса за управление на кредит за периода от 2010 г. до 2011 г.; 132 лева разноски за нотариални покани; законната лихва върху главницата от 18.11.2011 г. до изплащане на вземането; съдебни разноски в заповедното производство в размер на 1 381.20 лева държавна такса и 1 140.60 лева адвокатско възнаграждение и производството по делото е прекратено по предявените от ищците инцидентни установителни искове за установяване на нищожност на споразумение от 25.09.2014 г., на анекс към същото и на договорна ипотека, учредена с н.а. № 138 /25.09.2014 г.. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД в писмен отговор оспорва основателността на подадената касационна жалба. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от страни по делото, имащи право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е редовна. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното: Задълженията на ищците, за които е издаден изпълнителен лист, произтичат от поети задължения за поръчителство по смисъла на чл.138 ЗЗД по предоставен с договор за банков кредит от 11.02.09 г. паричен заем (кредит) на „Е. В“ ЕООД и анекс към него от 11.02.10 г. С изпълнителен лист от 22.11.11 г. дружеството и ищците са осъдени да заплатят сумите. Въз основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително производство. Ищците твърдят, че вземанията спрямо тях са погасени на две основания, второто от които е поради изтекла в хода на изпълнителното производство погасителна давност. Със споразумения от 13.07.12 г. и 14.03.14 г., които ищците не атакуват в процеса, ищците са встъпили по смисъла на чл.101 ЗЗД като съдлъжници наред с кредитополучателя в процесното кредитно правоотношение и са поели задължение да отговарят за дълга дори при прекратяването на кредитополучателя и дори при заличаването му като правен субект. Тези две споразумения препращат пряко към договора за кредит от 11.02.09 г., към издадения изпълнителен лист и образуваното въз основа на него изпълнително производство, поради което двете споразумения само доразвиват (преуреждат) вече създаденото от страните правоотношение и поради това правните им последици следва да бъдат съобразени. Конкретен аргумент за това е клаузата по т.10 от споразумението от 13.07.12 г., че тази сделка не новира правоотношението от 11.02.09 г. Поради това възражението за недопустимост на решението е неоснователно (решението на СГС не излиза извън предмета на спора). От събраните по делото писмени доказателства, от констатациите на приетите по делото основно и допълнително заключение на счетоводна експертиза се установява обстоятелството, което е и изрично признато от ищците в съдържанието на исковата им молба по чл.212 ГПК, че в рамките на изпълнителното производство са правени редица доброволни погасявания на дълга (както е бил учреден с първоначалния договор и конкретизиран със следващите анекси). Посочените плащания, всяко едно на собствено основание, са прекъсвали давността в хипотезата на чл.116, б. „а“ ЗЗД и не са позволявали погасяването на дълга в хипотезата на чл.110 ЗЗД. Такъв правен ефект (прекъсване на давността) са породили и посочените по-горе споразумения от 13.07.12 г. и 14.03.14 г. (доколкото съдържат конкретни и изрични признания на дълга). Изпълнителното производство все още е висящо и по него продължават да се извършват изпълнителни действия, които също прекъсват давността по смисъла на ТР № 2 /15 на ВКС. Изложеното (във връзка с второто възражение на ищците) обосновава отхвърлянето на исковете. Във връзка с исковете по чл.212 ГПК, по които производството е прекратено: Не е налице пречка заявените чрез исковете по чл.212 ГПК, по отношение на които производството е прекратено, защитни тези на ищците да бъдат разгледани в процеса с изключение на искането за прогласяване на нищожност на процесната ипотека, което може да бъде постановено само по иск, не и по възражение. Възраженията трябва да бъдат разгледани в контекста на защитните тези, втората от които е изтекла давност. Тези възражения не могат да бъдат приети за основателни, те не могат да дерогират дълга, който се явява възникнал и допълнително потвърден в процесните размери по силата на първоначалния (основен) договор от 11.02.09 г. и по силата на допълнителните споразумения към този договор от 13.07.12 г. и 14.03.14 г.. Възраженията на ищците, касаещи плащанията по дълга (съответно събраните в тази насока доказателства) могат да бъдат съобразени само в частта им, която касае предмета на спора (а именно възражението за изтекла давност и правилата по чл.116, б. „а“ ЗЗД и чл.110 ЗЗД). По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателите извеждат правни въпроси, за които твърдят, че осъществяват основания по чл.280, ал.1, т.1, чл.280, ал.2 и чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Жалбоподателите твърдят, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречи с решение № 222 от 27.03.2018 г. по т.д. № 505 /2017 г., ІІ т.о. на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът е свързан с довод, че въззивният съд не се е произнесъл по направено от жалбоподателите (ищци) възражение, че вземането по споразумение от 13.07.2012 г. и анекс от 14.03.2014 г. са погасени по давност. Същият довод е посочен и като аргумент за очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд е разгледал възражението за погасяване на задължението на ищците, поето с двете допълнителните споразумения от 13.07.12 г. и 14.03.14 г. по давност и е изложил свои мотиви за неговата неоснователност: установените и признати изрично от ищците редица доброволни погасявания на дълга от ищците, споразуменията от 13.07.12 г. и 14.03.14 г. (които също съдържат конкретни и изрични признания на дълга) и извършваните изпълнителни действия по висящото изпълнителното производство са породили прекъсване на давността в хипотезата на чл.116, б.„а“ ЗЗД и не са позволили погасяването на дълга в хипотезата на чл.110 ЗЗД. Поради изложеното не е осъществено нито едно от двете посочени основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Допустимо ли е в производство с правно основание чл.124 ГПК във вр. с чл.439 ГПК ответникът да въвежда нов предмет за разглеждане по делото чрез възражение или следва да го предяви с насрещен иск? Въпросът е свързан с довод, че новият предмет на разглеждане по делото – сключването на споразумение от 13.07.2012 г. и анекс от 14.03.2014 г., е въведен от ответника с възражение. Жалбоподателят твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът не е обуславящ, защото двете споразумения са наведени като основание на исковете от самите жалбоподатели (ищци) (те са посочени в обстоятелствената част на исковата молба и в приложенията) и са представени от ищците като доказателства по делото с исковата молба. Жалбоподателите (ищци) са се позовали на тези две споразумения като релевантни за процесното правоотношение без да ги оспорват. Отделно от това, с позоваването на факта на сключването на споразумение относно съществуващото задължение след издаването на изпълнителен лист не е въведен нов предмет на спора по предявения иск по чл.439 ГПК. Отделно от изложеното следва да се отбележи, че ответникът по иск по чл.439 ГПК може да се позовава и на факти, настъпили след издаването на изпълнителен лист, които са в негова полза, законът не съдържа забрана за това. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че и по този въпрос не е осъществено основание по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Страните не претендират разноски, а и с оглед изхода на делото жалбоподателите нямат право на разноски. Поради това разноски не следва да се присъждат Воден от изложеното, съдът