Определение № 196 от 29.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 690/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 262560/30.11.2020 г., подадена от Г. Т. А., чрез адвокат Ю. О., и касационна жалба вх. № 262722/4.12.2020 г., подадена от В. И. К., чрез адвокат П. А., срещу решение № 260051 от 23.10.2020 г. по гр. д. № 526/2020 г. на Окръжен съд – Добрич, с което въззивният съд е: потвърдил решение № 65/17.01.2020 г., поправено с решение № 149/10.02.2020 г. и с решение № 447/11.06.2020 г., по гр. д. № 3945/2018 г. на Районен съд – Добрич в частта на постановения начин на извършване на делбата между Г. Т. А. и В. И. К. на недвижим имот в [населено място], общ. Д. - дворно място от 780 кв. м, съставляващо парцел *, имот с пл. № *, кв. 31, ведно с построената в него фурна със застроена площ от 122 кв. м - чрез публична продан; отменил решение № 65/17.01.2020 г., поправено с решение № 149/10.02.2020 г. и с решение № 447/11.06.2020 г., по гр. д. № 3945/2018 г. на Районен съд - Добрич в частта на постановения начин на извършване на делбата между Г. Т. А., В. И. К. и А. А. К. чрез изнасяне на публична продан на: 1. недвижим имот в [населено място], общ. Г. Т., представляващ стопанска сграда - краварник с площ от 462 кв. м, построена в парцел * по плана на селото; 2. недвижим имот в [населено място], общ. Д. - дворно място с площ от 850 кв. м, съставляващо парцел *, пл. № *, кв. 29 по плана на селото, ведно с построената в него къща от две стаи, коридор, баня, тоалетна и лятна кухня, с площ от 60 кв. м, и стопанска сграда (обор за крави) с площ от 110.25 кв. м, и 3. недвижим имот в [населено място], общ. Д. - дворно място с площ от 900 кв. м, съставляващо napцел *, кв. 29, пл. № *, ведно с построения в него обор за овце с площ от 280 кв. м, като вместо това е постановил решение, с което е: разпределил в дял на Г. Т. А. недвижим имот в [населено място], общ. Г. Т., представляващ стопанска сграда - краварник с площ от 462 кв. м, построена в парцел * по плана на селото, с пазарна цена в размер на 19 000 лв.; разпределил в дял на В. И. К. недвижим имот в [населено място], общ. Д. - дворно място с площ от 850 кв. м, съставляващо парел *, пл. № *, кв. 29 по плана на селото, ведно с построената в него къща от две стаи, коридор, баня, тоалетна и лятна кухня, с площ от 60 кв. м, и стопанска сграда (обор за крави) с площ от 110.25 кв. м, който имот е с пазарна цена в размер на 5 600 лв.; разпределил в дял на А. А. К. недвижим имот в [населено място], общ. Д. - дворно място с площ от 900 кв. м, съставляващо napцел *, кв. 29, пл. № *, ведно с построения в него обор за овце с площ от 280 кв. м, с пазарна цена в размер на 6 000 лв.; осъдил Г. Т. А. да заплати на А. А. К. за уравнение на дяловете сума в размер на 3 700 лв., ведно със законната лихва от датата на влизане на решението в сила до окончателното й изплащане; осъдил В. И. К. да заплати на А. А. К. за уравнение на дяловете сума в размер на 1 775 лв., ведно със законната лихва от датата на влизане на решението в сила до окончателното й изплащане; отменил решение № 65/17.01.2020 г., поправено с решение № 149/10.02.2020 г. и с решение № 447/11.06.2020 г., по гр. д. № 3945/2018 г. на Районен съд – Добрич в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Т. А. срещу В. И. К. иск по сметки за сумата от 8 350 лв., съставляваща обезщетение за водене на чужда работа без пълномощие при закупуването на недвижим имот в [населено място], общ. Д. с договор по нотариален акт № 126, т. ІХ, д. № 1567/11.11.2013 г. на нотариус с рег. № *, като е осъдил В. И. К. да заплати на Г. Т. А. сумата от 8 350 лв., с която ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищцата, тъй като тя е платила дължимата от него като купувач цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 216, т. ІХ, д. № 1567/11.11.2013 г. на нотариус с рег. № *, ведно с обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва върху него, считано от датата на предявяване на иска - 13.10.2018 г., до окончателното му погасяване; осъдил В. И. К. да заплати на Г. Т. А. сумата от 334 лв. и сумата от 167 лв., съставляващи държавни такси за двете инстанции за иска по сметки, както и 687.50 лв. и 550 лв. - съразмерни части от адвокатските възнаграждения за двете инстанции за извършване на делбата и за иска по сметки; осъдил А. А. К. да заплати на Г. Т. А. суми в размер на 150 лв. и 187.50 лв. - съразмерни части от адвокатските възнаграждения за двете инстанции за извършване на делбата.

Въззивният съд се е произнесъл по въззивна жалба на Г. Т. А., с която същата е атакувала първоинстанционното решение, с което Районен съд – Добрич е постановил изнасяне на делбените имоти на публична продан, и е отхвърлил иска й по сметки срещу В. И. К. в размер на 8 350 лв.

Окръжен съд – Добрич е изложил, че с решение № 485/25.04.2019 г. по гр. д. № 3945/2018 г. на Районен съд - Добрич е допусната съдебна делба на недвижим имот в [населено място], общ. Д. - дворно място от 780 кв. м, съставляващ парцел *, имот с пл. № *, кв. 31, ведно с построената в него фурна със застроена площ от 122 кв. м. Делбата на този имот е допусната между Г. Т. А. и В. И. К. при равни дялове от по 1/2 ид. ч. Със същото решение е допусната съдебна делба и на: 1. недвижим имот в [населено място], общ. Г. Т., представляващ стопанска сграда - краварник с площ от 462 кв. м, построена в парцел * по плана на селото; 2. недвижим имот в [населено място], общ. Д. - дворно място с площ от 850 кв. м, съставляващо парцел *, пл. № *, кв. 29 по плана на селото, ведно с построената в него къща от две стаи, коридор, баня, тоалетна и лятна кухня, с площ от 60 кв. м, и стопанска сграда (обор за крави) с площ от 110.25 кв. м, и 3. недвижим имот в [населено място], общ. Д. - дворно място с площ от 900 кв. м, съставляващо парцел *, кв. 29, пл. № *, ведно с построения в него обор за овце с площ от 280 кв. м. Делбата на тези имоти е допусната между Г. Т. А., с дял от 4/8 ид. ч., В. И. К., с дял от 1/8 ид. ч. и А. А. К. - 3/8 ид. ч.

Окръжен съд – Добрич е посочил, че основен принцип при извършване на делбата е всеки съделител да получи дела си в натура. Приел е, че в случая това не може да бъде постигнато за описания по-горе имот в [населено място], общ. Д., тъй като съгласно вещото лице той не може да бъде разделен на два реални дяла между съделителите Г. Т. А. и В. И. К., като друг имот, допуснат до делба само между тях, няма.

Намерил е за неоснователно искането на Г. Т. А. делбата на всички имоти, предмет на съдебния спор, да бъде извършена съвместно по чл. 353 ГПК, като на нея се разпредели имотът в [населено място], а останалите имоти се разпределят на другите съделители и неравенството се уравни в пари. Изложил е, че способът по чл. 353 ГПК може да се приложи при делба на имоти между едни и същи съделители. В случая съделителите за имота в [населено място] са посочените двама, но освен с тяхно участие, делбата на другите имоти в [населено място] и в [населено място] е допусната и с участието на съделителката А. А. К., която не е съделителка за имота в [населено място]. Като се имат предвид лицата, между които следва да се извърши делбата, по делото са налични две групи имоти и способът за извършване на делбата им следва да се преценява за всяка група по отделно.

Ето защо съдът е заключил, че единственият начин за извършване на делбата на имота в [населено място], общ. Д. между Г. Т. А. и В. И. К. е този по чл. 348 ГПК. По тази причина е потвърдил като правилно решението на първоинстанционния съд за изнасяне на този имот на публична продан.

Въззивният съд е намерил за неправилно изнасянето на публична продан на останалите имоти, предмет на делото. Изложил е, че става дума за три имота, всеки от тях самостоятелен обект на правото на собственост, принадлежащо на трима съделители. След като броят на делбените имоти е равен на броя на съделителите, налице са условия всеки един от тях да получи дела си в натура. Приел е, че това не може да се постигне по реда на чл. 347 ГПК със съставянето на разделителен протокол, защото дяловете на съделителите са различни, съотношението между тях и броя на имотите не позволява тегленето на жребий. Делбата в случая следва да се извърши чрез разпределяне по чл. 353 ГПК, като преценката за начина на разпределяне се извърши при съобразяване дяловете на съделителите и стойностите на имотите, както и се съобрази, че имотите в [населено място] са съседни, фактически образуват един двор, а съделителите А. А. К. и В. И. К. са майка и син (и в недобри отношения с другата съделителка).

При така изложените съображения, въззивният съд е счел, че на Г. Т. А., чийто дял от 4/8 ид. ч. във всички имоти е най-голям, следва да се разпредели имотът с най-висока пазарна стойност от 19 000 лв., а именно - недвижимият имот в [населено място], общ. Г. Т., представляващ стопанска сграда - краварник с площ от 462 кв. м, построена в парцел * по плана на селото; на А. А. К., с дял от 3/8 ид. ч. във всеки имот, следва да се разпредели следващият по пазарна стойност от 6 000 лв. имот в [населено място], общ. Д. - дворно място с площ от 900 кв. м, съставляващо парцел *, кв. 29, пл. № *, ведно с построения в него обор за овце с площ от 280 кв. м; на В. И. К., с дял от по 1/8 ид. ч. във всеки имот, следва да се разпредели този с най-ниската пазарна стойност от 5 600 лв. в [населено място], общ. Д. - дворно място с площ от 850 кв. м, съставляващо парцел *, пл. № *, кв. 29 по плана на селото, ведно с построената в него къща от две стаи, коридор, баня, тоалетна и лятна кухня, с площ от 60 кв. м, и стопанска сграда (обор за крави) с площ от 110.25 кв. м.

Съдът е определил сумите за уравнение на дяловете.

Относно иска по сметки Окръжен съд – Добрич е посочил, че Г. Т. А. е предявила срещу В. И. К. иск за осъждането на ответника да й заплати сумата от 8 350 лв., представляваща половината от цената, платена изцяло от ищцата по договора за покупко-продажба, въз основа на който тя и ответникът са придобили недвижимия имот в [населено място], общ. Д. - дворно място от 780 кв. м, ведно с построената в него фурна със застроена площ от 122 кв. м. Визирал е, че в срока за отговор ответникът е възразил, че в деня на сделката е носил половината от цената по договора в себе си в брой и я е предал на ищцата пред банковия офис, така че тя да може да извърши превода. Посочил е още, че ищцата не е притежавала достатъчно свои доходи и средства, с които да би могла изобщо да плати цената по сделката, а това било сторено със средства на бащата на ответника. В защитата си по същество пред първоинстанционния съд ответникът се е позовал и на погасителна давност.

Въззивният съд е приел, че описаният имот е бил придобит в съсобственост от Г. Т. А. и В. И. К., като купувачи, за цена от 16 700 лв., въз основа на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 126, т. ІХ, рег. № 12558, д. № 1567/11.11.2013 г. на нотариус с рег. № * и район на действие ДРС. В сключването на договора двамата купувачи са участвали лично. Не е спорно, че пълният размер на цената от 16 700 лв. по договора е била платена на продавача от Г. А.. Видно от представения по делото платежен документ, това е станало безкасово, с паричен превод от сметката на А. в „Токуда Банк“АД по сметката на продавача.

Съдът е приел за установено по делото, че Г. А. приблизително двадесет и пет години е живяла на семейни начала с И. К. К. (починал на 21.03.2018 г.), баща на В. И. К. и съпруг на А. А. К.. По делото са разпитани две групи свидетели, като от показанията им се установява, че в годините на съвместното им съжителство А. и И. К. работили много (в заведение на последния, гледали животни, добивали земеделска продукция), като същевременно мъжът подкрепял материално и семейството си - съпруга и син. С оглед на това коя страна ги е ангажирала, всяка от двете групи свидетели дава превес или омаловажава участието и вложените от Г. А. усилия в дейността и осигуряването бита и благополучието на съжителстващата съвместно двойка. Според въззивния съд обаче това е без значение за спора. Въпрос на вътрешни отношения между двамата е кой какви доходи е реализирал, как са ползвали и разпределяли средствата си, като акумулираните в банковата сметка на А. средства са нейни (дори това да е житейски несправедливо). Така изложеното е относимо към половината от сумата, платена на продавача от ищцата за погасяване на нейното задължение като купувач по договора, а тя не е предмет на спора. Спорът е за другата половина от сумата, платена на продавача от А. за погасяване на задължението на В. К., като купувач по договора. За тази част поддържаното от последния по делото е, че той лично е дал на ищцата 8 350 лв. по посочения в отговора му начин. В подкрепа на така твърдяното са показанията на свидетеля С. С. (братовчед по майчина линия), съгласно които през м. октомври или ноември 2013 г. той придружил В. К. до офиса на „Токуда Банк“АД. К. носел в торбичка в брой малко по-малко от 10 000 лв. (свидетелят не разбрал точно колко). Пред банката чакали бащата на ответника и жената, с която той живеел. Ответникът дал торбичката на баща си, жената влязла в банката, после отишли при нотариуса. Съдът е заключил, че съпоставено с безспорните данни по делото, изнесеното от свидетеля означава, че ответникът е държал парите, с които да плати на продавача своята част от задължението за цената, и е можел да плати сам, като ги внесе по сметката на продавача; вместо това ги е дал на А. (на баща си) и тя е погасила и неговата част от задължението със средства от своята сметка. Намерил е това за нелогично и необосновано и, отчитайки и родствената връзка между свидетеля и ответника, е отказал да кредитира въпросните свидетелски показания.

Съдът е заключил, че А. със свои средства е платила на продавача дължимата от В. К. цена от 8 350 лв. по договора за покупко-продажба. Така тя е обедняла с 8 350 лв., а ответникът, като си е спестил плащането на цената, се е обогатил за нейна сметка. В съответствие с чл. 59, ал. 1 ЗЗД за К. е възникнало задължение да върне на А. онова, с което се е обогатил, изпълнението на което задължение той не е доказал успешно по делото. Позоваването на погасителна давност въззивният съд е намерил за преклудирано, предвид навеждането му едва в защитата по същество пред районния съд, както и за неоснователно. Визирал е, че задължението е станало изискуемо от датата на сключване на договора за покупко-продажба, когато е настъпило обедняването/обогатяването - 11.11.2013 г., а претенцията за изпълнение е предявена още с първоначалната искова молба за делба на 13.10.2018 г., когато срокът по чл. 110 ЗЗД не е бил изтекъл. Следователно В. К. дължи изпълнение и предявеният срещу него иск следва да бъде уважен, ведно с обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, считано от 13.10.2018 г. до окончателното погасяване на задължението.

Г. А. атакува въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за изнасяне на единия от делбените имоти на публична продан, както и в частта, с която в неин дял е поставен имот, представляващ стопанска сграда – краварник, с площ от 462 кв. м, като го счита в тези части за неправилно и незаконосъобразно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със следните въпроси:

1. Какъв е критерият за разпределение на допуснатите до делба имоти;

2. Има ли значение, освен броят на съделителите, и реалното му ползване от някой от тях.

А. счита, че по тези въпроси решението на Окръжен съд - Добрич противоречи на т. 5 от Постановление № 7/1973 г. на ВС и решение № 140/24.03.2011 г. по гр. д. № 373/2010 г. на ВКС, І г. о.

3. При наличието на имоти в по-голям брой от броя на съделителите, допустимо ли е един от имотите да се изнесе на публична продан, макар и в него да участват само двама от съделителите.

Счита, че изнасянето на имота в [населено място] на публична продан е допустим способ за извършване на делбата, само ако имотите са по-малко от броя на съделителите и всеки имот е реално неподеляем. По третия въпрос се позовава на противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 224/21.11.2016 г. по гр. д. № 2378/2016 г. на ВКС, І г. о. и решение № 634/4.10.2010 г. по гр. д. № 1378/2009 г. на ВКС, І г. о.

4. Може ли имотите, предмет на делбата, да бъдат групирани, вкл. при определяне дяловете на двамата съделители В. К. и А. К., за да не се стигне до изнасяне на някои от имотите на публична продан.

По последния въпрос жалбоподателката намира, че въззивното решение противоречи на приетото от ВКС, че имотите не се изнасят на публична продан, когато има достатъчно дялове за всеки от съделителите, макар те да са неравностойни, а когато са по-малко, но в делбата участват наследници от различни колена и могат да се обособят дялове за тях, делбата следва да се извърши по колена, без да е необходимо за прилагането на този способ съгласието на всички съделители - решение № 60/26.07.2010 г. по гр. д. № 534/2009 г., I г. о.

Жалбоподателят В. К. обжалва въззивното решение в частта на уважените претенции по сметки, като недопустимо, респ. неправилно поради нарушение на закона и необоснованост.

На първо място, К. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: може ли съдът да пренебрегне показанията на свидетел, очевидец на факт, който е от решаващо значение за спора, само защото според съда тези показания звучат нелогично, въпреки че по делото няма събрани други доказателства, които да оборват тези показания, и при наличието на доказателства в подкрепа на тези показания.

Въпросът е поставен с оглед некредитирането от страна на Окръжен съд – Добрич на показанията на свидетеля С. С.. Жалбоподателят твърди, че по него няма формирана трайна практика на ВКС, а в същото време той е решаващ не само за произнасянето по спора, но е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото задава рамки и граници, в които съдът тълкува и анализира свидетелските показания като доказателства по делото.

На второ място, жалбоподателят сочи, че Окръжен съд – Добрич се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), по следните въпроси:

1. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи изрични и ясни мотиви защо не ги приема;

2. Относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото.

По първия от визираните два въпроса В. К. излага, че съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., решение № 157/8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., II т. о. и др., въззивният съд е длъжен да мотивира решението си според изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като се произнесе по доводите и възраженията на страните, зададени с въззивната жалба и нейния отговор; същият е длъжен да обсъди и се произнесе по всички доводи, които са изложени от въззиваемата страна в отговора на въззивната жалба.

Счита, че обжалваното от него решение не отговаря на това изискване, тъй като Окръжен съд – Добрич не е обсъдил доводите му по делото, че дори и да се приеме, че К. не е осигурил средства за заплащане на 1/2 от цената по сделката от 11.11.2013 г., не е налице неоснователно обогатяване, защото съществува правно основание за извършеното от Г. А. плащане на цялата цена. Твърди, че е налице признание на Г. А., както и показания на свидетелката Х. А., че поведението на Г. А. е плод на постигната договорка с И. К. в полза на трето за тях лице - В. К., по смисъла на чл. 22 ЗЗД, което оборва претенцията по чл. 59 ЗЗД.

Във връзка с втория въпрос твърди, че въззивният съд не е обсъдил както горепосочените признание на Г. А. и показания на Х. А., така и писмените доказателства, от които се установява, че Г. А. не е разполагала с лични средства за заплащане на цялата цена по договора от 13.11.2013 г., а също и доказания по делото факт, че до момента на предявяване на искането по сметки през м. октомври 2018 г., близо пет години, Г. А. никога не е предявявала към В. К. претенция за заплащане на сумата от 8 350 лв., въпреки че двамата са водили преговори за подялба на съсобственото им имущество пред нотариус.

Позовава се на противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 7/8.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г., II г. о. и решение № 409/28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г., I г. о., съгласно която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото, да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка.

На трето място, в изложението към касационната жалба е налице позоваване на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК – вероятна недопустимост на решението в обжалваната му част, като се твърди, че претенцията по сметки е била нередовна, поради невнасяне в указания срок на дължимата по нея държавна такса, поради което не е трябвало да бъде разглеждана. Въпреки това, в нарушение на ГПК съдът е зачел последващото плащане на таксата, извършено след срока и без да е налице неговото удължаване от съда по реда и причините, уредени в закона.

Г. А., от една страна, и В. К. и А. К., от друга, са подали отговори, в които излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата на насрещната страна.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение, подлежащо на обжалване пред ВКС.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Г. А.. Съображенията му за това са следните:

По първите три въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е налице соченото противоречие с визираната съдебна практика. Постановление № 7/28.11.1973 г. на Пленум на ВС, т. 5 и т. 6 не е относимо към решаващите мотиви на въззивния съд при разпределението на имотите. Решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, също се отнасят до казуси, различни от настоящия, при който на публична продан е изнесен неподеляем имот, който не е съсобствен между всички съделители по делото. Същото се отнася и до критериите, въз основа на които въззивният съд е извършил разпределението на три от допуснатите до делба имоти. По отношение на тези критерии, като цяло, решението на Окръжен съд – Добрич е в съответствие с утвърдената съдебна практика.

Четвъртият въпрос не представлява въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а такъв, на който ВКС може да даде отговор едва след допускане на касационно обжалване, обсъждане доводите на страните и доказателствата по делото и постановяване на решение по съществото на спора.

По жалбата на В. К.:

Съдът намира, че въззивното решение по претенцията по сметки не е вероятно недопустимо, като постановено по иск, по който производството по делото е следвало да бъде прекратено поради невнасяне в срок на дължимата държавна такса. Изложените твърдения в този смисъл не отговарят на фактите по делото.

Видно от делото, едва в откритото съдебно заседание от 9.07.2019 г., явяващо се първо такова след допускането на делбата, първоинстанционният съд е дал указание за представяне на документ за внасяне на държавна такса по претенцията в размер на 334 лв., като едновременно с това изрично е предупредил Г. А. за последицата от неизпълнението на указанията му – неприемане за разглеждане на претенцията по сметки. При предходното указание за внасяне на държавна такса – с определение от 14.06.2019 г., страната не е била предупредена за последиците от неизпълнение. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че когато съдът оставя исковата молба без движение и дава срок за отстраняване на констатирани нередовности, той може да приложи последиците на чл. 129, ал. 3 ГПК, само ако е дал ясни и точни указания на страната за всички предоставени й от закона процесуални права и задължения, включително следващите се негативни последици от неизпълнението им. Същевременно по делото се установява, че дължимата такса е била внесена на 10.07.2019 г. и на същата дата в съда е бил представен вносният документ, т. е. А. е изпълнила в срок указанията от 9.07.2019 г.

Не следва да се допуска касационно обжалване по първия въпрос от изложението към касационната жалба на В. К., тъй като същият е формулиран изцяло според становището на жалбоподателя и неговата интерпретация на фактите и доказателствата по делото, а не според действителните обстоятелства и приетото от въззивния съд в решението му.

Видно от мотивите на въззивния съд, същият не е кредитирал показанията на свидетеля С. С., като е отчел и евентуалната предубеденост на лицето, предвид родствената му връзка с В. К.. Освен това не е вярно, че по делото не са налице доказателства, оборващи тези показания, доколкото са събрани такива, от които може да се заключи, че жалбоподателят не е работел и не е разполагал със собствени средства, позволяващи му да плати половината от цената по нотариалния акт № 126/11.11.2013 г.

В случая въззивният съд е действал съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК, като се е мотивирал защо не дава вяра на посочения по-горе свидетел.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по останалите два въпроса в изложението.

Въззивният съд е съобразил изцяло защитните доводи на В. К., наведени от него в отговора на предявената претенция по сметки и в отговора на въззивната жалба, изразяващи се в това, че А. не е имала парични средства и имотът в [населено място] е бил заплатен със средства на баща му и с негови такива (половината от цената). Приел е, че въпросът кой от И. К. и Г. А. какви доходи е реализирал при съжителството и съвместната им работа, е без значение за спора, тъй като събраните средства в банковата сметка на А., от която тя е направила превод за заплащане на имота, се считат нейна собственост. Същевременно съдът е обсъдил събраните доказателства за заплащане на половината от сумата по договора от В. К. и се е аргументирал защо не приема това твърдяно обстоятелство за доказано. При обсъждане доводите на страните и доказателствата по делото Окръжен съд – Добрич е действал съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По делото липсват доказателства, въз основа на които да се направи обоснован извод, че е налице основание за извършеното плащане от страна на Г. А., което да обуславя отхвърляне на предявената от нея претенция по чл. 346 ГПК.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

С оглед изхода на спора, Г. А. има право на разноски за адвокат, направени във връзка с подадения от нея отговор на касационната жалба на В. К., в размер на 800 лв. В. К. не е направил разноски по подадения от него отговор на жалбата на насрещната страна, нито е направил искане за присъждане на такива.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,