Определение № 2790 от 02.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3476/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 207 от 23.04.2024 г. по в. гр. д. № 1148/2023 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 214 от 01.08.2023 г. по гр. д. № 370/2022 г. на РС-Сандански, с което е бил уважен предявеният от М. К. К.-А. и Л. Т. А. срещу К. Л. Д. и Д. Г. Д. отрицателен установителен иск за собственост – признато е за установено по отношение на ищците, че ответниците не са собственици по давност на 673,03 кв. м. от ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място] и е отменен констативният нотариален акт на ответниците № 57/11.03.2020 г.

Въззивният съд е приел, че с констативен нот. акт № 12/29.01.2010 г. ищците са били признати за собственици на основание покупко-продажба, две замени и одобрен ПРЗ на УПИ [№] /идентичен с имот [№]9/ от кв. 121 по плана на [населено място], целият с площ от 2271,95 кв. м. Обсъдени са двете покупко-продажби по нотариалните актове № 81/1999 г. и 197/1999 г., с които ищците са придобили собствеността върху имоти № 2861 с площ от 922 кв. м. и № 2862 с площ от 1350 кв. м., реални части от които са включени в УПИ [№], както и договор от 23.12.2009 г., с който ищците са придобили по замяна с общината собствеността върху разликата от 673,03 кв. м., включени в същия урегулиран поземлен имот. Обсъден е и нотариалният акт № 57/11.03.2020 г., с който ответникът К. Л. Д., по време на брака му с ответницата Д. Г. Д., е бил признат за собственик по давност на 673,03 кв. м. от същия ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място]. Обсъдено е също влязлото в сила решение по гр. д. № 686/2017 г. на РС-Сандански, с което е признато за установено по отношение на ЕТ „К. Д.“, че М. К. К.-А. и Л. Т. А. са собственици на основание договор за замяна от 23.12.2009 г. на 673,03 кв. м. от УПИ [№] от кв.121 по регулационния план на [населено място], сега с идентификатор [№], и ответникът е осъден да им предаде владението върху 100 кв. м., представляващи част от този имот, върху която има изградена постройка за продажба на кафе и закуски.

От правна страна съдът е приел, че отрицателният установителен иск е процесуално допустим - ищците имат правен интерес от него, тъй като заявяват собствени права върху спорните 673 кв. м. Позовал се е на ТР № 8/2013 по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС. Прието е за неоснователно и възражението на ответниците, че процесната реална част от ПИ [№] не е индивидуализирана. С оглед характера на предявения отрицателен установителен иск и на факта, че ищците претендират собственост върху целия горепосочен поземлен имот, не би следвало същите да индивидуализират реалната част, за която ответникът твърди, че е собственик. Отричайки правото на ответника, ищците бранят правата си върху целия имот.

Прието е за неоснователно възражението на ответниците, че са придобили спорната реална част по давност. По делото е установено, че през м. януари 2020 г. [община] е предоставила на К. Д. ползването на около 15 кв. м. от имота, а през 2004 г. – около 30 кв. м. от имота за поставяне на павилион за закуски срещу заплащане на такса в касата на общината. Следователно ответникът е бил наемател, т.е. държател на чужд имот, т.е. той не е упражнявал владение, не е своил имота, а е държал същия за наемодателя си. Ответниците не са доказали, че са своили имота в 10-годишен срок след 2000 г. Освен това до 31.12.2009 г. общината е била собственик на имота и до този момент не е могла да тече придобивна давност заради забраната по § 1 ЗДЗС /ДВ, бр.46/2006 г./, а след това ответниците не са доказали, че са своили имота. Недоказано било, че държането е било преобърнато в своене и че това е доведено до знанието на ищците. Единствените показания в тази връзка били за това, че те са стопанисвали караваната и ка косили тревата в околната площ. С предявяването на иска по чл.108 ЗС по предходното дело на 16.07.2017 г. срокът на придобивната давност е бил прекъснат на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД, а с влизане в сила на съдебното решение – 07.05.2020 г. е започнала да тече нова давност.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците К. Л. Д. и Д. Г. Д..

В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по недопустим отрицателен установителен иск, лишен от правен интерес. При отрицателен установителен иск обемът на търсената защита бил по-ограничен в сравнение с положителния установителен иск.

На следващо място съдът се произнесъл по нередовна искова молба, в която не била индивидуализирана спорната реална част от 673,03 кв. м.

Решението било и очевидно неправилно, тъй като ищците не били доказали да са собственици на имота, реална част от който бил предмет на отрицателния установителен иск. Правните изводи на съда почивали единствено на разсъждения за принадлежността на правото на собственост на ответниците.

Във връзка с оплакванията за неправилност на решението се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. За значението на доказателствената стойност на доказателствата, събрани в друго производство, което е приобщено към настоящото. Каква е процесуалната стойност на писмени доказателства, събрани в предходно водено гражданско дело с различен предмет, приобщено към настоящото дело;

2. За предмета на доказване при предявен отрицателен установителен иск, при който ищците претендират самостоятелно право на собственост върху имота. Какво следва да доказва ищецът при предявен отрицателен установителен иск в хипотезата, в която претендира, че е собственик на имота – фактите, от които то произтича с оглед наличие на правен интерес, или да докаже правото си на собственост с оглед преценката по основателност на иска. Доказването от страна на ищеца на неговото защитимо право и доказването на фактите, от които то произтича / в посочената хипотеза/ - въпрос на процесуална или на материална легитимация е;

3. При иск за собственост за защита на реална част от поземлен имот ищецът следва ли да я индивидуализира с посочване на местоположение и граници; Ако се приеме тезата, че отговорът е положителен, това важи ли и в хипотеза на предявен отрицателен установителен иск;

4. С предявяване на ревандикационен иск срещу едноличния търговец може ли да се приеме, че давността е спряла да тече по отношение на ответниците по настоящия иск – физическото лице ЕТ и неговата съпруга.

Ответниците в производството М. К. К.-А. и Л. Т. А. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС, както и че тя е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място – не съществува съмнение за недопустимост на иска, а оттам и за недопустимост на въззивното решение, поради което касационното обжалване не може да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. По въпроса за правния интерес от предявения отрицателен установителен иск въззивният съд изцяло се е съобразил с разясненията по т.1 на ТР № № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, както и с доказателствата по делото за собственост на ищците върху спорните 673,03 кв. от ПИ 65334.300.3159, с които те обосновават правния си интерес от този иск. Не може да бъде споделено виждането на жалбоподателите, че отрицателният установителен иск е недопустим в случая, тъй като ищците разполагат с по-силната защита на положителния установителен иск. Тази теза противоречи на тълкувателното решение, което дава възможност за избор какъв иск за бъде предявен – положителен или отрицателен, както и на данните по делото, че правата на ищците са установени, освен с представените доказателства, но и със сила на пресъдено нещо с решението по чл.108 ЗС, което обвързва настоящия ответник К. Л. Д., при това по отношение на имот, за който той противопоснавя възражение за придобивна давност, упражнявана по време на брака му с другата ответница Д. Г. Д. и за който би възникнала съпружеска имуществена общност, ако са налице предпоставките за това. Следва да се посочи също, че правният интерес от отрицателния установителен иск в случая е продиктуван от това, че по-малко от една година след влизане в сила на решението по чл.108 ЗС К. Л. Д., по време на брака си с Д. Г. Д., се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка за собственост по давност на същите 673,03 кв. от ПИ [№], по отношение на които правата му са били отречени с решението по ревандикационния иск и единствената възможност да се иска отмяна на този нотариален акт на основание чл.537, ал.2 ГПК е чрез предявяване на нов иск за собственост, бил той положителен или отрицателен.

Не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението към жалбата.

