Определение № 174 от 08.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1224/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. Г., Б., подадена чрез пълномощника й адвокат В. К., и касационна жалба на В. И. Г., Б., подадена чрез пълномощника му адвокат А. М., срещу решение №5817 от 20.11.2017 г. по гр. дело №666/2017 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение №2065 от 05.07.2017 г. по гр. дело №1167/2013 г. на Районен съд – Сандански. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касаторите срещу СД „Сан – Уни Лачев и сие”, гр.Сандански], искове с правно основание чл. 92 ЗЗД като неоснователни.

В касационните жалби е налице позоваване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като са изложени съображения защо атакуваният акт е очевидно неправилен. С определение №304 от 02.10.2018 г. е спряно производството по делото до приключване производството по к.д.№10/2018 г. на Конституционния съд. По посоченото конституционно дело е постановено решение №15 от 06.11.2018 г., обнародвано в ДВ, бр.95 от 16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК, с определение № 79 от 18.02.2019 г. производството по делото е възобновено.

Ответникът по касационната жалба на С. И. Г., [населено място], СД „Сан Уни Лачев и Сие“, гр.Сандански, чрез пълномощника адвокат Роза О., оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, а по същество – заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените за касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба на В. И. Г., [населено място] – СД „Сан Уни Бачев и Сие“, гр.Сандански, не представя отговор на касационната жалба.

Въззивният съд е приел, че съобразно разпоредбата на чл. 92, ал.1 ЗЗД страните могат отнапред да уговорят размера на обезщетението за причинени вреди от неизпълнение на договорно задължение, без да е нужно те да се доказват. Пораждането на това акцесорно задължение представлява неустойка, която съгласно правилото, уредено в правната норма на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, т. е. освен обезщетителната си функция, тя представлява и обезпечителен способ за точно и добросъвестно изпълнение на договорните задължения. Задължението за заплащане на неустойка се намира в тясна функционална връзка със задължението, което обезпечава - зависи от него и е акцесорно спрямо него. В случая главно и основно е задължението за заплащане на наемната цена по договор за наем от 2010 г. Неустойката по своята правна природа е винаги акцесорно задължение и става изискуема само при неизпълнение на друго, главно задължение. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основание за заплащане на неустойка при неизпълнение на договор е: наличие на валидно договорно задължение, да е налице неизпълнение на това задължение, да е уговорена изрично неустойка в определен или определяем размер. На база установената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода на страните, не са налице пречки да се уговаря неустойка за неизпълнение на отделни установени в договора задължения, както в настоящия случай – за неплащане на наемната цена в определен срок.

Правният спор е върху въпроса дали разваленият/прекратен двустранен договор за наем от 2010 г. обвързва страните, участващи в настоящото съдебно производство, относно съдържащата се в него акцесорна клауза за неустойка, т. е. - налице ли е първата задължителна предпоставка – валидно договорно правоотношение между страните по делото, което да обуслови и валидно задължение за страната по договора да плаща наемна цена в срок, при неизпълнението на което да се породи акцесорното задължение за неустойка. Между ищците С. И. Г. и В. И. Г. от една страна, и ответното дружество СД „Сан – Уни Лачев и сие”, не е налице валидно договорно правоотношение, което да ги обвързва облигационно. Това е така, защото с влязло в сила решение № 3106 от 13.07.2015 г. по гр. дело № 349/2015 г. на Благоевградския окръжен съд със сила на пресъдено нещо съдът е установил по отношение на същите страни, че на база представения като писмено доказателство договор за наем от 2010 г., не се установява ответното дружество да е страна по него, в качеството му на наемател на посочения в договора недвижим имот. Установено е, че за СД „Сан – Уни Лачев и сие”, гр.Сандански, не е налице облигационно задължение за заплащане на наемната цена по посочения договор за наем. В цитираното решение изрично е посочено, че същият преюдициален за настоящото производство правен въпрос относно това кои са страните по договора за наем е разрешен по идентичен начин и с решение № 38 от 15.05.2015 г. по гр. дело № 5650/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което се приема, че страни по процесното наемно правоотношение са от една страна ищците като наемодатели и И. С. Л. като наемател - представител на едноличен търговец, а не в качеството му на управител на въззиваемото дружество, което също представлява. Позовавайки се на чл. 297 ГПК, окръжният съд е приел наличието на сила на пресъдено нещо по отношение на главното облигационно правоотношение, което обуславя и предопределя наличието на акцесорната правна връзка регламентираща възникването на задължението за заплащане на претендираната от ищците неустойка. Материалната легитимация на страните по договора за наем не може да бъде различна от приетата с влязлото в сила решение № 3106/13.07.2015 г. по гр. дело № 349/2015 г. на Благоевградския окръжен съд. След като между страните по настоящото дело не е налице главно облигационно правоотношение /договор за наем/, то не съществува и претендираното акцесорно и неразривно свързано с него задължение за плащане на неустойка.

Касаторът С. И. Г., [населено място], чрез адвокат В. К., е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Относно възможността по чл. 272 ГПК за препращане към мотивите на първоинстаннционния съд. Изложени са съображения също така, че мотивите в гражданското съдопроизводство са конституционно изискване. В чл. 236, ал. 2 ГПК е възпроизведено изискването на чл. 121, ал. 4 КРБ, като съдебното решение следва да бъде мотивирано, следва да се преценят всички доказателства в тяхната цялост, фактическите констатации и правните изводи на съда. Въззивният съд следва да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Той е длъжен да изложи своето вътрешно убеждение и именно това ще бъде съдържанието на мотивите на съдебното решение, а не само и единствено да препрати към мотивите на първоинстанционното такова – твърди се противоречие с практиката на ВКС, а именно: ТР № 1 от 2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ІІ т.о. и решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ІІ т.о.

2. Нарушаването на изискването за мотивираност води ли до порок на въззивното решение. Твърди се, че според практиката на ВКС пороците при формиране на правните изводи на съда, липсата на мотиви или погрешни мотиви, водят до неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения, но не до неговата недопустимост или нищожност. Посочени са решения на ВКС в този смисъл – решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр. дело № 826/2010 г. на ІІ г.о., решение № 157 от 01.07.2011 г. по гр. дело № 1125/2010 г. на ІІІ г.о. и др.

3. По въпроса дали разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство се посочва противоречие на въззивната инстанция със следната практика на Върховния касационен съд: решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ІІ т.о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. дело № 1413/2009 г. на ІV г.о., решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. дело № 826/2009 г. на ІV г.о.

Поставен е и въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Води ли до необоснованост за решението обстоятелството, че в мотивите на въззивното решение не се коментира изобщо становището на въззивника пред съответния съд, като не се излагат самостоятелни мотиви по същността на спора, а единствено се изразява съгласие с мотивите на първоинстанционния съд.

В касационната жалба са изложени твърдения за очевидна неправилност на въззивното решение като доводите за това са, че съдът не е спазил основни принципи на правото, а именно: чл. 9, чл. 10 и чл. 123 ГПК. Във въззивното решение е налице единствено позоваване на чл. 272 ГПК, а липсват мотиви, които са проявление на принципа за вътрешно убеждение, уреден в чл. 12 ГПК.

Касаторът В. И. Г., Б., чрез адвокат А. М., е изложил доводи за очевидна неправилност на въззивното решение поради неспазване основни начала на правото – чл. 9 ГПК, според който съдът следва да прилага закона еднакво спрямо всички, а в обжалваното решение е налице едностранчивост, липсват мотиви относно техните писмени бележки, които да касаят приетите по делото доказателства в тяхната цялост, не кореспондират с чл. 272 ГПК, съгласно която разпоредба съдът е длъжен да мотивира решението си, а не просто да препрати към първоинстанционното решение. Твърди се неспазване изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК. Не е спазен и друг основен принцип на правото, заложен в чл. 12 ГПК. С потъпкването на принципа за вътрешно убеждение не се достига до същината на всеки процес, а именно – установяване на истинността съгласно чл. 10 ГПК.

В касационната жалба се поддържа основанието за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изложени са съображения за липса на мотиви на въззивното решение, същото е немотивирано относно извода, че ищците не са доказали съществуването на наемно правоотношение между тях и събирателното дружество. Има едностранчивост относно приемане доказателствата по делото, които са в ущърб на В. и С. Г.. Единствената мотивация, която въззивният съд излага, е относно невъзможността да се предостави ползването на един и същи обект на два различни субекта.

Изложени са доводи за произнасяне в обжалваното решение и по следните въпроси поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Следва ли въззивният съд да мотивира решението си като изгради свои фактически и правни изводи, коментиращи доказателствата, становищата на двете страни, които да отразяват решаваща дейност и ако такива мотиви въобще липсват, то това решение необосновано или неправилно е?

2. Следва ли съдът да обсъди в мотивите си наличието на два влезли в сила съдебни акта – решение и определение, в които са приети като страни в правоотношението страните по делото при условие, че се позовава на други решения по спорове между страните. Във връзка с доводите в изложението се сочи следната практика: ТР № 1 от 04.01.2001 г по тълк. д № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 687 от 16.06.2015 г. по гр. дело № 7098/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 1655 от 31.07.2014 г. по гр. дело № 988/2014 г. на САС.

3. При решаване на делото следва ли съдът да формулира собствени мотиви по съществото на спора, дори тогава, когато приема мотивите на първоинстанционния съд – сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди противоречие с практиката на ВКС, а именно: с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ІІ т.о., решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр. дело № 850/2011 г. и решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. дело № 952/2015 г. на ІІІ г.о.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №5817 от 20.11.2017 г. по гр. дело №666/2017 г. на Благоевградския окръжен съд по поставените в двете касационни жалби въпроси.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.

По касационната жалба на С. И. Г.:

Изложените въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По своята същност отправените оплаквания и твърдения са такива относно правилността на въззивното решение – относно фактическите и правни изводи на съда поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което твърденията не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. Налице е множество непротиворечива практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК, в която еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ІV г.о., решение № 175 от 11.07.2012г. по гр.д. № 1855/2010 г. на ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о. и др./.

Поставеният в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос преповтаря вече изложеното по отношение на горните оплаквания и твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Липсва общата предпоставка за достъп до касация. Изразеното от касатора несъгласие с фактическите и правни изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Както вече беше посочено по-горе, съобразно дадените в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. Отделно, липсва и каквато и да било обосновка на основанието за допускане до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът следва да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, които представляват единно основание, съобразно разясненията на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК обосновка в тази насока не е направена.

По касационната жалба на В. И. Г.: Изложени са същите оплаквания и твърдения, както и по горната касационна жалба. С оглед тези оплаквания са формулирани конкретни въпроси, по които обаче не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите не отговарят на общия критерий за достъп до касационно обжалване и нямат характера на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът – следва ли въззивният съд да мотивира решението си като изгради свои фактически и правни изводи, коментиращи доказателствата, становищата на двете страни, които да отразяват решаваща дейност и ако такива мотиви въобще липсват, то това решение необосновано или неправилно е, се основава на твърдението, че липсват мотиви на въззивното решение, докато в действителност такива са изложени, но се различават от тези, които са считани за правилни от касатора. Вторият поставен въпрос по своята същност съдържа оплаквания относно правилността на въззивното решение, които могат да бъдат определени като касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и като такова за достъп до касационно обжалване. По третия въпрос не е налице твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, включително сочената в изложението такава. Безпротиворечива е практиката на Върховния касационен съд относно задължението на въззивния съд да формулира собствени мотиви по съществото на спора, дори тогава, когато приема мотивите на първоинстанционния съд, както е и в настоящия случай. В обобщение, следва да бъде посочено, че и трите поставени въпроса по съществото си съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК.

Съдържащите се и в двете касационни жалби твърдения за очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не са налице, доколкото не са налице нарушения на основните начала на гражданския процес, а съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда във връзка с разрешаването на конкретния правен спор.

Съобразно изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касационната жалба на С. И. Г., [населено място] – СД „Сан Уни Лачев и Сие“, гр.Сандански, трябва да се присъдят 1 000 лв. деловодни разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.