Определение № 2813 от 07.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2053/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. Р. Г., в качеството на процесуален представител на П. Г. К. против Определение № 580 от 01.03.2024г. постановено по ч.гр.д. № 3345/2023г. по описа на Апелативен съд – София.

С обжалваното определение е оставена без уважение частна жалба на адв. Р. С. Г. срещу определение № 265273 от 28.09.2023г. постановено по гр.д. № 10447/2020г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното по делото решение № 260962 от 13.07.2023г. в частта за разноските посредством присъждане на възнаграждение за още 4 заседания и на ДДС върху определения размер на адвокатското възнаграждение или за допълнително присъждане на още 700 лева.

Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че решението на СЕС по дело С-438/22 не въвежда задължение за националните съдилища, във всички случаи, в които се иска присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, да присъждат хонорари под установения с Наредбата минимум, а напротив – от същото се извежда, че приложим е принципа за определяне на стойността на адвокатската услуга съобразно реалната фактическа и правна сложност на делото, извършените от адвоката процесуални действия, а също така и броят проведени съдебни заседания с негово участие /вкл. и съответната времева заетост/, като възнаграждението може да бъде определено под или над определения от Наредбата мининум според посочените критерии. Твърди, че предвиденото в националното законодателство допълнително заплащане на всяко последващо второто съдебно заседание, регламентирано в чл. 7, ал. 9 от посочената Наредба цели да осигури адекватно възнаграждение на положения от адвоката труд и допълнителна заетост, в какъвто общ смисъл са и разясненията на решението на СЕС по дело C-438/22. Тази норма не противоречи на правото на ЕС, последица от което е и липса на предпоставки за нейното неприлагане от националните съдилища. Поддържа също, че за адвокати, регистрирани по ЗДДС, претенция за присъждане на дължим ДДС не следва да се заявява изрично пред съда до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция, а следва по силата на закона когато и ако съществува нормативно задължение за начисляването и плащането на ДДС. Ето защо по отношение на неговото присъждане е неприложима преклузия. Моли въззивният съдебен акт да бъде отменен, а подадената молба за изменение на решението в частта за разноските – уважена.

Отговор на частната жалба не е депозиран от другата страна в срока и по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК.

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – молител по молбата по чл. 248 от ГПК, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното:

За да потвърди първоинстанционното определение, с което искането за изменение на решението в частта за разноските посредством присъждане на допълнително възнаграждение за всяко съдебно заседание и ДДС е оставено без уважение, въззивният съд съобразил, че производството пред СГС е образувано по предявен от Н. С. Г. срещу П. Г. К. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата от 50000 лв., получена без основание. С решение от 13.07.2023г. първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск. В хода на устните състезания в съдебно заседание от 19.05.2023г. адвокат Г. е поискала определяне от съда на дължимото възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА и е представила списък за разноски по чл. 80 от ГПК, в който не е посочен размер на претендираното адвокатско възнаграждение, нито е направено искане за присъждане на ДДС. С оглед изхода на спора на основание чл. 38 от ЗА първоинстанционният съд е осъдил ищцата да заплати на адв. Р. С. Г. адвокатско възнаграждение в размер на 2030 лв. Съдът е определил възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ без начислен ДДС.

В срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК адвокат Р. Г. е поискала изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на допълнително възнаграждение в размер на още 700 лв. без ДДС за общо проведени 6 открити заседания, както и дължим ДДС върху присъденото на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение. С определение от 28.09.2023г. СГС е оставил молбата без уважение.

За да се произнесе по частната жалба срещу това определение, въззивният съд позовавайки се на даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС, приел, че въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери по НЗПП в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС. Посочил, че нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не следва да се прилага, тъй като не съответства на правото на ЕС. Съобразил, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, изтъкнал, че подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа /включително броят на посетените съдебни заседания с участие на страните/, фактическата и правна сложност на делото. Обосновал съответно, че с оглед проведените по делото шест съдебни заседания с участие на страните, събирането на многобройни доказателства, вида и количеството на свършената работа, както и с оглед фактическата и правната сложност на делото, справедливото адвокатско възнаграждение по делото възлиза на 2030 лева. Отбелязал, че липсва основание за увеличаване на определеното от първоинстанционния съд възнаграждение. Изтъкнал, че до приключване на устните състезания адв. Г. не е заявила искане възнаграждението й да бъде определено с оглед броя на съдебните заседания, в които е участвала, както и в сумата да бъде включен дължимият от нея ДДС. По въпроса следва ли съдът да определи адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА с включен ДДС, ако това не е поискано до приключването на устните състезания, а едва с молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК, мнозинството от въззивния състав позовавайки се на т. 11 на ТР № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, приел, че претенцията за разноски по чл. 80 от ГПК може да бъде валидно заявена най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Изтъкнал, че в мотивите към т. 1 на посоченото ТР е изяснено, че макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва също като него да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. В разглеждания случай искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на ответницата е направено своевременно, но не и искането за включване на ДДС в размера на това възнаграждение. С тези съображения мотивирал извод за неоснователност на молбата за изменение на решението в частта за разноските с включване на дължимия ДДС.

В тази част обжалвания акт е постановен с особено мнение на член на съдебния състав при АС – София, в което е възприето, че върху предоставената услуга, като облагаема сделка се дължи начисляване и заплащане на ДДС. Последното следва от императивната норма на закона и с оглед направеното искане по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, то съдът е длъжен да начисли ДДС върху определеното възнаграждение.

В представено изложение частният жалбоподател се позовава на основания за селекция на частната касационна жалба на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, поставяйки следните правни въпроси:

1/ Когато решаващият съд се е позовал на разясненията, дадени с решението по дело C- 438/22 на СЕС, с което е прието че въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗА правило съдът да присъжда възнаграждение в размер не по-малък от определения от Висшия адвокатски съвет размер, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС и предвид приоритета на европейското право над националното, при определяне на действителната и справедлива цена на адвокатската услуга по посочените по-горе критерии:

• длъжен ли е да изложи мотиви за това какви икономически критерии е използвал, за да определи стойността на адвокатската услуга и неизлагането на такива мотиви влече ли като последица необоснованост на съдебния акт в тази му част?

• ограничен ли е да определи и възложи в тежест на страната, за която делото има неблагоприятен изход по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение под определения с Наредба № 1/2004г. минимален размер или може да определи и по-висок негов размер, съобразно действителната и справедлива цена на адвокатската услуга, преценена по посочените по-горе критерии?

• само вида и количеството на свършена работа ли са релевантни или от значение е и времевата заетост на адвоката, в пряка зависимост с което е и броят на проведени съдебни заседания с негово участие?

2/ Предвиденото в националното законодателство допълнително заплащане на всяко последващо второто съдебно заседание, регламентирано в нормата на чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС за минималния размер на адвокатските възнаграждения създава ли изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и не ограничава или препятства конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС и влиза ли в противоречие с европейското право /съгл. разясненията, дадени с решението по дело C-438/22 на СЕС/ и националните съдилища следва ли да откажат нейното приложение на това основание или са длъжни да я отчетат при определяне на адвокатското възнаграждение?

3/ Длъжен ли е адвокатът, осъществяващ безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА да заяви изрично пред съда искане с определен размер на претендирано адвокатско възнаграждение, вкл. и за присъждане на допълнително такова за проведени повече от две открити съдебни заседания с негово участие, както и за присъждане на дължимия ДДС върху адвокатското възнаграждение за адвокати регистрирани по ЗДДС и имащи качеството на задължени лица по същия закон, както и да включи тези претенции в списъка по чл. 80 от ГПК или е достатъчно да поиска присъждане на възнаграждение в минималния размер, съобразно националното и европейското законодателство, респ. при така направено искане, съдът длъжен ли е да определи размера на възложеното в тежест на страната, за която делото има неблагоприятен изход съобразно приложимото законодателство?

4/ Искането за присъждане на нормативно дължим ДДС върху определеното по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение и представянето на доказателства за регистрацията на адвоката по ЗДДС преклудират ли се с приключване на устните състезания, както и представянето на доказателства за регистрацията на адвоката по ЗДДС попада ли в приложното поле на тълкуването, дадено с т. 11 на ТР № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, приемайки че разноски по чл. 80 от ГПК може да бъде валидно заявена най- късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция?

5/ Адвокатът осъществил безплатна адвокатска помощ в хипотезата на чл. 38 от ЗА, регистриран по ЗДДС длъжен ли е да представя доказателства за регистрацията си по ЗДДС, предвид поддържания от Националната агенция по приходите /НАП/ специален публичен регистър, в който са вписвани лицата получават идентификационен номер за целите на ДДС или предвид неговата публичност, данните от същия, касателно лицата с регистрация по ЗДДС, следва да са ноторно известни на съда, който е длъжен служебно да присъди ДДС върху присъденото адвокатско възнаграждение, ако такъв е нормативно дължим?

6/ Претенцията за присъждане на нормативно дължим ДДС върху определеното по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение, включен в общата тежест на разноските, съставлява ли искане, свързано със спорния предмет, което следва също като него да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция по смисъла, вложен в мотивите към т. 1 на посоченото ТР?

7/ В хипотезата на чл. 38 от ЗА, адвокатът длъжен ли е да представя на решаващия съд списък с разноските по чл. 80 и непредставянето му води ли до последиците, съгласно разясненията, дадени с ТР № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС?

8/ В хипотезата на осъществена безплатна адвокатска помощ по чл. 38, т. 1 и т. 3 от ЗА следва ли да се прилагат по аналогия и размерите на възнагражденията на адвокатите за оказана безплатна правна помощ по ЗПП при определяне на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде възложено в тежест на страната, за която делото има неблагоприятен изход по чл. 38, ал. 2 от ЗА?

Така поставените въпроси според жалбоподателя са от значение за правилното приложение на закона и за развитие на правото, доколкото по същите няма установена съдебна практика. Частният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното определение.

За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотези на т. 3 на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното:

Всички поставени в изложението въпроси са на плоскостта на приложението на разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАадв и са разрешени в решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22г., както и в практиката на ВКС, обективирана в определение № 731 от 9.10.2014г. по ч.гр.д. № 5256/2014г. на ВКС, III ГО; определение № 50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на ВКС, I ТО; определение № 1396/29.05.2024г. по ч.т.д. № 802/2024г. на ВКС, I ТО.

В решението на СЕС е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС вр. чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 от ГПК. С оглед на това в цитираната практика на ВКС е даден отговор, че въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС, в какъвто смисъл е и даденото тълкуване в решението по дело С-438/22 на СЕС. Ето защо е прието, че нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочено е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Или, изводът за осъществена правна помощ и за размера на възнаграждението съдът следва да се направи от данните по делото с оглед на нейния обем.

От друга страна въпросите са свързани с приложението на чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС; дали адвокатът, осъществяващ безплатна адвокатска помощ е длъжен да посочи размер на претендираното възнаграждение, вкл. и по чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/2004г. и за присъждане на дължимия ДДС върху него и преклудира ли се искането за последните две с приключване на устните състезания; длъжен ли е адвокатът да представя списък на разноски по чл. 80 от ГПК и доказателства за регистрацията си по ЗДДС. Същите не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното определение, поради което не удовлетворяват изискването на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, обуславяща приложно поле на касационното обжалване.

Същественият, решаващ за произнасянето по молбата и предопределящ изхода на конкретното дело извод на САС е, че нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не следва да се прилага, тъй като не съответства на правото на ЕС. Този решаващ правен извод на въззивния съд обхваща и приложението на наредбата в пълнота, в т.ч. и разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/2004г., предвиждаща заплащане за всяко следващо заседание, както и тази на § 2а от ДР на същата наредба, предвиждаща начисляване на ДДС върху възнагражденията фиксирани в нея, по силата на препращането в чл. 38, ал. 2 от ЗА. Ето защо поставените на тази плоскост въпроси не са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд и дори и да бъдат разрешени в настоящото производство, не биха обусловили различно крайно разрешение по искането.

От друга страна по въпросите до кой момент в процеса може да се заяви процесуално валидно искане за присъждане на разноски; за значението на представяне на списък по чл. 80 от ГПК, както и по въпроса за доказване на тези разходи е налице задължителна практика, съгласно която претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция; представянето на списък по чл. 80 от ГПК е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските – т. 11; т. 2 от ТР № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. А предвидената в чл. 248 от ГПК възможност за изменяне на решението в частта за разноски винаги предпоставя валидно направено искане за разноски в рамките на висящия съдебен процес.

Наличието на задължителна практика на СЕС и на ВКС, изключва специалното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Няма данни обжалваният съдебен акт да е постановен в явно нарушение на закона, извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, поради което не е налице вероятност същият да е и очевидно неправилен.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че по делото не са установени основания за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, поради което такова не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение