Определение № 1212 от 27.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 1846/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. – синдик на „КОНТРАКТ ИНВЕСТ“ ООД /н./ срещу въззивно решение № 25 от 17.04.2025 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в.т.д. № 197 по описа на съда за 2024 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 260018 от 14.08.2024 година, постановено от Окръжен съд – Бургас по т.д. № 80 по описа на съда 2021 г., е отхвърлен предявеният от „А и Л Търговско представителство“ ЕООД, при участието на синдика на „Контракт инвест“ ООД (н.), като съищец, иск за обявяване за недействителна по отношение на кредиторите на „Контракт инвест“ ООД (н.), извършената от длъжника сделка, а именно: договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 62, том IX, рег. № 10265, дело № 1516/2018 година, вписан в Служба по вписванията - Несебър под № 139, том 16, дело № 2916/2018 година, с която „Контракт инвест“ ООД (н.) продава на Д. В. Кизинбаев, следния недвижим имот, собственост на дружеството, находящ се в [населено място], [община], област Бургас, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 11538.4.12.2.106 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], [община], област Бургас, одобрени със Заповед № РД-14-48/03.10.2005 г. на Изпълнителния директор на АК, с последно изменение със Заповед № КД-14- 02 -50/20.01.2009 г. на Началника на СГКК - Бургас, с адрес на имота по схема: [населено място], местността „Юрта - под пътя“, етаж 0, апартамент № 106, попадащ в сграда № 2 по цитираната кадастрална карта, представляваща част от комплекс ваканционни апартаменти „Роял палм“, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, площ: 53.93 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж 11538.4.12.2.105 и 11538.4.12.2.107, под обекта: 11538.4.12.2.64, над обекта: 11538.4.12.2.144, който самостоятелен обект се състои от: дневна с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна и тераса, ведно с числящите се към него 12.23 кв.м. идеални части от общите части на сградата, като общата площ на обекта възлиза на 66.16 кв. м., както и ведно с припадащия му се процент идеални части от правото на строеж върху имота, в който е построена сградата, представляващ поземлен имот с идентификатор № 11538.4.12., със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и поради необоснованост. Твърди се, че в нарушение на разпоредбата на чл. 269 от ГПК, уреждаща т.нар. „ограничен въззив“, въззивният съд се е произнесъл по същество по непредявени във въззивната жалба оплаквания и основания, досежно правилността на обжалваното първоинстанционно решение. В изложената насока се сочи, че единственото конкретно оплакване във въззивната жалба е относно неправилността на приетото от съда експертно заключение, но не се правят доказателствени искания въззивната инстанция да допусне допълнителни задачи или повторна експертиза, каквито искания не са направени и пред Окръжния съд, поради което в нарушение на посочената норма от процесуалния закон и практиката по приложението й, въззивният съд не е имал право да преразглежда фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд относно приложение на конкретна правна норма. Като друго процесуално нарушение се изтъква обстоятелството, че липсват мотиви, с които апелативният съд да обоснове защо, противно на приетото от Бургаския окръжен съд, е счел, че несъответствието между даденото и полученото не е „значително“. Според касатора, след като на стр. 7 въззивният съд възприема установените от вещото лице пазарни стойности на конкретния недвижим имот и че несъответствието между даденото и полученото е 36.52 %, и в абсолютни стойности е 14 333 евро = 28032.91 лв., същият съд, без да изложи каквито и да са мотиви, прави незаконосъобразния извод, че това несъответствие не било „значително“. Оспорва се, като необосновано, съображението на въззивния съд и в насока на това, че поради факта, че към деня на сделката процесният недвижим имот е бил обременен с ипотека, по тази причина пазарната стойност на продаденото имущество следвало да бъде допълнително намалена, но без съдът уточни с колко. Твърди се, че в изложената насока няма изводи в заключението на ВЛ, както и че договорната ипотека правилно не е взета предвид от страните по сделката при определяне размера на продажната цена, тъй като видно от изявленията им една част от договорената продажна цена в размер на 9 924 евро купувачът е следвало да заплати не на продавача, а на кредитната институция, за да се заличи вещната тежест. Твърди се, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, противоречи на правната и формална логика и на целите, които следва да бъдат постигнати с приложението на разпоредбата на чл. 647, ал. 1, т. 3 от ТЗ, на точния й смисъл и на съдебната практика, в какъвто смисъл се цитира решение на Бургаски апелативен съд, в което е прието, че несъответствие в размер на 29 % е значително. Сочи се, че не са обсъдени и доводите на синдика-съищец, че договорената продажна цена е с включен ДДС, който се дължи в полза на бюджета, което допълнително намалява полученото от несъстоятелния длъжник за сметка на уговорената по сделката цена. Твърди се и че въззивният съд не е съобразил вида на процесния имот и предназначението му, с използването по което имотът години наред е служил за осъществяване на търговската дейност на несъстоятелния търговец, както и че договорената продажна цена, дори с включен ДДС е само с 6 400 лв. по-висока от данъчната оценка, а без ДДС дори е по-ниска и от данъчната оценка. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, което е резултат от допуснато съществено процесуално нарушение - необсъждане на всички релевантни към спора възражения на синдика - съищец и писмени доказателства, в каквато насока се излагат конкретни оплаквания. Настоява се, че в нарушение на правилата на формалната и правна логика въззивният съд също така очевидно неправилно е приел, че определената чрез експертиза пазарна стойност на процесния недвижим следва да бъде допълнително намалена, без да посочи с какъв размер, поради факта на налична вещна тежест - договорна ипотека, който извод касаторът намира за логически необоснован, по допълнително изложени съображения. Очевидната неправилност на въззивното решение се обосновава и с неправилното тълкуване на волята на страните по нотариалната сделка, които не са договорили /няма такива изявления в нотариалния акт/, че този размер на продажната цена е съобразен /намален спрямо действителната стойност на недвижимия имот/ с наличието на вещни тежести, както и поради неправилност на извода на съда, че така намалената действителна стойност на недвижимия имот не е значително по-висока от договорената продажна цена. Сочи се още и това, че противно на точния смисъл на разпоредбата на чл. 647, ал. 1, т. 3 от ТЗ, въззивният съд е приел, че продажната цена представлявала 63.48 % от пазарната стойност на продаденото недвижимо имущество /стр. 7/, което означава, че несъответствието е 36.52 %, но пък същото не било значително, което според касатора е и в противоречие с константната съдебна практика. Оспорват се като очевидно неправилни изводите на въззивния съд, основани на свободата на договаряне, уредена в чл. 9 от ЗЗД. Твърди се и че въззивният съд е постановил обжалваното решение при грубо нарушение на разпоредбата на чл. 269 от ГПК, като е излязъл извън пределите на посоченото в жалбата. След като е преценил, че решението на първата инстанция е валидно и допустимо, без да има наведени оплаквания във въззивната жалба, е извършил преценка и изложил съображения относно факта дали в случая несъответствието между даденото и полученото е „значително“ според текста на чл. 647, ал. 1, т. 3 от ТЗ, каквито оплаквания срещу първоинстанционното решение обаче не са въведени във въззивната жалба. С твърдението, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, се поставят въпросите: а/ Следва ли въззивната инстанция да укаже на жалбоподателя, че не е конкретизирал конкретните си оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение и да конкретизира тези оплаквания? – противоречие с решение № 764/19.01.2011 г. по гр.д. 1645/2009 г. на ВКС. б/ Може ли въззивната инстанция, без да има конкретно оплакване във въззивната жалба коя правна норма е нарушена с обжалвано решение, сама, служебно да преразгледа фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд относно приложение на конкретна правна норма? – противоречие с ТP № 1/2013 г., т. 1 и 3, ОСГТК и с решения № 764/19.01.2011 г. по гр.д. 1645/2009 г., № 204/11.01.2017 г. по гр.д. 1635/2015 г., № 50004/27.04.2023 г. по т.д. 1879/2020 г., постановени по чл. 290 от ГПК. в/ Следва ли въззивният съд да изследва всички доказателства по делото и да изложи собствени обосновани мотиви защо е направил извода си, че не е налице значително надвишаване на даденото в сравнение с полученото според разпоредбата на чл. 647 ал. 1, т. 3 от ТЗ? – противоречие с решение № 106/31.05.2013 г. по т.д. 388/2012 г. г/ Значително ли е несъответствието между „даденото“ и „полученото“ по смисъла на разпоредбата на чл. 647, ал. 1, т. 3 от Търговския закон, когато договорената продажна цена е почти два пъти по-ниска от реалната стойност на даденото? – противоречие с решение № 119/19.07.2024 г. по т.д. 866/2023 г. на 2 т.о. на ВКС. Ответникът по касация Кизинбаев оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски. Ищецът в производството „А и Л Търговско представителство“ ЕООД и несъстоятелният търговец „Контракт инвест“ ООД (н.) не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. В частта от мотивите си към обжалваното решение, относима към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е приел, че: Предпоставките на приложимата правна норма на чл. 647, ал. 1, т. 3 от Търговския закон включват установяването по несъмнен начин и на липсата на еквивалентност на престациите по атакуваната сделка, а именно - даденото от несъстоятелния длъжник по тази сделка значително да надхвърля по стойност полученото от него. Съдът сочи, че за установяване на твърденията по искова молба е допусната и извършена съдебно-техническа експертиза, вещото лице по която в депозираното по делото и прието заключение е посочило, че средната пазарна цена на един кв. м. за жилище в [населено място] в района на процесното през 2018 година е била 1 160.52 лева. Средната пазарна стойност на имота, предмет на атакуваната разпоредителна сделка през посочената година - 2018 година е 76 780 лева. В съдебно заседание е посочил, че като се вземат предвид данните - справка за вписаните в Службата по вписванията - [населено място] през 2017 година, 2018 година и 2019 година сделки по покупко-продажба, страна по които е несъстоятелния длъжник, средната пазарна цена възлиза на 525.22 лева или стойността на процесния имот е 34 748.56 лева. Допълнил е, че има големи амплитуди в цените на имотите, подобни на процесния, в същия или подобен комплекс, за същия период от време. Според въззивния състав в конкретния случай, преценката на доказателствения материал по делото сочи, че купувачът по сделката е платил общо сумата от 24 924 евро, от която сумата от 15 000 евро на търговското дружество в несъстоятелност и 9 924 евро в полза на кредитната институция, за да бъде освободен имота от вещни тежести. При така изложеното следва да бъде извършена съпоставка между записаната в нотариалния акт продажна цена - 24 924 евро и установената от вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза такава - 76 780 лева или 39 257 евро. Извършването на същата според въззивния съд налага извода за недоказаност на твърдението по искова молба за нееквивалентност на престациите по атакуваната сделка. Съдът сочи, че определената от експерта пазарна цена надвишава тази по нотариалния акт с 14 333 евро или цената по нотариален акт е равна на 63.48% от пазарната цена, т. е. разликата е от 36.52 % между двете стойности. Това превишение на пазарната стойност според въззивния състав не може да се окачестви като значително по смисъла на цитираната правна норма. Сочи се в мотивите на въззивното решение, че към момента на сключване на сделката имотът е бил обременен с тежести, тъй като към същия - 24.07.2018 г., върху него е имало вписана ипотека, което от своя страна налага извода, че изведената от експерта пазарна цена следва да бъде намалена. Съдът излага също, че по делото липсват данни за други правни отношения между продавача и купувача, различни от постигнатото съгласие за продажба на имота. Няма данни за конкретни факти и обстоятелства, поради които сделката да е била сключена на тази цена. Дружеството - продавач е сключвало еднотипни сделки за продажба на апартаменти в комплекса, което се установява и от заключението на вещото лице, на цени близки до изследваната и обсъждана, при условията на свободно договаряне и няма основание за извод, че при процесната сделка цената е определена по някакви други, различни и непазарни съображения, а несъответствието между цената и пазарната стойност на имота следва да бъде обяснено със свободата на договаряне, прогласена в чл. 9 от ЗЗД. Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът излага оплаквания, които обаче са относими към неправилността на решението – като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната неправилност на съдебния акт с белезите, описани по-горе, и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав намира, че при прочит на обжалваното решение, като единство от диспозитив и мотиви, същото не разкрива белезите на очевидна неправилност, поради което и касационното му обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Първият въпрос на касатора може да бъде квалифициран като правен, макар и предпоставяният му отговор, целен от касатора, да е в пряко противоречие с нормата на чл. 262, ал. 1 вр. чл. 260 от ГПК и практиката по прилагането им. По отношение на същия не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посоченото от касатора решение на ВКС отговорът на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване е в смисъл, че съобразно действащия ГПК, при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, въззивният съд не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. При така посоченото релевантният въпрос би бил именно дали въззивният съд, при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, е или не е длъжен, да извърши служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение, но не и този, свързан със задължението на съда да дава или не, на указания на въззивника по съдържанието на жалбата му, както въпросът е формулиран от касатора. Вторият въпрос на касатора е несъответен на действителните обстоятелства по делото, включително на съдържанието на въззивната жалба, с която въззивният съд е сезиран и на действителните му мотиви към обжалваното решение. Приложимата материалноправна норма /каквато се визира във въпроса/ и нейното съдържание, са безспорно установени както от ищеца в исковата му молба, така и от двете инстанции по съществото на спора. На свой ред, конкретното оплакване на въззивника в жалбата му, визирано от касатора, е не както се излага в касационната жалба – относно неправилността на приетото от съда експертно заключение, а е свързано с липса на обсъждане от страна на първоинстанционния съд, на твърдения на въззивника досежно еквивалентността на престациите и тяхното съответствие на тези по другите, сключени от несъстоятелния сделки със сходни имоти през процесния период, и съответното им отражение в приетото по делото експертно заключение. С оглед изхода на делото в първата инстанция и мотивите на първоинстанционния съд към решението му, във въззивната жалба освен визираните от касатора общи оплаквания за неговата неправилност, като несъответстващо на материалния закон /незаконосъобразност/, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, се съдържат и оплаквания в смисъл, че решаващият състав го е постановил въз основа на избирателно подбрани факти, приети за доказани, без да обсъди всички събрани по делото доказателства; че изложените изводи на съда, последният е изградил и въз основа на приетата съдебно-икономическа експертиза, но без да обсъди заключението от гледна точка на обстоятелството, че всички сделки са сключвани на цени именно като на процесната сделка, като така да се отчете и обсъди въпросната гледна точка и изводът, който може да се изведе от нея, при което следва да са изложени вижданията на съдебния състав относно сочените факти и обстоятелства, респ. – изводи на ВЛ. Посочено е, че като не е обсъдил в пълнота представените по делото доказателства решаващият състав е постановил решение, което е необосновано, т.е. не отговаря на изискванията на чл. 236 от ГПК, а от своя страна липсата на пълнота на мотивите води до необоснованост на съдебното решение, респ. до неговата неправилност. На същите оплаквания съответстват и решаващите изводи, обективирани в мотивите на въззивния съд в насока на това, че ответното дружество - продавач е сключвало еднотипни сделки за продажба на апартаменти в комплекса, което се установява и от заключението на вещото лице, на цени близки до изследваната и обсъждана, при условията на свободно договаряне, в която им част изводите на съда са базирани на оценката на съда на доказателствата по делото, включително заключението на ВЛ /на което в първоинстанционното производство от защитата на ответника Кизинбаев, нарочно е поставен и въпрос в същия смисъл/. Третият въпрос е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. Четвъртият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото по начинът, по който е зададен, отговорът му зависи изцяло от конкретните обстоятелства по делото, съответно – е относим към правилността на решението, като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, която обаче може да бъде преценявана само в производство по чл. 290 от ГПК след допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото производство с преценка само наличието или не на основания за такова допускане, а предпоставеното в края на въпроса – че договорената продажна цена е почти два пъти по-ниска от реалната стойност на даденото, съставлява само твърдение на касатора по делото в обслужване на негова защитна теза. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение