Определение № 143 от 14.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2468/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.2 вр. чл. 248 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (Комисията) срещу решение № 388/02.04.2025 г. по гр. д. № 1786/2024 г. на Апелативен съд – София в онази негова част, имаща характер на определение, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 260023/04.10.2024 г. по гр. д. № 948/2019 г. на Софийски окръжен съд. С първоинстанционния съдебен акт е оставена без уважение молбата на Комисията по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт в обжалваната част поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост. В изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси за допускане на касационно обжалване по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност: 1. Кой е меродавният момент за определяне на приложимата редакция на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС? 2. Как следва да се определи възнаграждението за процесуално представителство при направено възражение за прекомерност? Може ли съдът да намали присъдено адвокатско възнаграждение, като вземе предвид общия обем на осъщественото процесуално представителство по делото? Следва ли да се присъдят разноски по чл. 38 ЗАдв в пълен размер съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейният обем и липсата на фактическа и правна сложност по делото? 3. Може ли КОНПИ да бъде освободена от заплащане на държавна такса на основание чл. 84, ал. 1 ГПК въпреки разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, предвид, че съдебно предявеното от Комисията право има характер на публично държавно вземане? Във връзка с поставените въпроси е посочена съдебна практика, на която според частния жалбоподател обжалваният акт очевидно противоречи. Насрещните страни В. И. М. и Л. Г. С.-М., чрез процесуалния си представител адв. Н. М., оспорват частната касационна жалба като неоснователна по съображения, изложени в депозирания писмен отговор. За да постанови своя акт в обжалваната му част въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд, е оставил без уважение молбата на Комисията за изменение на решението в частта за разноските, тъй като такива се дължат, с оглед изхода на делото, на посочените основания и в определените от Окръжния съд размери. Относно присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от закона за адвокатурата въззивният съд е изложил съображения, че същото не е прекомерно. Съобразил е Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и формираната след постановяването му съдебна практика, според която предвидените размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС не обвързват съда, но може да служат като ориентир при определянето им. При преценката за дължимия размер на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ответниците адв. М., съдът се е ръководил от вида на спора, немалкия материален интерес, множеството извършени от адвоката процесуални действия, като е отчел, че делото се отличава с изключително висока правна и фактическа сложност, пред първата инстанция са проведени осем съдебни заседания, изготвени са обширен по обем отговор на исковата молба и множество писмени становища по доказателствата, събрани в общо 14 тома по делото. По отношение на държавната такса по делата за гражданска конфискация въззивният съд се е позовал на установената последователна съдебна практика, според която Комисията не е дължала такава единствено по делата, образувани по отменения ЗОПДИППД /отм./, който не е съдържал специална регламентация, докато последващите нормативни актове, уреждащи същата материя, изрично предвиждат съответно в чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ /отм./ и чл. 157, ал.2 от сега действащия ЗОНПИ, че държавната такса за производството не се внася при завеждане на делото, но се дължи от Комисията, ако искът й бъде отхвърлен. Главният аргумент за това разрешение е, че до постановяване на отнемането с влязло в сила решение, което има конститутивно действие, имуществото на ответниците няма публичноправен характер, поради което Комисията по тези дела не защитава публична държавна собственост и не претендира установени публични държавни вземания, за да бъде приложима разпоредбата на чл. 84, т.1 ГПК, освобождаваща държавата и държавните учреждения от заплащане на държавна такса само по този вид съдебни спорове. При така изложените решаващи мотиви настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставените въпроси не са от значение за изхода на спора относно дължимите от Комисията разноски по делото, поради което те не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 във връзка с чл. 274, ал. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл и т.1 от тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). Въззивният съд изобщо не е обсъждал към кой момент и в коя редакция на Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС следва да се определя адвокатското възнаграждение при оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, поради което първият въпрос е изцяло неотносим. Въпросът, как се определя адвокатското възнаграждение при направено възражение за прекомерност, би имал значение, ако възнаграждението за адвоката бе заплатено от ответната страна, по аргумент от чл. 78, ал. 5 ГПК. В случая, обаче, процесуалното представителство на адв. М. е извършено безплатно, по реда на чл. 38 ЗАдв. Ирелевантен към спора за разноските е и въпросът, може ли съдът да намали присъденото адвокатско възнаграждение, тъй като в случая в обжалвания акт са развити съображения, защо възнаграждението следва да бъде завишено, предвид огромния обем на извършената работа и високата фактическа и правна сложност на делото. Отново без всякаква връзка с решаващите мотиви на въззивния съд се явява и въпросът, следва ли разноските да се присъдят в пълен размер, определен по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейни обем, и липсата на фактическа и правна сложност на делото. Противно на развитите от касатора доводи, въззивният състав е изложил подробни съображения, че разпоредбите на Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа /Загл. Изм. ДВ бр.14/2025 г./ не обвързват съда при определяне на адвокатското възнаграждение и могат да служат единствено като ориентир, при съобразяване на вида на делото, материалния интерес, извършената работа, която включва не само участието на процесуалния представител в проведените десет открити съдебни заседания, но и изготвянето на отговор на искова молба в обем от 83 страници и приложени към нея доказателства в обем от 10 тома, както и множество писмени становища по доказателствата, обособени в общо 14 тома. Последният въпрос, може ли Комисията да бъде освободена от държавна такса на основание чл. 84, т.1 ГПК въпреки разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, предвид, че предявените от нея права имат характер на публично държавно вземане, е обуславящ, но разрешен от въззивния съд изцяло в съответствие с постоянната и непротиворечива съдебна практика, което само по себе си изключва квалифицирания случай на очевидна неправилност. По силата на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, хипотезата на очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. По изложените съображения, основанието за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2 ГПК не е налице. На основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ вр. чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, Комисията следва да заплати по сметка на Върховния касационен съд сума в размер на 7.67 евро, равняваща се на 15.00 лв. и представляваща държавна такса за произнасяне по частната касационна жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,