Определение № 50090 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3086/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Мюсюлманското вероизповедание“-религиозна институция, ЕИК 121526008 против решение № 30 от 16.03.2022 г. по гр.д.№ 471/2021 г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260028/08.10.2021 г., постановено по гр. д. № 520/2019 г. по описа на РС-Тутракан. С последното е признал за установено по отношение на "Мюсолманско изповедание" –религиозна институция, че ищецът Основно училище /ОУ/ "Стефан Караджа" – с. Цар Самуил притежава правото на собственост на основание възстановяване по чл. 14, ал, 1, т. 2, във вр. с чл. 10 от ЗСПЗЗ на нива с площ от 100036 кв. м., съставляваща, ПИ с идентификатор ***по КК на землището на [населено място], в местността "Звънарски път" и ответника е осъден да предаде владението върху този имот.. Отменил е констативен нот. акт № *** г. на Нотариус М. К., вписан в СлВп - [населено място] под вх. peг. № 3338 от 11.11.2016 г., акт № *** г. в частта, с която е признато право на собственост за имота по т.31. В касационната жалба се навежда оплакване за недопустимост на решението поради това, че съдът е следвало да квалифицира спора по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, а такъв иск е недопустим предвид приетото в т. 3 от ТР № 4/2014 г. на ОСГК. Твърди се и неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, необсъждане на всички събрани доказателства и необоснованост на изводите, че няма правоприемство между Мюсюлманското джамийско настоятелство, което стопанисвало имота на турското училище и ответника, че правоприемник на бившето турско училище е училището-ищец, че то е заявило за възстановяване процесния имот и, че на него е възстановен. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 пр.2 ГПК. Твърдението за недопустимост се свързва с това, че две лица – страните по делото претендират за възстановяване на един и същ имот, но той не е заявен от ищеца. На същото основание се твърди и противоречие със задължителната съдебна практика - т. 3 от ТР № 4/2014 г. на ОСГК. Поставени са следните правни въпроси: 1.Може ли титулярът на възстановеното право на собственост по решението на поземлената комисия да се определи по тълкувателен път? 2.Кой е правоприемник на бивш собственик? 3.На кого се възстановяват имотите при тяхното реституиране? По тези три въпроса се твърди противоречие със съдебната практика – основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, но не е посочено и/или представено нито едно решение. Ответникът по касация оспорва допускането до касационен контрол, тъй като решението е съобразено с доказателствата по делото и действащите нормативни актове, уреждащи съществуването и преобразуването на частните турски училища. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По предявеният иск по чл. 108 ЗС, съединен с искане по чл. 537, ал.2 ГПК, ищецът твърди, че нивата е възстановена на него, като правоприемник на турското училище, а ответникът оспорва това твърдение и твърди, че правото на собственост е възстановено на Мюсюлманското настоятелство в с. Цар Самуил, което е правоприемник на турските училища, вкл. и това в с. Цар Самуил, собственост на мюсюлманската вероизповедна община до 1945 г. По делото е установено следното: Подадено е заявление пред ПК от името на Турско основно училище (джамия) на 22.01.1992 г. за възстановяване на собствеността върху 249 дка. земеделски земи. /л.98/ Заявителят е представляван от физическото лице М. Я. Р.. Правото на собственост е доказано с удостоверение за записване в основната данъчна книга на селото по партидата на Турско основно училище /джамия/, по която са вписани 249 дка ниви в м. М. Я.", 20 дка в м. С. лозя, 10 дка в м. А. Е., 14 дка в м. Г. път и 200 дка в м. С. ./ л.245/ Издадено е на 25.01.1993 г. протоколно решение № 111 /стр. 101/, съгласно което на "Основно училище" са възстановени чрез план за земеразделяне 100 дка в м. С. път. С Решение № ЦС111/13.09.1993 г. на ПК – Тутракан е възстановено на Турско основно училище (джамия) - с. Ца Калоян правото на собственост върху процесната нива № 015025 по плана за земеразделяне на [населено място], в местността "З.", с площ 99, 998 дка. /л.102/. През 1997 г. е извършено изменение на плана, като номерацията на имота е променена на ***и площта е променена на 100, 003 дка., и е издадено същото решение. На 17.02.1994 г. ищецът, представляван от директора на училището е въведен във владение. От 1994 г. до 2018 г. ищецът отдава под наем с различни договори възстановения процесен имот. От Статистически сведения за учебните 1923/1934г., 1927/1928г., 1929/1930г., 1932/1933г. се установява че в с. в с. Кютюклий, Русенска околия (сега с. Цар Самуил) е съществувало частно мохамеданско първоначално училище, което се издържа със средства от общината, жителите на селото и от доходи от отдаване под наем на 200 дка ), преподавателите са български граждани, като някои от тях са духовни лица. С Указ № 131 от 01.06.1933 г. Цар Борис III, по предложение на Министъра на народното просвещение, на осн. чл, 354 от Закона за народното просвещение и съгласно решение от 05.12.1932 г на общински съвет с. Кютюклий, Русенска околия /днешно с. Цар Самуил, обл. Силистра/, е постановено да се отделят части от общинската мера за образуване училищен фонд, за издръжка на частното турско училище в с Кютюклий, Русенска околия, а именно 200 дка в местност П., при описани граници. Статутът на частните училища, каквото е частното турско основно училище в с. Цар Самуил е уреден в Закон за народното просвещение /ДВ бр.7/18.02.1909г., многократно изменян, отменен със Закон за народната просвета от 1948 г./. Частните училища е могло да получават общинска, окръжна и държавна помощ. Мюсюлманските училища, каквото е и частното турско основно училище в в с. Цар Самуил, са имали и свои училищни фондове и имоти, за които важат нормите за всички училища в Глава IX "Училищни фондове" от Закона за народното просвещение. Училищните фондове се формират от имотите и капиталите на училищата, включително и общинските мери, отделяни с решение на общинските съвети на населените места и по предложение на министъра на народното просвещение, утвърждавани с царски указ. Протоколи от заседанията на мюсюлманското училищно /а не джамийско/ настоятелство през 1935 г. установяват отдаването под наем от училището на 200 дка.. /л. 406 – 410/. С Протокол № 5/23.09.1946 г. на Общинска ТПС, на осн. чл. 24 от ЗТПС и чл. 24, ал. 1 от ППЗТПС, са причислени към държавния поземлен фонд ниви с площ 200 дка в землището на [населено място], местността "С. кору", собственост на Частното турско училище, и ниви с площ 49 дка в същото землище, различни местности, притежавани от Джамийското настоятелство. През 1948 г. е приет Законът за народната просвета (обн., ДВ, бр. 218 от 17.09.1948 г. - отм., бр. 86 от 18.10.1991 г.), който в чл. 4 допуска да се откриват със заповед на министъра на народната просвета според нуждите, народни училища за инородци, а съгл чл. 135 "всички имущества на предишните частни училища за инородци в страната се предават безвъзмездно на съответните народни съвети и се използват само за нуждите на съответните народни училища за инородци. Така турското училище е продължило да функционира като народно турско училище до 1959 г., когато е приет Закон за по тясната връзка на училището с живота и за по - нататъшното развитие на народното образование в HP България. /ДВ. бр. 54 от 7 юли 1959 г., отменен с § 10, т. 2 от ПЗР на Закона за народната просвета - ДВ, бр. 86 от 18 октомври 1991 г./, с който се променя структурата на образователната система, в резултат на което частните училища на етнически принцип престават да съществуват и се обединяват с българските народни училища. Така през 1959 г. народното турско училище е обединено със съществуващото в с. Цар Самуил Народно основно училище "Стефан Караджа". Последното съхранявало в архив си документи на турското училище от периода 1947-1958 г. Обединяването на двете училища е отразено и в летописната книга на училището, в която е възпроизведена Заповед № 1540 от отдел "Просвета и култура" - гр. Силистра в изпълнение на закона. Въз основа на така установените факти и нормативна уредба, възивната инстанция е приела, че ОУ "Стефан Караджа" е правоприемник на турското училище в селото. Относно статута на Мюсюлманското изповедание и местни му поделения, въззивната инстанция е проследила уставите на изповеданието. Временни правила за духовното управление на християните, мюсюлманите и евреите (утвърдени с Указ № 321 на Княз Александър I, обн. ДВ, бр. 56/1880 г.), предвиждат учредяването на настоятелство за управлението на приходите и разходите на всяка джамия, в която се свещенодейства /чл. 25/. Част от приходите на джамията, се формират от вакъфи, завещани на джамията, а те се управляват от Окръжните управителни съвети. Приходите от джамиите, които са отворени се получават изцяло от тези джамии, а на тези, които не са отворени се предоставят за поддържането на духовно мюсюлманско училище, което ще се отвори в София. /чл. 30, б. "а"/ От тук е прието, че вакъфските имоти се управляват целево от българската държава в полза на джамиите, но джамиите нямат правосубектност, макар и да формират самостоятелно приходи и разходи, В чл. 14 от Временни правила за духовното управление на мюсюлманите (утвърдени с Указ № 63/15.09.1895 г.) е предвидено учредяването на настоятелства за управлението на джамиите, медресетата и други мюсюлмански богоугодни и благотворителни заведения, както и на техните имоти. Настоятелствата се утвърждават със заповед на Министерството на външните работи и изповеданията. Приходите на джамията, се формират от вакъфски имоти /чл. 28/, а съгл. чл. 22 разпореждането с имотите (закупуване, продаване и замяна) се извършва с мотивирано постановление на настоятелството, след предварително разрешение на Министерството на външните работи и изповеданията, изискано чрез мюфтията. Отдаването на имотите под наем и поправката им се извършват от настоятелствата /чл. 32/ Според § 7 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България (утвърден с Указ № 12 на Цар Б. III, ДВ, бр. 65 от 1919 г.) във всяко населено място, където живеят поне 40 мюсюлмански семейства, те могат с разрешение на Министерството на външните работи и на изповеданията да образуват мюсюлманска вероизповедна община /МВО/, която е ЮЛ / § 8/, има право да притежава движими и недвижими имоти, да приема дарения и завещания за джамиите и училищата си. Ръководи се от настоятелство /§ 11/, което управлява вакъфските имоти /§ 166/, като за разпореждането с тях се изисква разрешение на Министерството на външните работи и изповеданията /§ 171/, а отдаването им под наем, продаването, изграждането и поправянето им се извършва чрез търг, като в зависимост от стойността, някои управителни действия се утвърждават от окръжни управител или от Министерството на външните работи и изповеданията /§ 172/. При действието на този устав е предоставен имота на мюсюлманското частно основно училище. С утвърдения от Министъра на външните работи и изповеданията на 23.11.1945 г. Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България се запазва статута на мюсюлманска вероизповедна община и на настоятелството, като неин управителен орган, както и режима за управление на вакъфските имоти, като разрешенията за всички сделки се дават от Министерството на външните работи и изповеданията съгл. § 121 и § 122. Съгласно чл. 6 от Закона за изповеданията (обн., ДВ, бр. 48 от 1.03.1949 г., отм., бр. 120 от 29.12.2002 г.) Мюсюлманското изповедание е юридическа личност от момента на утвърждаване на устава му, а съгл. чл. 16 от същия закон централните ръководни органи на изповеданията са длъжни да се регистрират при Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет (до 1951 г. при Министерството на външните работи), а ръководните органи на местните поделения се регистрират при местните народни съвети, с поименно обозначение всички членове на същите ръководни органи. Местно поделение на мюсюлманското вероизповедание в с. Цар Самуил, гр. Тутракан или гр. Силистра не е регистрирано. Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Народни Република България (утвърден от Министерския съвет с Писмо от 22.05.1951 г.) също придава статутът на ЮЛ на мюсюлманска вероизповедна община и на настоятелството като неин управителен орган, Запазва се и режимът за управление на вакъфските имоти, като разрешения за извършване на разпоредителни сделки и такива на управление се дават от Главното мюфтийство. Отпада държавният контрол върху този вид сделки. С Устава на мюсюлманското изповедание в Народни Република България, приет 1975 г. Мюсюлманско изповедание е определено като собственик на всички имоти, в това число и вакъфите, като настоятелствата имат право да управляват и стопанисват от имотите. Подобно разрешение е дадено и в Устава от 1986 г. С приетия през 1992 г. Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Република България се предвижда юридическа правосубектност за мюсюлманските настоятелства, като най - малки местни поделения на Мюсюлманското вероизповедание /чл. 7/, но те нямат собственически права върху имотите, а само право да ги стопанисват и управляват /чл. 110/. Разпоредителните сделки с вакъфски имоти са изрично забранени /чл. 111/. Въззивната инстанция е приела, че въпреки установеното, че МВО са били юридически лица и част от Мюсюлманското вероизповедание и са се управлявали от настоятелства ш и могло към момента на обобществяване на земята да притежават собственост върху недвижими имоти, по делото не е доказано, че предоставената на турското основно училище общинска мера е била собственост на мюсюлманската вероизповедна община, а е доказано, че частното основно турско училище е било светско, открито и функционирано съобразно нормите на Закона за народното просвещение, като самостоятелен субект, различен от джамията. Прието е, че е доказано, че имота е предоставен на частното турско училище и поради светския характер на обучението в него, имота не е бил вакъфски /не е предоставен от държавата, респективно от общината за религиозни цели на джамията/, а на училището което не е обслужвало религиозни цели. Аргумент в подкрепа на този извод, съдът е извлякъл от статистическите отчети и от факта, че имотите на турското основно училище са записани по отделна партида от тези на джамията, както и от това, че не са представени доказателства, за изпълнение на процедурата по пар. 168 и сл. от Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България /утвърден с Указ № 12/23.05.1919 г. /, според който ако имота, предоставен на частното основно турско училище е имал статута на вакъф, е следвало да бъде предаден на съответната Мюсюлманската вероизповедна община след 1919 г., а на осн. пар. 175 от Устава, в 6 месечен срок от влизането му в сила, главният мюфтия е бил задължен да представи в Министерство на външните работи и на изповеданията подробен списък на всички вакъфски имоти в царството, какъвто по делото не е представен. Въз основа на тези доказателства е обобщено, че ответникът не е правоприемник на турското основно училище, а е доказано с нормативен акт, че именно ищецът е негов правоприемник, поради което волята на административният орган е имота да се възстанове на основното училище – ищец, което е отразено в първото издадено протоколно решение и поради което то е въведено във владение, а след това до 2018 г. то го е отдавало под наем. Затова е уважен иска по чл. 108 ЗС, предявен от ОУ „Стефан Караджа“, с. Цар Самуил и като последица е отменен констативният нот. акт, с който ответникът е признат за собственик по т.31 на процесния имот. Въззивното решение не е вероятно недопустимо поради неправилна квалификация и недопустимост на иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, каквато била правилната правна квалификация според касатора. В случая страните спорят относно това коя от тях е правоприемник на частното основно турско училище /джамия/, на което е даден имота през 1933 г. Този спор е провокиран от факти и обстоятелства, настъпили след фактическото причисляване на имота в ДПФ през 1946 г. от ТПС-комисиите, което на основание чл. 24 ЗТПС не е отчуждаване и извършеното през 1948 г. на основание чл.4 и чл. 135 ЗНП от 1948 г. безвъзмездно предаване на имотите на заварените училища на инородците на съответните народни съвети, които да ги използват за издръжка на тези училища. Частното основно турско училище престава да съществува по-късно – след обединяването му с ОУ „Стефан Караджа“ с. Цар Самуил през 1959 г. Спорът кой е правоприемник на бившия собственик, на когото се реституира имот по ЗСПЗЗ не е с предмет иск по чл. 14, ал.4 СЗПЗЗ, защото цели да установи на кого е възстановен имота, кой е негов собственик сега. За разлика от този спор, предмета на иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е кой е бил собственик на заявения за възстановяване имот към минал момент - момента на колективизацията /в конкретния случай към момента на включването му в ДПФ през 1946 г./ Към 1946 г. имота е бил на частното турско основно училище, а не на джамията, както според акта за предоставяне от 1933 г., така и според записването в данъчната книга, в която джамията и училището имат отделни партиди. Така доводът, че съдът неправилно квалифицирал предявения иск е неоснователен, поради което и не е налице недопустимост на постановеното решение. Поради това не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 пр.2 ГПК. Поради същите аргументи не е налице и противоречие с т. 3 от ТР № 4/2014 г. на ОСГК – не е предявен иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. На основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК се иска допускане до касация по три въпроси: 1.Може ли титулярът на възстановеното право на собственост по решението на поземлената комисия да се определи по тълкувателен път? 2.Кой е правоприемник на бивш собственик? 3.На кого се възстановяват имотите при тяхното реституиране? Твърди се противоречие на обжалваното решение със съдебната практика по тези въпроси, но такава нито е цитирана, нито е представена. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, защото не е доказано допълнителното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. / т.2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/ Въпреки това съдът отбелязва, че поземлената комисия е посочила в решението собственикът на имота към момента на релевантния за реституцията момент – обобществяването му. Въпрос не на тълкуване кой е титулярът на възстановеното право на собственост по решението на поземлената комисия, а на доказване на правоприемство е, кой е правоприемник на собственика сега. Във всички решения по ЗСПЗЗ органът на земеделска реституция процедира по този начин - посочва на наследници на кой се възстановява имота, а позоваващият се на реституция по ЗСПЗЗ доказва дали е правоприемник на посоченото в решението лице. По същия начин се процедира и когато се реституира имот на бивш правен субект - ЮЛ. Административният орган по реституция не е компетентен да установява правоприемство след колективизацията на заявения за възстановяване имот. В този смисъл не се констатира отклонение от съдебната практика в смисъл, че позоваващият се на реституция по ЗСПЗЗ следва да докаже, че е правоприемник на лицето, чийто имоти са възстановени. Въпросът кой е правоприемник на бивш собственик е конкретен, а не правен и зависи от фактите по конкретния спор. По него не може да има единна съдебна практика, поради което този въпрос не обуславя допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Отговор на третия въпрос – на кого се възстановяват имотите при тяхното реституиране е даден в чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ – на собствениците към момента на колективизацията, респективно включването им в ДПФ. По приложението на този текст има богата съдебна практика, разглеждаща и спецификите. В случая е доказано с указа на царя, че имота е предоставен на основното турско училище и на него е заведена данъчната партида. Тези доказателства са достатъчни, съгласно чл. 12 ЗСПЗЗ за реституирането на имота на титуляра към момента на колективизацията. Кой е правоприемник на бившия собственик е предмет на настоящия спор и съдът се е съобразил с представените писмени доказателства и нормативната уредба за установяване обединяването на частното турско основно училище и Основно училище „Стефан Караджа“ през 1959 г. Заявлението за реституция е от името на частното турско основно училище, а въпрос на представителна власт е кой е подал /подписал/ това заявление, но липса на представителна власт е могъл да установява административния орган в рамките на висящото административно производство. Такава не е установена от поземлената комисия. Представляваният също не е правил възражение за липса на представителна власт, а напротив, потвърдил е това действие, като директорът на училището-ищец на 17.02.1994 г. е участвал в административната процедура по въвод във владение. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.2 пр.2 и ал.1 т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Ответникът по касация претендира разноски за настоящата инстанция, но не доказва такива. В договора за правна помощ в производството пред ВКС не е отбелязано да е уговорено и изплатено адвокатско възнаграждение, поради което съдът не присъжда такова. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение