Определение № 50453 от 16.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1265/2022 г.

Л. Иванова Ж. чрез адв. И. Б. обжалва решение № 241 от 10.12.2021 г. по в.т.д. № 443/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която след частична отмяна на решение № 260009 от 25.01.2021 г. по т.д. № 224/2019 г. на Окръжен съд - Пазарджик за разликата над 90 000 лв до 240 000 лв, са отхвърлени предявените от настоящия жалбоподател против „ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място] искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ във вр. с чл. 380, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата над 90 000 лв. до 240 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка със смъртта на съпруга ѝ С. Й. Ж. в резултат на ПТП, станало на 12.07.2016 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 05.03.2019 г. до окончателното плащане на обезщетението.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че неправилно е определен дължимият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Подробно излага съображения относно критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди.

Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася по основания и възражения срещу иска, които не са въведени с отговора на исковата молба, без да са налице условията на чл. 266, ал. 2 от ГПК?

2. Допустимо ли е въззивният жалбоподател да въвежда основания и възражения срещу иска едва с въззивната жалба, без да ги е въвел в отговора на исковата молба?

3. Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася и намалява присъденото обезщетение на основание, което не е въведено нито с въззивната жалба, нито с отговора на исковата молба?

Обосновава допълнително основание по така посочените правни въпроси съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, а именно - противоречие с: тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК – т. 4; решение № 217 от 30.07.2010 г. по гр.д. № 367/2009 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 466 от 27.05.2010 г. по гр.д. № 1297/2009 г. на ВКС, I гр.о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр.д. № 307/2011 г. на ВКС, II гр.о., с което се мотивира допълнително основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

„ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

К. С. Ж. чрез адв. Д. Д. обжалва решение № 241 от 10.12.2021 г. по в.т.д. № 443/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 260009 от 25.01.2021 г. по т.д. № 224/2019 г. на Окръжен съд - Пазарджик са отхвърлени предявените от настоящия жалбоподател против ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, [населено място] искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ във вр. с чл. 380, ал. 1 от КЗ: 1) за заплащане на сумата над 90 000 лв. до 240 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка със смъртта на баща му С. Й. Ж. в резултат на ПТП, станало на 12.07.2016 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 05.03.2019 г. до окончателното плащане на обезщетението; 2) за заплащане на сумата над 30 000 лв. до 65 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди във връзка с телесните повреди, нанесени на Ж. при горепосоченото ПТП, ведно със законната лихва за забава, считано от 05.03.2019 г. до окончателното плащане на обезщетението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася по основания и възражения срещу иска, които не са въведени с отговора на исковата молба, без да са налице условията на чл. 266, ал. 2 от ГПК?

2. Допустимо ли е въззивният жалбоподател да въвежда основания и възражения срещу иска едва с въззивната жалба, без да ги е въвел в отговора на исковата молба?

3. Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася и намалява присъденото обезщетение на основание, което не е въведено нито с въззивната жалба, нито с отговора на исковата молба?

Обосновава допълнително основание по така посочените правни въпроси съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, а именно - противоречие с тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК – т. 4; решение № 217 от 30.07.2010 г. по гр.д. № 367/2009 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 466 от 27.05.2010 г. по гр.д. № 1297/2009 г. на ВКС, I гр.о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр.д. № 307/2011 г. на ВКС, II гр.о.

„ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, [населено място] също не е представило отговор на подадената касационна жалба.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационните жалби са допустими, подадени срещу акт, подлежащ на касационно обжалване и в предвидения в закона срок.

За да отмени решението в обжалваните от застрахователя части за разликата над 90 000 лв до присъдените от първата инстанция 240 000 лв, с която са уважени исковете на Л. Ж. и К. Ж. по предявените от тях искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща в пътно-транспортно произшествие на 12.07.2016 г. и вместо това да отхвърли исковете в обжалваните части, както и да отмени решението в частта за разликата над 30 000 лв до 65 000 лв по иска на К. Ж. срещу застрахователя за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му в същото пътно-транспортно произшествие, въззивният съд е определил, че е налице основание за ангажиране на отговорността на застрахователното дружество, на основание договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен относно автомобила, с който е причинено пътно-транспортно произшествие и наличието на виновно и противоправно поведение на водача на автомобила. Този извод е направен, като е прието, че решението на първата инстанция е частично влязло в законна сила, съобразена е на основание чл. 300 от ГПК, влязлата в сила присъда, с която е установено противоправно и виновно поведение на извършителя на пътно-транспортното произшествие Д. В. Т.. С оглед на това е прието, че това пътно-транспортно произшествие се е състояло на 12.07.2016 г. на АМ „Т.“ км. 72+300, в района на [населено място], посока [населено място] към [населено място], при управление на МПС – товарна система, състояща се от влекач ДАФ 95 ХВ 480, прикачено полуремарке „Ванхол“, като противоправността се изразява в нарушение правилата за движение по пътищата, а именно чл. 20, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 ЗДвП, вследствие на това противоправно поведение и по непредпазливост, водачът на товарния автомобил е причинил смъртта на С. Й. Ж. и телесни повреди на К. С. Ж..

Въззивният съд е приел, че от смъртта на С. Й. Ж., двамата ищци, ищцата Л. Иванова, съпруга и ищецът К. Ж., син са претърпели неимуществени вреди. Въззивният съд е направил изводи, че ищците са претърпели душевни болки и страдания от смъртта на загиналия, в причинна връзка с увреждането в пътно-транспортното произшествие. Прието е, че отношенията между загиналия Ж. и неговата съпруга, Л. Ж. са установени като изключително добри, със силна връзка, основана на доверие, на грижа от негова страна за семейството и на всеки един от ищците поотделно, проявявана обща грижа един към друг. Установени са и отношенията със сина му К., като изключително добри, близки, всеки от тях е полагал грижа към другия, ежедневно са контактували. Представлявали са голяма фамилия с обща грижа за внука на починалия, дете на сина му К.. Прието е, че починалият е бил изключително образован, възпитан, ведър, жизнерадостен човек, който успявал да създаде добра атмосфера и близките му се чувствали спокойни и щастливи. След смъртта му и съпругата му, и синът му били в шок, изключително се променили, затваряли се, не били спокойни, непрекъснато плачели, изживявали голяма мъка - Л. била много самотна, лишена от подкрепа и в бита си. За сина си К., бил пример, като го научил да се грижи за семейството си. Получавал подкрепа от баща си, включително емоционална, която загубил. Въззивният съд е препратил към изводите на първоинстанционния съд, като е приел, че описаните болки и страдания след смъртта на бащата и съпруга са се отразили изключително негативно върху емоциите на ищците, претърпели са срив на чувствата си, дълбоко са били покрусени, изпитвали са емоционална болка за дълъг период от време, която с времето не е отшумяла. Така възприетото засягане на личността на пострадалите, въззивният съд е приел за наличие на неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени. За да се определи конкретния размер на обезщетението, въззивният съд е приел, че следва да се вземе предвид както описаните отношения приживе, така и несвоевременната смърт на загиналия, само на 66 години, дълбоките травми, засегнали психиката на неговите близки. При преценка на всички тези установени обстоятелства, въззивният съд е направил извод, че справедливият размер на следващите се обезщетения за неимуществени вреди, претърпените болки и страдания от смъртта на техния баща и съпруг, е в размер на по 150 000 лв за всеки от ищците.

Прието е, че е налице частично погасяване чрез плащане на задължението на застрахователя, като са платени доброволно по 60 000 лв. на всеки от пострадалите, които факти следва да се вземат предвид. Взето е предвид, че решението относно присъждане на обезщетени еза немиуществени вреди частично е влязло в сила като необжалвано до размер от 90 000 лв. Прието е, че липсва основание да се присъди обезщетение в по-голям размер и определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 300 000 лв, за разликата над 150 000 лв, не съответства на датата на настъпване на вредите, както и липсват обстоятелства, обосноваващи по-голям от определения размер.

По отношение на обезщетението за неимуществени вреди на К. Ж., изразяващо се в претърпени болки и страдания от получените засягания на здравето на пострадалия, въззвиният съд е приел, че установените увреждания – мозъчно сътресение, без открита вътре-черепна травма, остеохондрална фрактура на латерален бедрен и тибиален хондил на дясното коляно с пристенна лезия на заден рог на латерален мениск. Извършената хоспитализация, оперативна интервенция в болнично лечение на пострадалия за периода от 12.07.2016 г до 15.07.2016 г., за лечение на сътресение, през периода от 15.07. до 22.07.2016 г. за лечение на уврежданията на десния крак, включително операция. Лечението е било последвано от рехабилитационни процедури и възстановяване в домашен режим, като целият процес е продължил 5-6 месеца. Въззивният съд е съобразил характера на уврежданията, начина на тяхното настъпване, претърпените физически и психически болки, битовия и социален дискомфорт, изпитаните силни болки и страдания, промяната в начина на живот, затрудненията в ежедневните дейности, затруднения в самообслужването, ограничаване на социалните контакти, продължителността на оздравителния и възстановителния период, сложността на лечението, прогнозата за възстановяване, младата възраст на пострадалия и заниманията му със спорт преди катастрофата. Отчетено е времето на оздравителния процес, за около 3 седмици от травмите на главата, и около 5-6 месеца за травмата на крака. При определяне на конкретния размер на обезщетението от 40 000 лв, въззивният съд е отчел и реалните социално-икономически условия в страната и стандарта на живот. Приел е, че от посочения размер на обезщетението застрахователят е заплатил сумата от 10 000 лв и дължи обезщетение от още 30 000 лв.

Допускането на касационно обжалване се извършва на основанията, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, не се установи основание за допускане решението на въззивния съд до касационно обжалване.

Поставените първи и втори правни въпроси са свързани с оплакването в касационната жалба, че е налице нарушение на чл. 266, ал.1 от ГПК при произнасянето на въззивния съд, тъй като доводите за прекомерност на определените обезщетения за неимуществени вреди от първоинстанционния съд не били направени в преклузивните срокове. Така посоченото от касатора обстоятелство не съответства на данните по делото. Видно от отговора на исковата молба, изрично ответникът-застраховател е посочил, че исковете за обезщетение за неимуществени вреди са завишени. В този смисъл са и оплакванията във въззивната жалба. Поради което поставените правни въпроси не съответстват на данните по делото и не представляват основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на поставения трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че също не съответства на данните по делото. Въззивният съд е извършил обстоен анализ на всички релевантни факти и е определил размера на търсените обезщетения за неимуществени вреди, като е посочил кои са релевантните критерии при приложение на чл.52 от ЗЗД. Така е достигнал до извода какъв е следващият се размер на обезщетението за неимуществени вреди. Не може да се приеме, че не са релевирани основания от застрахователя за завишаване на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. В обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е посочено, че ответникът не е релевирал възрастта на загиналия, като критерий за завишено обезщетение. Следва да се посочи, че спорът относно размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди е въведен своевременно, в преклузивния срок. По отношение на определянето на възрастта на загиналия като самостоятелно основание за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, следва да се посочи, че съгласно задължителното тълкуване на чл. 52 от ЗЗД – ППВС 4/68 г., както и трайната практика на ВКС по приложение на чл. 52 от ЗЗД, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от значение е индивидуалността на лицето, претърпяло засягане на неимуществената сфера, чрез преживени болки и страдания. Когато се претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък, настъпила от непозволено увреждане, се вземат предвид конкретни факти – възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение. Съвкупността от тези обективни факти е включена в хипотеза на чл. 52 от ЗЗД и при приложението й съдът взема предвид всички тези конкретни обстоятелства. В случая съдът не се е отклонил от изпълнението това свое задължение. Не може да се приеме, че е разрешен посоченият правен въпрос относно забраната за възприемане на факти, непосочени от страните пред първоинстанционния съд. Всички факти и обстоятелства относно личността на загиналия при пътно-транспортно произшествие и семейната и родствена връзка с ищците са посочени още в исковата молба. Обсъждането на релевантните факти и обстоятелства е извършено при приложение на чл. 52 от ЗЗД, така както бе разяснен по-горе.

С оглед решението в частта относно неимуществените вреди на К. С. от претърпените от него травми, следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил разясненията на задължителната и трайна практика на ВКС относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди при телесни увреждания, като е взел предвид начина на настъпване на вредите, пътно-транспортното произшествие, характера на уврежданията, лечението, което е проведено, състоянието на промяна на живота и периодът на възстановяване, болките и страданията за целия период. Следователно разрешаването на посочения правен въпрос не е в отклонение от задълженията на съда да вземе предвид всички факти и обстоятелства, релевирани в процесуалните срокове от страните. Поради това посоченият правен въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване не включва проверка на изводите на въззивния съд и преценка на тяхната правилност. Касационната инстанция в производството по чл. 288 от ГПК се произнася само относно наличието на основание за допускане касационно обжалване, без да извършва точна проверка на съответствието на изводите на въззивния съд съобразно изискванията на чл. 281, т. 3 от ГПК.

При този изход на спора, на ответника по касационната жалба, следва да се присъдят направените разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Всеки от касаторите следва да заплати на ответника по касация съразмерно, следващите се разноски. Видно от фактура, издадена от АД „Х., Т., И.“, стойността на заплатеното адвокатско възнаграждение от ответника е 7 800 лв с ДДС. От платежно за кредитен превод се установява, че сумата е преведена от ЗАД „ОЗК – Застраховане“ на адвокатското дружество. Следователно разноските са реално извършени. Съразмерно, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, касаторът Л. Ж. ще следва да заплати на застрахователното дружество сумата от 3 510 лв, К. Ж. – 4 290 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България