Въпрос № 1 е свързан с оплакването на жалбоподателя, че при установяване на собствеността на ищците въззивният съд се е позовал на документ, приет по приложеното гр. дело по чл.108 ЗС - нотариален акт № 197/1999 г., с който те са закупили имот № 2861. Този извод на въззивния съд обаче не е решаващ и затова не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Дори и без този извод собствеността на ищците върху УПИ [№] /идентичен с имот [№]/ от кв. 121 по плана на [населено място]/, е установена с представения по настоящото дело констативен нотариален акт № 12/20.01.2010 г., в приложенията на който са описани документите, с които ищците са закупили двата имота, включени в общия УПИ, включително въпросния нотариален акт № 197/1999 г. Представеният по настоящото дело нотариален акт № 12/20.01.2010 г. е напълно достатъчен, за да обоснове правния интерес от отрицателния установителен иск. Освен това следва да се имат предвид особеностите на настоящия случай, спорът по който е продължение на предходен, разрешен с влязло в сила решение.

Въпрос № 2 е свързан с предмета на доказване по предявен отрицателен установителен иск. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в пълно съответствие с т.1 на ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК. След като е разгледал доказателствата за правото на собственост на ищците и е приел, че те обосновават правния им интерес от отрицателния установителен иск, въззивният съд се е занимавал с твърдяното придобивно основание на ответниците и е изложил съображения защо то не се е осъществило. По този въпрос не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито пък основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото е налице задължителна практика на ВКС по него. Посоченото от жалбоподателите решение № 51 от 08.07.2022 г. по гр. д. № 2767/2021 г. на ВКС, II г. о., е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като там ищците не са успели да докажат собствеността си, от която произтича правният им интерес от отрицателния установителен иск.

Въпрос № 3 е свързан с обстоятелството, че в диспозитива на първоинстанционното решение, който е потвърден от въззивния съд, не са описани границите на спорната реална част от ПИ [№] с площ от 673,03 кв. м. С оглед особеностите на случая по настоящото дело обаче по този въпрос също не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Правата на ищците върху спорните 673,03 кв. м. са били установени с влязлото в сила решение по чл.108 ЗС, с което в осъдителната част настоящият ответник К. Д., действащ като едноличен търговец, е бил осъден да предаде владението на 100 кв. м., върху които има изградена постройка за продажба на кафе и закуски. Както беше отбелязано по-горе спорът по настоящото дело е вторичен и е породен само от обстоятелството, че след решението по чл.108 ЗС К. Д., по време на брака си с Д. Д., се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка за същите 673,03 кв. м. от ПИ 65334.300.3159. В този нотариален акт въпросните 673,03 кв. м. не са индивидуализирани чрез съседи. Диспозитивът на първоинстанционното решение по настоящото дело, потвърден и от въззивния съд, следва описанието по нотариалния акт на ответниците № 57/11.03.2020 г. и този диспозитив е достатъчен за постигане на преследваната цел по настоящото дело – да се отмени на основание чл.537, ал.2 ГПК посоченият нотариален акт на ответниците.

По въпрос № 4 също не възникват основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Основният аргумент на въззивния съд за отричане на придобивната давност на ответниците върху спорните 673,03 кв. м. се състои в това, че те са били държатели в качеството си на наематели на общината и затова не са упражнявали давностно владение върху спорния имот. Действително, съдът е изложил още едно съображение, свързано с мораториума за придобиване по давност на имоти, частна общинска собственост, както и с прекъсването на придобивната давност на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД с предявяването на иска по чл.108 ЗС по предходното дело на 16.07.2017 г. Това съображение обаче не е решаващо и затова свързаният с него въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се отбележи, че в съдебната практика няма колебание, че едноличният търговец не е самостоятелен правен субект, а е търговското качество на едно физическо лице. Когато едно физическо лице участва в исков процес в търговското си качество, силата на пресъдено нещо на постановеното решение обвързва правния субект – физическото лице. Що се отнася до съпругата Д. Д. – тя не е титуляр по нот. акт № 57/11.03.2020 г., който е обусловил правния интерес по настоящото дело, а само би се ползвала от този нотариален акт по силата на съпружеската имуществена общност, ако титулярят по него има права.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на въззивното решение не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

Ответниците са направили искане за присъждане на разноските за касационното производство, но това искане не може да бъде уважено, тъй като не са представени доказателства такива разноски да са направени.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,