Определение № 807 от 21.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1579/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищците Н. Ф. Н., гражданка на Руската Федерация, чрез адв. В. Б. и Е. В. С., гражданка на Руската Федерация, чрез адв. Л. С. срещу решение № III-107/17.12.2019 г. по в.гр.дело № 1150/2019 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 38/17.04.2019 г. по гр.дело № 156/2018 г. на Районен съд гр.Царево, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателките срещу „Интербилд” ЕООД [населено място] искове за прогласяване нищожността на основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД, вр.чл.146,ал.1 ЗЗП, вр.чл.143 ЗЗД на клаузите: чл.13, изр.2-ро, чл.10, чл.11, чл.11,т.1 и т.2, чл.2 и чл.21.3 от Договор за поддръжка, сключен между страните на 31.08.2011 г. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.1 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се уважат. В изложението са формулирани въпросите: 1. Попада ли в приложното поле на Закона за защита на потребителите договор за поддръжка на общи части на комплекс от затворен тип, сключен по реда на чл.2 от Закона за управление на етажната собственост/ЗУЕС/? 2. Вторият въпрос съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: Имат ли качеството на потребители по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП физически лица – собствениците на самостоятелни обекти в сгради, построени в комплекс от затворен тип по сключени от тях договори за поддръжка на общите части на комплекса, ползващи услуга, предоставяна от търговско дружество инвеститор в кръга на неговата търговска дейност, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Процесуалноправните въпроси, обозначени в изложението в поредност втори, трети и четвърти по съдържание се свеждат до въпроса, който съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: 3. за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението целия събран по делото доказателствен материал, както и всички наведени от страните доводи и възражения относими към предмета на спора, решен в противоречие с практиката на ВКС. 4. Допустимо ли е въззивният съд по доводите за неправилност на първоинстанционното решение, съдържащи се във въззивната жалба да препрати към мотивите на първоинстанционното решение при условията на чл.272 ГПК или следва да изложи собствени мотиви по тях, решен в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касационната жалба”Интербилд” ЕООД [населено място], чрез адв. А. П. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение и е процесуално допустима. От фактическа страна е прието за безспорно установено по делото, че ищците Н. Н. и Е. С. по силата на нотариален акт № .../...... г. са придобили от „Интербилд” ЕООД правото на собственост върху апартамент №..., ет...., квартал ..., група ..., с площ от 137,61 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор .......... и гаражна клетка № ...., квартал ...., с площ от 12,50 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор......... по КК КР на [населено място], находящи се в [населено място], [община], в.с. О. Прието е, че от същата дата – .............. г. е представеният договор за поддръжка сключен между страните, по отношение на който се атакуват като нищожни на основание чл.26 ал.1, предложение първо от ЗЗД, във вр. с чл.146, ал.1 и чл.143 от ЗЗП, клаузите по чл.13, ал.2, чл.10, чл.11, чл.11, т.1 и т.2, чл.2 и чл.21, т.3. Посочено е, че по отношение на цитираните клаузи от договора се твърди, че същите са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП във вр. с чл.146, ал.1 от същия закон. Приел е, че свидетелките Е. Д. и Т. Ш. установяват, че преди да закупи процесните обекти ищцата Н. се е интересувала дали обектите се намират в комплекс от затворен тип и дали плажните принадлежности влизат в цената за обслужване. Приел е също, че свидетелката Ш. посочва, че преди да се подпише нотариалния акт за закупуване на жилището е водена писмена кореспонденция и са проведени разговори с представители на дружеството. Прието е от съда, че свидетелката Г.-Я. посочва, че на преобретателката е предоставена възможност да се запознае с документите, включващи предварителен договор за продажба и договор за поддръжка, съответно преведени на руски език, като приобретателката е била информирана за условията при които придобива правото на собственост върху обектите, че в този смисъл са и показанията на свидетелката Кара. Въззивният съд е възприел правните изводи на районния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Посочено е, че във въззивната жалба са изложени оплаквания свързани с факта, че при разглеждане на делото, без да е било изрично наведено от ищците в исковата молба, районния съд по своя инициатива е разгледал обстоятелството, че в.с. Оазис представлява комплекс от затворен тип, за който са приложими правилата на чл.2 от ЗУЕС и позовавайки се на това обстоятелство е счел, че в случая не е приложима защитата давана по ЗЗП, че второто оплакване касае факта, че процесния договор, макар и вписан в Службата по вписвания, не представлява договор по чл.2 от ЗУЕС и самият комплекс не е от затворен тип. Отбелязано е, че третото оплакване е свързано с обстоятелството, че атакувания договор има за предмет управление и поддръжка на общи части на вилното селище, без да включва общите части на сградата, поради което според въззивниците договорът сключен на основание чл.2 от ЗУЕС не може да се противопостави на Общото събрание на етажните собственици. Посочено е, че се твърди във въззивната жалба, че подписаният между страните договор по своята същност е потребителски, в противовес на това което е приел първостепенния съд. Посочено е още, че последното оплакване е свързано с обстоятелството, че съдът е приел, че атакувания договор е сключен в резултат на информиран избор от въззивниците, поради което не може да се приеме, че им е оказана психическа или физическа принуда да го подпишат, поради което е неприложима разпоредбата на чл.146, ал.2 от ЗЗП, касаеща индивидуално уговорени клаузи, с което въззивниците не са съгласни. Въззивният съд е преценил за неоснователни оплакванията във въззивната жалба. Прието е, че според заключението на вещото лице по основната експертиза, процесното ваканционно селище е от затворен тип, че то се състои от 40 броя сгради, които попадат в поземлен имот с идентификатор ............ и са налице повече от четири самостоятелни обекта във ваканционното селище. Приел е, че до комплекса има контролиран достъп, който се осъществява чрез монтирани електронни устройства за чекиране, монтирани камери за наблюдение на целия комплекс и бариери на входовете за подземния паркинг, както и физическа охрана. Ваканционното селище е оградено по границите на поземления имот с масивна ограда с метални пана и в този смисъл процесният обект отговаря на изискванията на §1, т.3 от ЗУЕС за [жк], че не допуснато процесуално нарушение от районния съд свързано с позоваването на обстоятелството, че се касае за комплекс от затворен тип. Според въззивния съд това е обстоятелство установено в хода на производството с оглед всестранното изясняване на делото от фактическа и правна страна и не може да бъде вменено на съда като процесуално нарушение. Преценени са за неоснователни и останалите оплаквания във въззивната жалба. Съдът е приел, че атакуваният договор по реда на чл.2 от ЗУЕС е вписан в СВ съгласно изискванията на закона, че е без значение твърдението, че съдията по вписване няма правомощия да извършва материално-правна преценка за валидността на представения за вписване акт. Относно оплакването свързано с предоставяне на услуги, касаещи поддръжка на общите части на ваканционното селище според ищците, което обстоятелство, е посочено от съда, че не се приема от съдебната практика, която счита, че в случай на подписан договор по реда на чл.2 от ЗУЕС не се касае до предоставяне на услуга по смисъла на ЗЗП. Посочил е, че същото се отнася и за оплакването, че подписаният договор между страните по своята същност е потребителски. Прието е, че по отношение на последното оплакване, касаещо разпоредбата на чл.146 ал.2 от ЗЗП от събраните гласни доказателства по делото е установено, че между страните е водена кореспонденция при закупуване на процесните имоти, направено е обсъждане на клаузите по атакувания договор и макар дружеството-продавач да не е извършило исканите промени в предварителния договор, това няма отношение по основния въпрос по делото за приложимостта на Закона за защита на потребителите. Посочено е, че с определение № 1995/15.10.2018 г. по ч.гр.д. №1422/2018 г. на БОС съдебният състав е отменил определение №176/19.06.2018 г. по гр.д. № 156/2018 г. на ЦРС и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия, което е цитирано във въззивната жалба и като се е позовал на практика на ВКС, в това число и Решение № 128/18.07.2018 г. по т.д. №601/2018 г. на ВКС, ТК, първо отделение съдът е приел, че договорът за поддръжка във ваканционно селище от затворен тип сключен по реда на хипотезата на чл.2 от ЗУЕС, предполага особена хипотеза, която не попада в приложното поле на ЗЗП. С оглед на това е изведен извод, че въведените с исковата молба претенции, касаещи клаузи от сключения договор за поддръжка, не представляват потребителски спор. Прието е, че първоинстанционното решение е правилно и същото е потвърдено. По правните въпроси: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и втори въпроси от изложението. По поставените въпроси не е налице съдебна практика и същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК третия въпрос. С решение № 157/08.11.2011 г. по т.д.№ 823/2010 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че и зискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл.236, ал.2 ГПК, аналогичен на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Съдебният състав е приел, че задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото по-късно Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.19, с което по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Прието е, че з адължителните разяснения и указания, дадени от Пленума на ВС и от ОСГК на ВКС, не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл.269 ГПК/. Аргумент за това са нормите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Изложеното дава основание да се приеме, че и при действието на ГПК от 2007 г. наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. С решение № 331/04.07.2011 г. по гр.дело № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в решения на състави по чл.290 ГПК, според която правилото на чл.188 ГПК (от 1952 г.) предвижда изискване за обоснованост на съдебните решения – изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти), да съответстват на събраните по делото доказателства. Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателите решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. В обжалваното решение съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните, относими към правния спор, изложил е свои фактически и правни изводи което е намерило израз в мотивите на решението. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. С решение № 134/28.11.2019 г. по гр.дело № 2404/2018 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в решения на състави по чл.290 ГПК, според която предвидената в чл.272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивната инстанция от задължението да отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора чрез извеждане на свои фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи; фактическите и правни изводи трябва да намерят израз в мотивите на въззивния съд (чл.236,ал.2 ГПК); това задължение произтича от характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. (решение по гр.д. № 2184 /2015 г. на III г.о..); Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон (чл.236,ал.2 ГПК); предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236,ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение; не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство (чл.269 ГПК), аргумент за това са нормите на чл.235,ал.2 и ал.4 ГПК; наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. С обжалваното решение въззивният съд е препратил към мотивите на районния съд на основание чл.272 ГПК, като освен това е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, както и на доводите на страните, съответно е изложил свои решаващи правни изводи по съществото на спора. Следователно не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение