Определение № 449 от 24.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1145/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. П. Н. И. и И. Н. И., чрез пълномощника им адв. И. Г., са обжалвали въззивното решение на Софийския градски съд № 8871 от 30.12.2019 г. по в. гр. д. № 15060/2018 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е обсъдил едностранчиво доказателствата по делото и не е указал на страните за кои твърдени факти не сочат доказателства. Поддържа се, че обжалваният акт е постановен в противоречие с материалния закон относно преценката за наличието на елементите от фактическия състав на придобивната давност. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, по които се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. Ответницата И. Н. И. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че касаторите не са формулирали правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, разглеждането на който и даването на отговор да е от значение за делото, за точното прилагане на закона и развитие на правото, поради което касационното обжалване не следва да се допуска. С обжалваното решение Софийският градски съд е отменил решението на Софийския районен съд, 31 състав, № I-31-468692 от 13.08.2018 г. по гр. д. № 70380/2016 г., в частта, с която са отхвърлени предявените от И. Н. И. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на установено по отношение на П. Н. И. и И. Н. И., че ищцата е собственик по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт № ....., т. ......, д. № ..... от 13.03.1992 г., на дворно място в [населено място], представляващо поземлен имот с идентификатор № ....., с площ от 503 кв. м., ведно с построените в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № ..... и гараж с две клетки с идентификатор ...... и за осъждане на ответниците да предадат владението върху описаните имоти на ищцата, като вместо това тези искове са уважени. Със същото решение са уважени и претенциите на ищцата срещу ответниците по чл. 73 ЗС за периода от 07.12.2014 г. до 01.12.2016 г., а първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. Н. И. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на П. Н. И. и И. Н. И., че ищцата е собственик по силата на наследствено правоприемство от родителите ѝ на Ѕ ид. ч. от помощна постройка (хамбар), с идентификатор № ....., на построена в сградата, и за осъждане на ответниците да предадат владението върху постройката. Въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт № ....., т. ......, д. № ..... от 13.03.1992 г., Н. Г. И. и П. Г. И. (родители на ищцата и баба и дядо на ответниците) са прехвърлили на ищцата И. Н. И., правото на собственост върху дворното място и изградената в него жилищна сграда, при запазено пожизнено вещно право на ползване върху имотите в полза на прехвърлителите. Въпреки че в договора не е описана изградената в поземления имот помощна постройка (хамбар), е прието, че родителите на ищцата са ѝ прехвърлили и тази постройка, предвид несамостоятелния ѝ характер. С разрешение за строеж № 59/25.05.1993 г., издадено в полза на ищцата, е разрешено изграждане на процесния гараж, който е построен непосредствено след това. След смъртта на сестрата на ищцата и майка на ответниците през 1986 г. жилищната сграда е обитавана от ищцата, родителите ѝ и двете ѝ племенници (ответниците), като в различни периоди от време те са обитавали различни етажи. През 1995 г. се породил конфликт във връзка с разпределението на етажите, като майката на ищцата взела страната на внучките си и поискала ищцата да се премести на съседния етаж. Известно време след това, през същата година, ищцата се изнесла, като не посещавала имота поради влошени отношение с обитателите му. След смъртта на Н. Г. И. (18.12.2013 г.) и на П. Г. И. (06.12.2014 г.), в жилището останали да живеят ответниците. През 2017 г. ищцата посетила имота, за да разговаря с ответницата И. Н. И., но ѝ бил отказан достъп. При така приетите за установени факти, въззивният съд е направил извод, че ищцата е собственик на дворното място, жилищната сграда и помощната постройка по силата на сключения договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, а на построения в поземления имот гараж – на основание чл. 92 ЗС. Прието е, че обитавайки жилищната сграда и постигайки различни уговорки относно разпределението на помещенията между членовете на семейството, родителите на ищцата са упражнявали притежаваното от тях вещно право на ползване и произтичащото от него правомощие владение. По отношение на възраженията за неизпълнение на договорното задължение на ищцата за гледане и издръжка на нейните родители, е посочено, че същото не може да доведе до разваляне на договора по право, като при евентуално неизпълнение в полза на прехвърлителите е възникнало право за разваляне на договора по съдебен ред, от което те не са се възползвали. За недоказано е прието твърдението на ответниците за трансформация в намерението на прехвърлителите по договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане да владеят имота за себе си, фактически извършвайки действия в по-голям обем от този на ограниченото вещно право на ползване, нито да са манифестирали пред ищцата поведение, отричащо нейното право на собственост. Прието е още, че обитаването на имота от ответниците през времето, когато те са жвеели като деца при своите баба и дядо, е от категорията на т. нар. търпими действия, базиращи се на добрите човешки взаимоотношения между роднини – първоначално между ответниците и техните баба и дядо, а след смъртта на последните - между ответниците и ищцата, поради което тези действия не могат да служат за основание за владение, годно да породи правни последици. Прието е, че установяването на фактическа власт върху имота от страна на ответниците е било възможно едва след смъртта на техните баба и дядо. Доколкото до момента на иницииране на настоящото производство през 2016 г. не е изтекъл предвиденият от закона десетгодишен срок на придобивната давност, за неоснователно е прието и релевираното от ответниците възражение за изтекла придобивна давност. По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Поставеният от касаторите правен въпрос дали е възможно титуляр на ограничено вещно право на ползване (самостоятелно или заедно с трето лице) да отблъсне владението на собственика и да започне да владее за себе си, не е обусловил изхода на спора, защото в решението на Софийския градски съд не е прието за принципно невъзможно за отблъскване на владението на собственика от страна на ползвателя. В мотивите на решението е казано, че титулярът на вещното право на ползване упражнява фактическа власт като част от правомощието на притежаваното ограничено вещно право, поради което не може да се приеме, че ползвайки имота, отблъсква владението на собственика, който притежава само голата собственост, а трябва да манифестира промяна в намерението. Прието е, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод за трансформация на намеренията на родителите на ищцата, които са прехвърлили процесните имоти срещу задължение за издръжка и гледане, запазвайки си пожизнено право на ползване, да владеят имотите като свои. Предвид този решаващ извод на въззивния съд, необуславящ се явява и въпросът необходимо ли е прехвърлителят на един недвижим имот да развали договора с приобретателя, за да се приеме, че претендира обратно собствеността си, или е допустимо да придобие собствеността и чрез недобросъвестно владение. Правният въпросът „по какъв начин се прави разграничение между манифестирането на действията на ползвателя, с които противопоставя правото си на ползване на собственика, и дейстията, с които се отблъсква владението на собственика и започва да владее имота за себе си“ не покрива изискванията на общо основание за допускане на касационното обжалване според приетото в т. 1 на ТР 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Въпросът се основава на становището на ответниците, че техните баба и дядо са отблъснали владението на ищцата. Въззивният съд обаче е приел, че по делото не е доказана трансформация на намеренията на прехвърлите по договора за прехвърляне на имотите срещу задължение за издръжка и гледане. Следователно така поставеният въпрос, без да включва посочване на конкретни действия, които биха могли да се квалифицират като промяна в намерението на упражняваната фактическа власт от ползувателя от държане във владение, е общо формулиран, извън спецификата на спора и изводите на съда в обжалваното решение и не е правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК. Правният въпрос дали се прилага презумцията на чл. 69 ЗС по отношение на ползувателя е обуславящ за делото, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно решение № 45 от 16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г., на ВКС II г. о., презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага само в случаите, при които фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание. В случая както се посочи, съдът е приел, че фактическата власт се е упражнявала от прехвърлителите въз основа на притежаваното от тях право на ползване т.е. на правно основание, което не отрича собствеността на ищцата и поради това не може да се квалифицира като владение. По отношение на владението от ответниците въпросът за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗН не е разглеждан, защото съдът е приел, че обитаването на имота е от категорията на търпимите действия, които не могат да служат като основание за владение, а след смъртта на прехвърлителите, срокът на владението до предявяването на иска е по-кратък от десет години, което изключва придобиването на собствеността на основание чл. 79 ал.1 ЗС. По изложените съображения, поради отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. Разноски на ответницата И. Н. И. за касационното производство не следва да се присъждат, тъй като не е доказано да са направени - описаните в отговора на жалбата доказателства за извършено плащане на адвокатско възнаграждение на адв. С.С. не са изпратени с жалбата, подадена по пощата, за което е съставен констативен протокол от служба „Регистратура“ на СГС от 10.04.2020г. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение