Определение № 750 от 06.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2544/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „ДЗИ-ОЗ“ ЕАД срещу решение № 426 от 21.06.2022г. по в.т.д.№ 316/2022г. на Апелативен съд София, 15 състав, с което е потвърдено решението по т.д.№ 1642/2020г. на СГС, ІV-13 състав. С последното е отхвърлен предявеният срещу „Застрахователно дружество Армеец“АД иск с правно основание чл.213, ал.1, изр.първо КЗ-отм. за възстановяване на изплатено от ищеца застрахователно обезщетение, ведно с обезщетение за забава, по имуществена застраховка „каско“ на товарно ремарке „Крьоне“, рег. [рег.номер на МПС] за вреди по ремаркето, причинени при пътно транспортно произшествие от 18.10.2015г. от застрахования по ЗЗГОА в ответното застрахователно дружество водач на лек автомобил „Волво“, рег. [рег.номер на МПС] Д. И. Кукуванов, вследствие на настъпила внезапна сърдечна смърт на последния. Касаторът споделя извода на САС, че застрахованият по ЗЗГОА при ответното дружество водач Кукуванов няма вина за възникването на процесното пътно произшествие, тъй като същият е починал по време на движение и загубата на управление над л.а. „Волво“ се дължи на това обстоятелство. Счита обаче, че неправилно съдът е акцентирал на отсъствието на виновно поведение на този водач без да съобрази обстоятелството, че са причинени вреди, свързани с използването на моторно превозно средство, които съгласно чл.267 КЗ-отм. подлежат на репариране доколкото загубата на контрол над лекия автомобил е единствената причина за пътната злополука. Възразява срещу необсъждането от САС на хипотезите на чл.49 и чл.50 ЗЗД и акцентира, че ЗЗГОА покрива и несанкционните задължения (обективната отговорност) за обезвреда на възложителя по чл.49 ЗЗД и на собственика или лицето, под чийто надзор се намира вещта (чл.50 ЗЗД). Посочва се, че дори водачът на л.а. „Волво“ да не носи отговорност за причинените вреди, тъй като е налице случайно събитие, което изключва вината като елемент на деликтната отговорност, то при всички случаи вредите са причинени чрез приведения в движение автомобил. Позовава се на практика на ВКС във връзка с последните съображения. На трето място счита за приложима Директива 2009/103/ЕО като поддържа, че постигането на целите, които се поставят във връзка със ЗЗГО, би било застрашено ако се приеме, че в определени хипотези, при които не е установена вина на водача при осъществяване на ПТП, вкл. резултат на влошаване на неговото здравословно състояние, отговорността на застрахователя е изключена. Касаторът счита, че при констатиране на подобно противоречие между европейското и националното право, съдът е длъжен в рамките на своята компетентност, да приложи общностното право в неговата цялост като остави без приложение евентуални разпоредби от вътрешното право, които му противоречат без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма, както и без да е необходимо да се изиска или изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред. Поддържа се, че покритието, което е било дадено чрез разпоредбата на чл.267 КЗ е разширено в действащия кодекс посредством разпоредбата на чл.493,ал.2,т.6 КЗ. Поддържа се искане за отмяна на въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и постановяване уважаването на иска със законните последици. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: „ Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за имуществени вреди по чл.213 във вр. с чл.267 КЗ-отм. в случаите, когато вредите са причинени поради непредвидимо и непредотвратимо влошаване на здравето на водача на мпс“ Касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с практиката, обективирана в решенията по т.д.№ 279/2011г. и по т.д.№ 708/2011г. двете на Първо т.о. на ВКС и решението по т.д.№ 335/2012г. на Второ т.о. на ВКС. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалвания акт с оглед: изложените от САС съображения за липса на виновно поведение на застрахования при ответника по ЗЗГО водач; относно необсъждане от САС на хипотезите на чл.49 и чл.50 ЗЗД; относно дадения от САС отговор на довода на касатора (въззивник), че покритието по чл.267 КЗ-отм. следва да се разглежда в по-широк смисъл предвид Директива 2009/103/ЕО. В писмен отговор насрещната страна „ЗАД Армеец“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното: Сезирана с жалба на ищеца, въззивната инстанция е приела за безспорни и ненуждаещи се от доказване фактите: относно настъпването на пътното произшествие; че между ищеца и собственика на увреденото имущество е сключена имуществена застраховка; че водачът на лекия автомобил е бил застрахован по риска "Гражданска отговорност" на автомобилистите при ответното дружество; че по време на управление на МПС водачът на лекия автомобил е поучил инфаркт на миокарда, който е довел до моментална смърт; че ищцовото дружество е изплатило претендираната сума по заявка за отстраняване на причинени вреди в резултата на ПТП и ответникът е бил поканен да възстанови сумата. Като спорен в производството е отделен въпросът дали водачът на лекия автомобил е имал вина за настъпване на произшествието и дали са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на дружеството, което отговаря по сключената застраховка „Гражданска отговорност". За несъмнено е прието за установено въз основа на заключението на приетата автотехническа експертиза, че причината за създаване на опасната ситуация и настъпване на произшествието е навлизането на л. а. Волво в лентата за насрещно движение, където се е осъществил челният удар с товарния автомобил, при който е било увредено застрахованото по имуществената застраховка „автокаско“ при ищеца ремарке. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 257 и чл. 267 от КЗ - отм. въззивната инстанция е изложила правните съображения, че за да бъде уважен предявеният иск, квалифициран, предвид датата на настъпването на пътното произшествие по чл.213 КЗ-отм., е необходимо да е настъпило застрахователно събитие вследствие виновно и противоправно поведение на делинквента, плащане на застрахователно обезщетение от ищеца в размер на действителните вреди и сключен договор за задължителна застраховка „ГОА" между ответника и водача на увреждащия автомобил. Обосновано е, че от събраните доказателства не може да се направи извод за наличие на виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил, тъй като между страните е безспорно, че лицето е починало по време на движение на автомобила и загубата на управление се дължи на това обстоятелство, а последното изключва съзнателно поведение и субективно отношение на дееца към съответното действие. Формиран е краен извод за отсъствие на елемент от фактическия състав на чл.213 КЗ-отм. Не са обсъждани доводите на ищеца, че ответното застрахователно дружество по принцип отговаря както за вредите за лични и противоправни действия на водача на автомобила, така и за несанкционните задължения за обезвреда на възложителя по чл. 49 от ЗЗД и по чл. 50 от ЗЗД. За неоснователно е счетено позоваването от ищеца на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност" в смисъл, че застрахователят следва да отговоря и в случаите когато няма вина у водача на застрахования автомобил. Даден е отговор, основан на разпоредбата на чл. 3: всяка държава - членка при спазване на член 5, предприема всички подходящи мерки с цел застраховането на гражданската отговорност при използването на превозни средства, които обичайно се намират на нейна територия и с цел застрахователният договор да покрива всички вреди, причинени на територията на другите държави, в съответствие с действащото законодателство на тези държави-членки. Изведено е, че Директивата изрично предвижда като приложимо към правото на обезщетение националното право, поради което и противоречие с нея би било налице само ако от обхвата на застрахователното покритие са изключени определени хипотези, при които съгласно националното законодателство възниква деликтна отговорност на застрахованите лица, а настоящият случай не е такъв. Искането за допускане на факултативния касационен контрол е неоснователно. По отношение на първия въпрос не е налице въведеното от касатора допълнително основание - чл.280,ал.1,т.1,предложение последно ГПК. В нито един от цитираните актове на ВКС произнасянето не касае въпроса за присъждане на обезщетение за вреди в хипотеза, когато те са причинени поради непредвидимо и непредотвратимо влошаване на здравето на водача на МПС. В решението по т.д.№ 279/2011г. на Първо т.о. на ВКС е даден отговор, че с оглед разпоредбите на чл.257 ал.1 и чл.267 ал.1 КЗ има всички основания да се приеме, че обект на застраховането е гражданската отговорност на застрахования за причинените от него на трети лица вреди, свързани с използване на застрахованото МПС и които са резултат не само на вина на водача на МПС (чл.45 и чл.49 ЗЗД), но и тези, които са причинени от самата вещ, от нейното състояние, характер (чл.50 ЗЗД). Даденото по т.д.№ 708/2011г. на Първо т.о. на ВКС разрешение е, че рискът при застраховката „Гражданска отговорност” включва не само опасността от възникване на санкционното задължение за поправяне на вредите, причинени от виновно и противоправно деяние в нейния стриктен смисъл - чл.45 ЗЗД, но и несанкционните задължения по чл.49 и чл.50 ЗЗД. Рискът може да бъде свързан не само с личното виновно деяние на застрахования, но и при вреди, причинени не непосредствено от застрахования, а от трети лица, на които той е възложил изпълнение на определена работа, или в качеството си на собственик на вещ, отговарящ за вредите причинени от нея на трети лица - чл.46 ал.2, чл.49 и чл.50 ЗЗД. Възприет е изводът, че „гражданска отговорност” за вреди, причинени на трети лица по време на движение и работа с МПС на основание чл.45 и чл.50 ЗЗД могат да носят както собствениците, така и техните водачи. В третото от цитираното от касатора решение по т.д.№ 335/2012г. на Второ т.о. на ВКС също е даден отговор на въпроса дали в обема на застрахователното покритие по застраховка „Гражданска отговорност” на собственика на МПС - дали в него се включват и случаите, при които увреждането на трето лице е настъпило в резултат на безвиновно поведение на водача на МПС по см.257 КЗ и чл.267 КЗ, във вр. с чл.50 ЗЗД или той обхваща само случаите, при които е налице единствено деликт. Произнасянето във въззивното решение е по друг материалноправен въпрос, поради което няма как да е в противоречие с цитираните актове на касационната инстанция, съгласно която предвид на гаранционно - обезпечителния характер на отговорността на застрахователя същата се реализира за обезщетяване на вредите на пострадалите от настъпило застрахователно събитие лица в обема на отговорността за непозволено увреждане по чл.45-54 ЗЗД, поради което включва: виновната отговорност на делинквента по чл.45 ЗЗД; безвиновната отговорност на възложителя на работата по чл.49 ЗЗД и на собственика или надзорника върху вещи по чл.50 ЗЗД; както и виновната отговорност на трети лица по чл.47 и чл.48 ЗЗД. Изключването на отговорността на делинквента има за последица и освобождаване от отговорност на застрахователя при неизбежната отбрана по чл.46 ЗЗД, както и при изключване на личната отговорност на лицата по чл.47, ал.2 и по чл.48, ал.3 ЗЗД в случаите на невъзможност да предотвратят настъпването на вредите. Следва да се има предвид, че във въпроса и при доводите си за очевидна неправилност, основани на произнасянето от въззивната инстанция по него, касаторът акцентира единствено на разпоредбата на чл.267 КЗ-отм, докато съществен аргумент на въззивната инстанция е основан на обекта на застраховане по ЗЗГОА - разпоредбата на чл.257 КЗ-отм. - именно гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица (собственикът на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва моторното превозно средство на законно основание) за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. Същевременно е налице различен обхват на застрахователното покритие в разпоредбата на чл.267 КЗ-отм. (отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство, и отговорността за вреди, причинени във връзка с притежаването или използването на моторно превозно средство от неупълномощено лице, лице, което не притежава или е с отнето свидетелство за управление и лице, което е нарушило законовите изисквания за техническа изправност на моторното превозно средство) и застрахователното покритие по действащия КЗ - чл.493 КЗ, което включва (освен отговорността за вредите, когато водачът е недееспособен; които са причинени от устройство или инсталация на моторното превозно средство, включително за вреди от случайно отделяне по време на движение на ремарке, полуремарке или кош, теглен от това моторно превозно средство; на трети лица, като пряко следствие от отварянето на врати на моторно превозно средство по време на движение или тогава, когато превозното средство е спряно и не са взети мерки за безопасността на останалите участници в движението по пътищата, включително тези, които са извън моторното превозно средство; причинени в резултат на повреда на моторното превозно средство, която е довела до пътнотранспортно произшествие и причиняване на вреди) и вредите, причинени по време на движение на моторното превозно средство в резултат на влошаване на здравословното състояние на водача, което е възпрепятствало управляването на моторното превозно средство. В тази връзка следва да се има предвид произнасянето с решението по т.д.№ 2130/2014г. на Първо т.о. на ВКС, което е постановено в хипотеза на приложение на разпоредбите от отменения КЗ (хипотеза като настоящата). С това решение е отречена възможността застрахователят да отговоря за обезщетяване на пострадалите в случаите на вреди, причинени от неспособен. Даден е отговор, че обезщетяване на пострадалия в случаите, при които неспособният не отговаря за причинените вреди спрямо уредените лица и застрахователят не отговаря съгласно чл.257 КЗ по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, не е предвидено в закона. В синхрон с предназначението на гражданската отговорност на автомобилистите, то предмет на бъдеща законодателна уредба би следвало да бъде и отговорността за вреди, причинени от освободено от отговорност неспособно лице. Неоснователно е и искането за осъществяване на директния достъп до касация. Доводите за очевидна неправилност са схематични и необосновани от гледна точка на изискванията, очертани в практиката на ВКС като запълващи съдържанието на основанието за директен достъп до касационен контрол. Това специфично основание предпоставя неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв би бил съдедебен акт, постановен „extra legem” - когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма.. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и и при грубо нарушение на принципите и основните начала на гражданското съдопроизводство. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по последния посочен ред и условията. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281 т.3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. По отношение на довода за очевидна неправилност, основан на твърдението за необсъждане на хипотезите на чл.49 и чл.50 ЗЗД следва да се има предвид изложеното, че той не може да обоснове приложение на фактическия състав на чл.280,ал.2,предл.последно ГПК. Отделно от това, в исковата молба ищецът е цитирал текстовете на безвиновната отговорност на възложителя - чл.49 ЗЗД и обективната отговорност на собственика/ползвателя на вещта без да изложи фактически твърдения за тези хипотези, основани на факти и обстоятелства, свързани и произтичащи от процесното ПТП, съответно в хода на процеса не са ангажирани никакви доказателства за възлагане на работа - във фактическия състав на която също стои противоправното действие/бездействие на делинквента, съотв. доказателства за обективното състояние на вещта, довело до самокатастрофата на лекия автомобил. Освен, че произнасянето на въззивната инстанция по отношение на директното приложение на Директива 2009/103/ЕО не съставлява надлежен аргумент за очевидна неправилност, касаторът не държи сметка за мотивите към първоинстанциното решение, които въззивната инстанция е възприела: „Действително с нормата на чл. 493, ал. 2, т. 6 КЗ в сила от 01.01.2016 г. изрично в обхвата на задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е въведен рискът, произтичащ от влошено здравословно състояние, довело до възпрепятстване управлението на моторно превозно средство. Тази норма обаче не касае отговорността, произтичаща от деликтното правоотношение, а разширява обхвата на отговорност на застрахователя по застраховка ГОА. Основанието за отговорност в тази хипотеза не произтича от тази на застрахования, а от възложена допълнителна тежест върху застрахователя по задължителна застраховка ГОА. Следователно, въвеждането му може да бъде обяснено с присъщите на задължителната застраховка социални съображения. Такъв подход обаче налага изрично нормативно предписание, поради което въвеждането му по тълкувателен път към предходен момент е невъзможно. Разширително тълкуване на чл. 257, ал. 1 КЗ (отм.) не може да бъде обосновано и с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката "Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. В чл. 3 е дефинирано задължение за утвърждаване във всяка държава-членка на подходящи мерки за застраховане на гражданската отговорност при използването на превозни средства, които обичайно се намират на нейна територия. Директивата обаче не дефинира обхвата на гражданската отговорност. Напротив, нормата на чл. 12 параграф втори еднозначно изключва въздействието на изрично визираните с тази норма категории пострадали върху обхвата на гражданската отговорност, а в точка 3 от първи параграф изрично определя като приложимо за правото на обезщетение националното гражданско право. Дори хипотетично да се приеме, че смисълът на Директивата е именно предложеният от процесуалния представител на ищеца - застрахователят по "Гражданска отговорност" отговаря и при осъществяване на пътно-транспортно произшествие поради влошаване на здравословното състояние на водача, прилагането на този акт предполага придадено пряко действие на Директивата. Съдът на Европейския съюз (СЕС) в решението Van Duyn, С-41/74 признава такъв ефект по отношение на държавите-членки. В решение С-152/84 Marshall v. Southampton and South-West Hampshire Area Health Authority СЕС изрично е признат обвързващият ефект на директивата само по отношение на държавата-членка, към която се адресира. Директивата не може, сама по себе си, да наложи задължения спрямо индивиди и не може да се прави позоваване на разпоредби на директивата спрямо гражданскоправни субекти. В същия смисъл е и Решение от 07 август 2018 г. по дело С-122/2017 г. на Съда на Европейския съюз като в параграф 45 се отбелязва, че националната юрисдикция е задължена да не приложи националната разпоредба, намираща се в противоречие с директива, само когато на последната се прави позоваване спрямо държава членка, органите на нейната администрация, сред които са и децентрализираните органи, или спрямо организации и образувания, които са зависими или контролирани от държавата или на които държава членка е поверила задача в обществен интерес и които разполагат за тази цел с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните субекти. Съдът на Европейския съюз признава директен ефект на директива в спор между гражданскоправни субекти, когато тя утвърждава общ принцип в правото на Европейския съюз, но по изложените вече съображения Директива 2009/103/ЕО не установява такъв досежно обхвата на ЗЗГО. На тази основа Съдът посочва, че правото на Съюза, и по-специално член 288 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че национална юрисдикция, сезирана със спор между частноправни субекти, която не е в състояние да направи тълкуване на своите националноправни разпоредби, намиращи се в противоречие с разпоредба от директива, която отговаря на всички изисквания, за да произведе директен ефект, в смисъл, който да е в съответствие с последната разпоредба, не е задължена само на основание на правото на Съюза да остави без приложение тези националноправни разпоредби.... ". Следва да се имат предвид и мотивите към проекта на настоящия КЗ: „С цел по-справедливо обезщетяване на увредените лица се предлага разширяване на покритието на застраховката и за следните случаи:….5. Когато вредите са причинени по време на движение на моторното превозно средство в резултат на влошаване на здравословното състояние на водача, което е възпрепятствало управлението на моторното превозно средство…В изброените случаи липсва вина на водача, но независимо от това е справедливо увредените лица да могат да получат обезщетение и това е разпространена практика в други държави-членки на ЕС “. От този цитат също може да се съди дали е основателна тезата на касатора, че задължението за обезщетяване на вреди, причинени от водач, чието здравословно състояние внезапно се е влошило произтича пряко от разпоредбите на Директивата. Недопускането до касационно обжалване води до основателност на искането, заявено в отговора на касационното жалба за присъждане на разноски за производството. Следва в полза на „ЗАД Армеец“ АД да бъде присъдена сумата 100лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.