Определение № 13 от 06.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1103/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Олд Тауър 7“ ЕООД срещу въззивно решение № 194/20.11.2023 г. по въззивно гр.д. № 302/2023 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 69/08.03.2023 г. по гр.д. № 405/2022 г. на Добричкия окръжен съд, с което са уважени осъдителни искове на А. Л. К., М. О. К. и М. А. К. с правно основание чл.155, ал.2 и ал.1 ЗЗД за сумите по 58 041.56 лева и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите по 17 687.97 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода от 16.06.2019 г. до 16.06.2022 г..

Ответниците по касационната жалба А. Л. К., М. О. К. и М. А. К. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване.

За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Претендираните суми представляват равностойността на по 1 /3 от цената (174 124.69 лева) на имоти в [жк], К. - четири жилища, продадени на публична продан за задължение на „Олд Тауър 7“ ЕООД към „Международна инвестиционна банка“, [населено място], обезпечено с договорна ипотека върху притежавани от ищците в режим на съсобственост – по 1 /3 ид.ч. имоти.

След като ищците, които са имали качеството на ипотекарни длъжници, са претърпели принудително изпълнение спрямо собствените им имоти, те са се суброгирали в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника – ответника „Олд Тауър 7“ ЕООД, всеки за сумата 58 041.56 лева, представляваща 1 /3 от продажната цена - 174 124.69 лева.

Следователно доказани са предпоставките на чл.155, ал.2 ЗЗД за суброгация на ищците в правата на банката – кредитор, като трети задължени лица, обезпечили чужд дълг със свои имоти и претърпели принудително изпълнение.

Възражението на ответника за изтекла погасителна давност относно вземането на всеки от ищците, е неоснователно. Общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, погасяваща правото на иск за паричните вземания е започнала да тече на 01.06.2016 г. – с влизането в сила на постановлението за възлагане, съобразно чл.496, ал.2 от ГПК и би изтекла на 01.06.2021 г., ако не са настъпили изрично установените в закона обстоятелства, които да са основание за спирането или за прекъсването й.

Като основание за спиране или прекъсване на давност, ищците се позовават на предприемане на действия за принудително изпълнение и подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност на ответника „Олд Тауър 7“ ЕООД:

По молба от 18.02.2021 г. и въз основа на изпълнителния лист от 27.10.2015 г., издаден в полза на кредитора „Международна инвестиционна банка“, [населено място], по който е образувано изп.д. №20158110400103 на ЧСИ Н. Ж., е било образувано изп.д. №20218110400023 на същия ЧСИ, за събиране на суброгаторното вземане на ищците срещу „Олд Тауър 7“ ЕООД. По новообразуваното изп.д. №20218110400023, ищците не са се легитимирали със собствен изпълнителен титул и макар по него да са били извършвани изпълнителни действия – вписани са възбрани и е извършен опис на имотите на длъжника, с постановление на ЧСИ от 21.06.2021 г. е прекратено делото. Липсата на изпълнително основание обосновава извод за липса на право на принудително изпълнение, поради което предприемането на изпълнителни действия не може да прекъсне давността по смисъла на чл.116, б."в" от ЗЗД.

Безспорно е по делото, че с молба вх.№261389/26.02.2021 г. по чл.625 от ТЗ ищците са поискали откриване на производство по несъстоятелност на ответника „Олд Тауър 7“ ЕООД, по която е образувано т.д. №30/2021 г. на ДОС, основана на процесните суброгаторни вземания, както и вземания за обезщетения за забава.

Чл. 628а ТЗ урежда последиците от подаването на молба за откриване на производство по несъстоятелност - едновременно спиране и прекъсване на давността относно вземането, на което молителят основава молбата си, като отхвърлянето на молбата заличава единствено последиците от прекъсването, но не и от спирането на давността /решение № 347 от 27.02.2019 г. на ВКС по т.д. № 687/2018 г., II т. о./.

Предвид факта, че молбата за откриване на производство по несъстоятелност е отхвърлена с влязло в сила на 11.07.2022 г. решение, давността не е прекъсната. Отхвърлянето на молбата по чл.625 от ТЗ е заличило последиците от прекъсването, но не и от спирането на давността. В периода на висящност на производството по т.д.№ 30/2021 г. на ДОС – 1 година 4 месеца и 15 дни - времето от подаването на молбата на 26.02.2021 г. до 11.07.2022 г., давността е била спряна и този период не се включва в срока на давността както за главните, така и за заявените акцесорни вземания и с този период започналата да тече на 01.06.2016 г. давност се удължава.

Следователно, към датата на предявяване на исковете, срокът на общата петгодишна погасителна давност по чл.110 от ЗЗД не е изтекъл, предвид спирането му за периода на висящност на т.д. №30/2021 г. на ДОС, поради което главните вземания, предмет на исковете по чл.155, ал.2 от ЗЗД не са погасени по давност.

Обезщетението за забава в размер на законната лихва се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок - чл.111, б.„в“ ЗЗД. Погасени по давност са само вземанията на ищците за периода от три години от възникване на вземането, които не са и съдебно предявени. Ищците претендират обезщетение за забавено плащане на главното задължение само за периода 16.06.2019г.-16.06.2022г., т.е. за тригодишния период преди предявяване на исковете.

При използване на софтуерния продукт Calculator.bg, дължимото обезщетение за забава за претендирания период върху главницата от 58 041.56 лева е в размер на 17 687.97лева. Освен на обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД, ищците претендират и законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане за периода след завеждане на делото, до окончателното плащане, която претенция е също основателна и се дължи като законова последица от предявяването на иска за вземането.

Исковете с правно основание чл.155, ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД са основателни и следва да бъдат уважени, а обжалваното решение – потвърдено, като правилно и законосъобразно.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касационният жалбоподател извежда следните правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с установената практика и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:

1. Приложим ли е чл.628а, ал.3 ТЗ във взаимоотношенията между страни и по отношение на вземания, произтичащи от правоотношения между страни, които не са търговци и взаимоотношенията им не произтичат от търговски сделки?

За този въпрос жалбоподателят твърди, че е в противоречие с посоченото решение № 347/27.02.2019 г. на ВКС по т.д. № 687/2018 г. на II т.о.

Твърди се, че въпросът е обуславящ, защото въззивният съд не е отговорил на въпроса: Не е ли приложима хипотезата в (на) чл.628а, ал.3, изр. последно (второ) ТЗ (че давността не се счита за спирана, макар и прекъсната с отхвърлянето на молбата на кредитора… с влязло в сила решение) само ако е отхвърлена с влязло в сила решение, но със съдържание на чл.631 от ТЗ?

За този въпрос жалбоподателят се позовава и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Въпросът е обуславящ, доколкото се отнася до визираните в хипотезиса на правната норма на чл.628а, ал.3 ТЗ обстоятелства и не е обуславящ, доколкото се отнася до факти, които са различни от тези факти (извън хипотезиса на правната норма).

Както е приел и въззивният съд, въпросът е разрешен с решение № 347/27.02.2019 г. на ВКС по т.д. № 687/2018 г. на II т. о., на което въззивният съд се е позовал. В това решение ВКС изрично е посочил, че давностният срок спира да тече и се прекъсва при настъпване на изчерпателно изброени в закона обстоятелства и е посочил кои са тези обстоятелства при тълкуване на разпоредбата на чл.628а, ал.1, изр.2 ТЗ. Посочените от жалбоподателя други обстоятелства, които не са визирани и са извън тези обстоятелства, нямат значение за спора.

Разрешението на въззивният съд е в съответствие с това разрешение, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване нито по чл.280, ал.1, т.1, нито по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В другото посочено от жалбоподателя решение - № 132/10.11.2011 г. по т.д. № 648/2010 г. на II т.о., със същия докладчик като предходното обсъдено решение, са разгледани съвсем други правни въпроси: Прекъсва ли се погасителната давност с подписването на анекс към договора за уреждане на задълженията към държавата, произтичащи от необслужваните кредити към търговските банки, с който анекс се променя погасителният план за изплащане на задълженията; дали отказът от оспорване на дадено вземане представлява признание на съществуване на вземането. В отговорите е прието, че: Всяко споразумение между кредитора и длъжника, с което се разсрочва или отсрочва изискуемостта на вземането, има за последица прекъсване на изтеклата дотогава погасителна давност и преместване на началния й момент към деня, в който според споразумението вземането става изискуемо. При преуреждане на правоотношението между страните и разсрочване на плащането, какъвто е настоящия случай, по отношение на всяка отделна вноска от главницата започва да тече нова давност, считано от настъпването на съответния падеж. И по същество на спора е разгледана съвсем различна хипотеза, от тази разгледана в обжалваното въззивно. Поради което не е налице противоречиво разрешаване на обуславящи въпроси между въззивното решение и това решение.

Съгласно ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС решенията по административни дела, включително на ВАС и определенията на съдилищата не се включват в обхвата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК – не представляват задължителна съдебна практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, нито практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1,т.1 ГПК.

Дори и да бъде установено противоречие с тях, това не представлява допълнително основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поради което посочените от жалбоподателя решения по административни дела, включително на ВАС, решения на въззивни съдилища и съдебни определения не следва да бъдат обсъждани.

2. Кога длъжникът – този за дълга на който (когото) е бил продаден ипотекиран от трето лице имот и който дължи на това трето лице обезщетение в размер на цената на продадения имот, изпада в забава – дали от деня на изискуемостта на вземането на третото лице (от деня на продажбата на имота му), или от деня, в който въз основа на нормата в (на) чл.84, ал.2 от ЗЗД, бъде (изрично) поканен?

Този въпрос е свързан с твърдение, че ищците са поискали от жалбоподателя плащане с исковата молба.

Въпросът е обуславящ но не е разрешен както се твърди, тъй като въззивният съд е установил, че ищците са поканили ответника да заплати задълженията по образувано от тях изпълнително дело през 2015 г. за събиране на суброгаторното вземане на ищците срещу „Олд Тауър 7“ ЕООД, което по-късно е било прекратено (поради което въззивният съд е приел, че извършваните по него изпълнителни действия не са могли да прекъснат давността по смисъла на чл.116, б. „в“ ЗЗД), а по-късно и по търговско дело № 30/2021 г. на ДОС, образувано по молба на ищците по чл.625 ТЗ,. основана на процесните суброгаторни вземания, както и вземания за обезщетения за забава.

В отговора на исковата молба ответникът обсъжда изпълнителното дело и няколкото образувани от ищците съдебни дела във връзка с възраженията си, че с тях не се прекъсва и спира давността, но не оспорва факта, че с (в) тези дела ищците са искали от него да изпълни задълженията, за които (по-късно) е осъден от двете инстанции по същество.

Поради това не е налице противоречие с посочените от жалбоподателя решение № 42/06.06.2023 г. по гр.д. № 4123/2022 г. на IV г.о. на ВКС, с което е прието, че длъжникът по чл.155 ал.1 ЗЗД дължи обезщетение за забавено изпълнение на платилото трето лице от датата на поканата по чл.84 ал.2 от ЗЗД.

3. Следва ли при определяне на възнаграждението за адвокат в хипотезата на чл.38, ал.2 вр. чл.36 ЗА съдът да изложи съображения оглед действителната фактическа и правна сложност на делото и в съответствие с принципното положение на чл.36 ЗА да определи възнаграждение не по-малко от минималното съгласно Наредба № 1 /2004 г. въз основа на общия материален интерес?

Този въпрос не е обусловил въззивното решение, а определението по чл.248 ГПК.

Срещу това определение е подадена частна жалба, по нея е образувано частно гражданско дело и законосъобразността на обжалваното определение ще бъде проверена в това отделно производство.

Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски. Процесуалният представител на ответниците иска от съда да осъди жалбоподателя да му заплати адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.3, предл.2 ЗА (близки) в размер на по 7 185.24 лева за всеки един от тримата представлявани от него ответници.

Ответникът „Олд Тауър 7“ ЕООД поддържа, че при този изход от спора възнаграждението следва да се определи след като се извърши сбор на цените на всички искове съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г..

Настоящата инстанция приема, както и въззивната, че съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ за всеки един от двата предявени и разгледани иска на всеки един от ищците следва да се определи отделно възнаграждение. Размерите попадат в хипотезисите на чл.7, ал.2, т.4 и т.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно които възнаграждението по първия иск е в размер на 5 293.33 лева, а по втория – 1 991.92 лева, а техният сбор е 7 285.23 лева. Съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1 /2024 г. за изготвяне на отговор на касационната жалба възнаграждението е в размер на 3 /4 от възнаграждението по чл.7, или 5 463.92 лева. Това е минималният му размер според наредбата. Той следва да се присъди.

Воден от изложеното съдът