Определение № 50004 от 06.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2022 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. С., представляван от адв. Я. С., срещу въззивно решение № 262245 от 06.04.2021 г. по гр. д. № 6444/2019 г. на Софийски градски съд, в частта в която след частична отмяна на решение № 437650/26.06.2018 г. по гр. д. № 29961/2017 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Столична община иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл.45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от увреждане на здравето, настъпило на 23.01.2017 г. в [населено място], при падане на необезопасен и необозначен заледен тротоар на [улица]за разликата между уважения размер от 6 500 лв. - до пълния предявен размер от 15 000 лв. Касаторът е представил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните правни въпроси: 1) „Следва ли съда да вземе предвид при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди не само болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и всички неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, морални вреди, неблагоприятните прогнози за пълното му физическо и интелектуално възстановяване ?“; 2) „Следва ли съда да вземе предвид при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди отношението на делинквента към живота и здравето на пострадалите, начинът на извършване на деликта, обстоятелствата, при които деликта е извършен ?“; 3) „Следва ли съда да вземе предвид/отчита при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди конкретните икономически условия в страната ?“; 4) „Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- т. 11 на ППВС 4/1968 г.“; 5) „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери “справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични в случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/1968 г., гарантиращи правилно приложение на принципа на справедливост“. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси противоречи на ППВС № 4/1968 г. и решение № 99 от 8.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, II т. о. Постъпил е отговор в срок от Столична община, чрез юрисконсулт Т. В., в който е изразено становище, че касационно обжалване не следва да се допуска, евентуално, че същото е неоснователно. Касационната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: За да постанови обжалвания акт, въззивният съд приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл. 45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на неизпълнението на нормативно възложени задължения на ответника, които той изпълнява чрез своите служители за поддръжка в изправно състояние на общинската пътна инфраструктура, част от която е процесният тротоар. От събраните по делото гласни доказателства на свидетелите очевидци Д. и К. е установено, че падането на ищеца е настъпило при придвижването му пеша на заледен участък на тротоара на [улица]в [населено място], пред магазин на фирма „Перфект Клима“ ЕООД, който съгласно чл. 7, т. 4 ЗМСМА е публична общинска собственост. Посочва се, че като собственик, Столична община е титуляр на задължението за поддръжка на процесните тротоари. В случая било налице противоправно бездействие на служителите на ответника, представляващо неизпълнение на нормативно възложените им задължения да поддържат в изправност тротоара, в резултат на което ищецът претърпял травматично увреждане. Въз основа на събраната по делото медицинска документация и извършената съдебно-медицинска експертиза било установено, че в резултат на инцидента жалбоподателят претърпял контузия на лява колянна става, частично разкъсване на предна кръстна връзка на лява колянна става, увреда на заден рог на медиалния мениск на лява колянна става, налагащи извършването на артроскопска операция и довели до трайно затруднение на движенията на ляв долен крайник за срок повече от 30 дни. От извършения преглед от вещото лице на 31.10.2017 г. е установен запазен обем на движение на колянната става, но болезнен в крайните си фази, като не били констатирани настъпили усложнения в периода на възстановяване. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съобразил, че причиненото увреждане наложило хирургична интервенция, като била поставена шина за 45 дни, която ограничавала движенията. Въз основа на извършената експертиза било установено, че 9 месеца след настъпване на увреждането, ищецът не се възстановил напълно– отчетена била болезненост при крайните фази на движение на увредения крайник, както и наличието на болков синдром 1 при промяна на времето. С оглед изложеното, въззивния съд приел, че дължимото обезщетение е в размер на 6 500 лв., като за да отхвърли иска за горницата до пълния размер от 15 000 лв. съдът отчел, че не са настъпили усложнения за ищеца в периода за възстановяване, не била дадена неблагоприятна прогноза от вещото лице във връзка с пълното възстановяване на ищеца, както и че проявата на болков синдром има инцидентен, а не постоянен характер. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първите четири въпроса поради своето сходство следва да бъдат обединени и разгледани заедно. Същите касаят обстоятелствата които следва да бъдат взети при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. Видно от мотивите на обжалвания акт, изследвани били обстоятелства довели до настъпване на увреждането – от събраните свидетелски показания е установено, че падането на ищеца е настъпило при придвижването му пеша на заледен участък на тротоара на [улица]в [населено място]. В съответствие със съдебната практика, включително указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., по настоящето дело въззивният съд на първо място е очертал релевантните за определяне размера на обезщетението факти и обстоятелства в пълния им обем– констатирани били увреждания на колянната става, наложили извършването на хирургична интервенция и обездвижване на крака с шина за период от 45 дни. Съобразени били и дълготрайните последствия от увреждането– болезненост при крайните фази на движение на увредения крайник, както и наличието на болков синдром 1 при промяна на времето. Въззивният съд мотивирал своето решение, защо приел, че предявения иск за неимуществени вреди е неоснователен за горницата над 6 500 лв., като посочил, че не са настъпили усложнения за ищеца в периода за възстановяване, не била дадена неблагоприятна прогноза от вещото лице във връзка с пълното възстановяване на ищеца, както и че проявата на болков синдром има инцидентен, а не постоянен характер. При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че в съответствие с дадените в ППВС № 4/1968 г. насоки, както и при съобразяване на константната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е определил крайния размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди на 6 500 лв., отчитайки именно конкретните факти и обстоятелства, имащи значение за справедливото съотношение между търпените физически и морални вреди и паричния им еквивалент без при това да се стигне и до неоснователно обогатяване на пострадалото лице. С оглед изложеното не се установява наличието на основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на обжалвания акт. Жалбоподателят се позовава бланкетно и на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не излага аргументи по същество какво противоречие в практиката следва да се преодолее или защо сочените въпроси са от значение за развитието на правото. С оглед изложеното, настоящия състав приема, че съдебната практика по поставения въпрос е трайна и непротиворечива, а разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е достатъчно ясна и изчерпателна, поради което касационно обжалване не следва да се допусне и на това основание. Последният въпрос, касаещ задължението на съда да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди, не е правен въпрос, а представлява преформулиран довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с определения размер на присъденото обезщетение. Съгласно дадените указания в т. 1-ва от ТР № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материално-правният или процесуално-правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. В настоящия случай се установява, че въззивният съд е обсъдил всички релевантни по делото обстоятелства, като е изложил своите мотиви, защо смята, че предявената искова претенция не следва да бъде уважена в пълния й размер. В тази връзка, наведените от касатора доводи за необходимостта за търсене на „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди, предпоставя преценка за правилността на изводите на въззивния съд, която не следва да се извършва в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Доколкото не се установява наличието на общата предпоставка за допускане до касация, съдът не дължи произнасяне по наличието на някоя от допълнителните такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Предвид гореизложеното, не са налице основанията за допускане да касационно обжалване. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение