Определение № 5723 от 09.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4543/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. Б., представляван от пълномощника си адв. Вр. Ч., срещу постановеното в делбено производство - първа фаза, въззивно решение № 312 от 24.07.2023 год. по гр. д. 421/2023 год. по описа на Плевенския окръжен съд. Според касатора, въззивното решение следва да се отмени изцяло като постановено в противоречие на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оплакванията са за недаване отговор в мотивите на направените във въззивната жалба оплаквания относно: ненадлежното упълномощаване на адв. А. К.-З. да представлява ищеца С. М. Д.; първоначално посочване в исковата молба като правно основание на предявения иск разпоредбата на чл. 34 ЗС, вместо чл. 69 ЗН; неразглеждане на въпроса за това, дали процесният апартамент № 6 в [населено място] е бил собственост само на единия от съпрузите или е придобит в режим на СИО. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди съдът да се е произнесъл по правни въпроси от значение за решаване на спора по същество в противоречие с т. 2 и т. 3 на ТР № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с постановени решения по чл. 290 ГПК по гр. д. № 1963/2019 год., II г. о., № 1610/2021 год., II г. о., № 327/2011 год., III г. о. и гр. д. № 711/2017 год., II г. о., според които задължение на проверяващия съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и направените доводи и възражения на страните. Като съществен материалноправен въпрос се изтъква и неправилното тълкуване на разпоредбата на чл. 21, ал. 3 СК в противоречие с постановени решения по чл. 290 ГПК по гр. д. № 1037/2010 год., II г. о., № 1150/2009 год., II г. о., № 878/2018 год., I г. о., № 1112/2015 год., II г. о. От съделителите А. и С. М. Д., представлявани от адв. А. К.-З., е постъпил писмен отговор в срок, в който поддържат становище за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивната жалба до разглеждане, тъй като не е формулиран конкретен правен въпрос, а по същество - за нейната неоснователност. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Във връзка с наведените доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съобразява следното: Не е спорно по делото, че ответниците по касация А. и С. Д. се легитимират като законни наследници на наследодателя Б. Д. /негови племенници/ заедно с преживялата го съпруга Т. Д., а касаторът С. Б. – като наследник по саморъчно завещание на починалата на 15.10.2021 год. Т. Д.. За да отхвърли възражението на С. Б. за придобиване на процесния апартамент № 6 в [населено място] в режим на съпружеска имуществена общност от Б. и Т. Д. и да потвърди решението на районния съд за допускането му до делба при квоти, изчислени съобразно правилото на чл. 9, ал. 2 ЗН, в размер на 4/6 идеални части за С. Б. и по 1/6 идеална част за А. и С. Д., съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗЖСК, както и на дадените задължителни разяснения относно приложението ѝ в ППВС № 8/17.06.1981 год. От анализа на представените по делото доказателства е достигнал до извода, че придобиването на апартамента е като обезщетение за отчужден за кооперативно жилищно строителство наследствен имот на Б. Д.. Съгласно мотивите към решението, този придобивен способ е регламентиран в ЗЖСК, като членствените права на кооператора при издаване на нотариален акт след разпределение на обектите се трансформират в право на собственост върху получения като обезщетение имот, който става негова лична собственост след като членството в кооперацията е възникнало по право за отчужден наследствен имот. Прието е, че по делото не са събрани достатъчно убедителни доказателства за това, че за доплащане на полученото в обезщетение жилище е ползван заем от 4 000 лв., който заем да е бил погасяван със семейни средства на Б. и Т. Д.. Изслушаните в тази насока свидетелски показания съдът е намерил, че не установяват с категоричност това твърдение и освен това не кореспондират с останалите събрани доказателства, а именно: издаденият констативен нотариален акт, с който Б. Д. е признат за собственик на апартамента; изслушаните заключения по две съдебно-технически експертизи, от които се установява, че стойността на процесният апартамент № 6 към завършването на строежа през 1974 год. е в размер на 9 672.97 лева, а отчужденият имот без съществуващите към отчуждаването подобрения в размер на 8 360.00 лева; а съгласно протокол № 8 на комисията по пар. 85 от ППЗПИНМ отчужденият имот с подобренията в него се оценява на стойност общо 9 901.60 лева; и на последно място представените писмени доказателства, съгласно които в архива на ДСК липсва кредитно досие на Б. Д., а в архива на УТ при Община Плевен не са открити, документи, касаещи оценка на обезщетението за отчуждения за жилищно строителство имот. При тези мотиви към обжалваното въззивното решение настоящият съдебен състав намира, че не се обосновава противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и направените доводи и възражения на страните. По смисъла на цитираната съдебна практика, изискването към мотивировъчната част на съдебното решение е да съдържа кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, т. е. необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Освен това, съдът не е длъжен да обсъжда абсолютно всички доводи, възражения и оплаквания на страните, а само онези от тях, които са относими към предмета на спора и биха се отразили върху решаващите правни изводи относно спорното право. В случая тези изисквания са спазени и не може да се приеме, че оспорваното решение е постановено въз основа на избирателен или частичен анализ на събраните относими доказателства и при необсъждане на защитните тези на страните. В мотивите към въззивното решение е даден конкретен отговор на въпроса, защо не се възприема тезата на С. Б. за придобиване на процесния апартамент в режим на СИО, като становището на съда по него е обосновано с конкретно събраните доказателства по делото и след посочване кои от тях се кредитират и защо и кои - не. В този смисъл произнасянето на съда съответства на установената съдебна практика относно изискванията към дейността на въззивната инстанция, а дали оценката на доказателствения материал е правилна и обоснована е въпрос, съотносим към касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Липсата на мотиви по оплакванията за ненадлежното упълномощаване на адв. А. К.-З. да представлява ищеца С. Д. също не обосновава противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. В хода на първоинстанционното производство този въпрос е окончателно разрешен, като неколкократно е изтъкнато, че насрещните в производството страни не могат да оспорват представителната власт на адвоката, след като по делото е представено в оригинал адвокатско пълномощно във формата и със съдържанието, които са изискуеми съгласно чл. 33 ГПК. За въззивния съд не е съществувало задължение отново да преразглежда това оплакване и да преповтаря мотивите на районния съд, които е посочил, че възприема напълно. В практиката на ВКС е прието, че когато първоинстанционният съд вече е изложил в мотивите си съображенията по доводите във въззивната жалба, тъй като тези доводи са били изтъкнати още в първа инстанция и жалбоподателят само ги преповтаря във въззивната жалба, тогава въззивният съд може да възприеме изцяло изводите на първоинстанционния и да препрати към тях без да излага доводи – решение № 186 от 02.07.2015 год. на ВКС по гр. д. № 4465/2014 год., IV г. о. Ирелевантно за изхода по спора е и оплакването относно правната квалификация – че в исковата молба бил посочен чл. 34 ЗС, а съдът квалифицирал спора като такъв по чл. 69 ЗН. И двете разпоредби визират едно и също съдебно производство, с един и същи предмет, а именно – делба, което ясно е видно от ал. 2 на чл. 34 ЗС, съгласно която разпоредбите за делба на наследство важат съответно и за делба на съсобствен имот /т. е. и за съсобствеността, възникнала от друг, различен от наследственото правоприемство правопораждащ юридически факт/. Неотносим към решаващите изводи на съда е и въпросът за приложението на чл. 21, ал. 3 СК, доколкото, съгласно приетата за установена фактическа обстановка, в разглеждания казус не се установява полученият в обезщетение апартамент да е доплащан със средства на съпрузите. Напротив, възприет е обратният извод, че същият е бил равностоен на отчуждения имот - лична собственост на наследодателя Б. Д.. Този извод е фактически и преценката на съда за неговата обоснованост не е предмет на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При конкретно възприетите констатации по отношение правнорелевантните факти и обстоятелства, достигнатите в обжалваното решение изводи по оплакването на С. Б. за придобиване на процесния апартамент № 6 в режим на съпружеска имуществена общност са напълно съобразени с установената задължителна съдебна практика, обективирана в т. 1в от ППВС № 8/80 год. от 17.VI.1981 год. Съгласно приетото в нея, когато един от бившите съпрузи е член на ЖСК по право за отчужден негов имот, той поначало е индивидуален собственик на жилището, ако стойността на отчужденото покрива стойността на полученото жилище. Поради тези съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, при който изход ответниците по касация имат право на разноски за адвокатска защита пред касационната инстанция на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. По делото е представен един общ отговор от името на двамата ответници А. и С. Дирекови, поради което в тяхна полза следва да се присъди само едно възнаграждение, въпреки че са представени два отделни договора за правна защита и съдействие, съгласно които всеки от тях е заплатил възнаграждение в размер от по 1 200 лв. за изготвяне на отговор по касационната жалба. Това не се установява с оглед данните за уговорения начин на плащане на възнаграждението – по сметка, по който е внесена само една сума от 1 200 лв., като наредител е А. Д., с пояснения- за С. Д. /л. 15 /. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.