Определение № 1396 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2115/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2428/22.02.2024 г., подадена от името на К. В. П. и А. П. П. чрез процесуалния им представител адв. Н. К., срещу решение № 688 от 19.12.2023 г., постановено по в.гр. д. № 445/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено Решение № 329 от 27.02.2023 г. по гр.дело № 597/2022 г. на Районен съд – Велико Търново за отхвърляне на иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване на установено по по отношение на Й. С. Т., че К. В. П. и А. П. П. са собственици на основание наследство и давностно владение на следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор №*** в [населено място], общ. *. - местност „К. Б.“ с площ 1282 кв.м., заедно с намиращите се в този имот сграда с идентификатор *** със застроена площ 20.00 кв.м. на един етаж, както и 1/2 идеална част от сграда с идентификатор №*** със застроена площ 102 кв.м., на два етажа. В касационната жалба се излагат съображения за наличие на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд не се е произнесъл по основния иск за отмяна на констативния нотариален акт, легитимиращ ответницата като собственик на процесния имот, както и че не се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните. Сочи се превратност и едностранчивост при обсъждането на свидетелските показания. Моли се решението да бъде отменено и искът да бъде уважен. Приложено е изложение по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК, в което липсват формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси, обосноваващи общата предпоставка за допустимост до касация. В него касаторите се позовават на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответницата по касация Й. С. Т. изразява становище за неоснователност на жалбата и излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение съобрази следното: Въззивният съд е разгледал установителен иск за собственост на гореописания недвижим имот и искане за отмяна на констативни нотариални актове № 341 том 2 peг. № 2857, нот. дело №287/10.09.2021 г. и № 399, том 2 peг. № 3178 по нот.дело №366/11.10.2021 г. на нотариус Д. Д. с район на действие ВТРС. Първоинстанционният съд отхвърлил иска по съображения, че ищците не са доказали елементите от фактическия състав на придобивната давност и не са оборили материалната доказателствена сила на описания по-горе нотариален акт. За да потвърди този резултат, въззивният съд е приел от фактическа страна, че К. В. П. и А. П. П. са законни наследници на П. А. П. (починал на 23.01.2020г.), съответно преживяла съпруга и син. С решение № 801Х/24.07.2000 г. на ПK гр.В.Т. на наследниците на К. И. П. е възстановено правото на собственост в реални граници върху недвижим имот№*, представляващ широколистна гора от 20.00 дка, от които 13.830 дка - девета категория и 6.170 дка - шеста категория в местност „Б. Г.“. С Решение от 27.01.2012 г., по гр.дело № 3141/2010 г. на ВТРС е допусната съдебна делба между П. А. П., Й. С. Т. и П. Н. М. (всички - наследници на К. П.), относно недвижим имот, намиращ се в [населено място].В.Т., представляващ земеделски земи от 20.00 дка в землището на [населено място], м.“Б. Г.“, от които 13.830 дка - девета категория и 6.170 дка - шеста категория. С Решение от 01.10.2012 г. по същото делото е извършена делбата на горепосочения недвижим имот, като в дял на П. А. П. е възложен недвижим имот - гора в земеделски земи от 13.333 дка, а в общ дял на Й. С. Т. и П. Н. М. е възложен недвижим имот, представляващ гора в земеделски земи от 6.667 дка в местност „Б. Г.“. С нот.акт №399 за собственост върху недвижим имот т.2 рег.№3178, нот.дело№336/2021 г. на нотариус Д.Д. с район на действие ВТРС на 11.10.2021 г. Й. С. Т. е призната за собственик на основание давностно владение на следния недвижим имот, намиращ се в [населено място], общ.В.Т., а именно: поземлен имот с идентификатор №*** в местност „К. Б.“ с площ 1282 кв.м., заедно с построената в този имот сграда с идентификатор №*** със застроена площ 20 кв.м, на един етаж. С нот.акт № 399 за собственост на недвижим имот т.2 рег.№ 2857, нот.дело № 287/2021 г. на нотариус Д.Д. с район на действие ВТРС на 10.09.202 1г. Й. С. Т. е призната за собственик на 1/2 ид.част от сграда на два етажа с идентификатор № ***, разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, със застроена площ 102 кв.м. С писмо от 09.12.2019 г. на ОД „Земеделие“ гр. В.Търново е дала отговор, че процесният имот не е предназначен за земеделско производство и не е част от Държавния поземлен фонд, като имотът не фигурира в регистъра на имоти от Държавния поземлен фонд. Според удостоверение от 16.12.2019 г. на Областния управител В.Т., за поземлен имот с идентификатор № *** и сградите в него не е съставен акт за държавна собственост. Според удостоверение от 11.03.2020 г. от Община В.Търново за процесния имот и построените в него сгради не е съставен акт за общинска собственост. Като обсъдил събраните гласни доказателствени средства, въззивният съд приел също, че действията около уреждането на статута на процесния недвижим имот не са заявявани пред Й. Т., тъй като ищците нямали контакт с нея. От 2022 г. имотът се ползвал от други лица, като се предполагало, че Й. Т. го предоставила за ползване на хора, които извършват частен бизнес на територията. При тези факти от правна страна въззивният съд заключил, че не се установявало наследодателят на К. В. П. и А. П. П. да е установил фактическа власт върху имота с намерение за своене, която фактическа власт те да са продължили да упражняват след смъртта му. Счел, че обстоятелството, че след производството по делба наследодателят им е сезирал различни институции с искане за отстраняване на грешка в кадастралното заснемане на имота и установяване на статута му (действия след 2015 г.) не могат сами по себе си да се приемат като установяване на владение върху имота, тъй като владението е упражняване на фактическа власт, а не се установи безспорно кога и по какъв начин е била установена фактическа власт върху спорния имот с намерение за своенето му. Приел също, че събраните гласни доказателства не обосновават логичен извод за установено владение от страна на наследодателя П. А. П., нито от К. В. П. и А. П. П. върху процесния имот, още по-малко то да е продължило повече от десет години, което е предпоставка за позоваване на заинтересованите за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Не се установявала и трансформация на държането във владение. Като приел, че изложеното обосновавало извод за неоснователност на иска за собственост, въззивният съд счел, че не са налице основание за отмяна на нот.акт № 341 том 2 peг. № 2857, нот.дело № 287/10.09.2021 г. на нотариус Д. Д. с район на действие ВТРС и нот.акт № 399 том 2 peг. № 3178 по нот.дело № 366/11.10.2021 г. на нотариус Д. Д. с район на действие ВТРС. При тези мотиви на въззивното решение настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускането му до касационен контрол. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В настоящия случай в изложението към касационна жалба не са формулирани правни въпроси, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. Релевираните доводи на жалбоподателя представляват изцяло оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са неотносими към първата фаза на производството по чл. 288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационна жалба само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така изложените доводи и обстоятелства на страната не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване, като това е достатъчно обстоятелство за недопускане на касационен контрол. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради очевидна неправилност. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. При този изход на делото, ответникът по касация има право на разноски, които възлизат на 5000 лева, сума представляваща заплатен адвокатски хонорар за представителство пред касационната инстанция. По изложените съображения съдът