Определение № 50080 от 06.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2551/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Министерство на културата чрез надлежно упълномощен от министъра на културата процесуален представител юрк. М. К., срещу въззивното решение № 260917 от 11.03.2022 г. по в.гр.д. № 137/2021 г. на СГС, ІV-А въззивен състав, в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на Министерство на културата да заплати на ищеца К. Я. К., на основата е чл. 49, вр. чл.52 и чл. 86 от ЗЗД сумата от 3000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди - отрицателни емоции и стрес, изпитвани в периода 2013-2018 г., настъпили като пряка и непосредствена последица от противоправно бездействие от страна на служители на Министерството на културата във връзка с нарушения на авторското право върху превод на английски език на „История славянобългарска“, с автор Паисий Хилендарски, с издател Български Бестселъри ЕООД, ведно със законна лихва за забава от 4.10.2018 г. до окончателно плащане, също и сумата от 1143, 93 лв. за лихва за забава върху горепосочената главница за периода 01.01.2015 г. - 3.10.2018 г. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли въззивното решение да се отмени и предявеният иск да се отхвърли. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, предл.трето ГПК. Ответната страна по касационната жалба-ищец в производството К. Я. К. чрез пълномощник адв.С. Х., оспорва жалбата с писмен отговор като нередовна-поради представяне на изложението след срока за касационно обжалване, и неоснователна - защото не е посочен правен въпрос с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а само изложени оплаквания по правилността на въззивното решение, а твърдението за очевидна неправилност се припокрива с изложените доводи за неправилност на въззивното решение. Моли да не се допуска касационното обжалване, евентуално да се потвърди въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Същата се приема и за редовна, доколкото представянето от касатора на изложението по чл.284, ал.3, т.12 ГПК, макар и не с касационната жалба, е в изпълнение на процедурата по отстраняване нередовност на касационната жалба по чл.285 ГПК, поради което е и допустимо процесуално действие на касатора, подлежащо на разглеждане в настоящето производство. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение от 27.07.2020 г. по гр. д. № 64356/2018 г. на СРС, 41 състав, в обжалваните от ищеца и от ответника Министерство на културата /МК/ части, в които е осъдено МК да заплати на ищеца К. Я.К., на основание чл. 49, вр. чл.52 и чл. 86 от ЗЗД, сумата от 3000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законна лихва за забава от 4.10.2018 г. до окончателно плащане и сумата от 1143,93 лв. лихва за забава за периода 01.01.2015 г. - 3.10.2018 г., като са отхвърлени исковете срещу МК за разликата над сумата от 3000 лв. до пълния предявен размер от 10000 лева и за разликата над сумата от 1143,93 лв. до пълния предявен размер на акцесорната претенция за лихва от 1875 лева, и са отхвърлени изцяло предявените от К. Я.К. срещу Администрацията на президента на РБългария, Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ субективно кумулативно и пасивно субективно съединени осъдителни претенции с правна квалификация чл.49 вр.чл.52 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за солидарно заплащане на сумата от 10000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода 2013 г. - 2018 г., настъпили като пряка последица от противоправни действия и бездействия от страна на служители на ответниците във връзка с нарушения на авторското му право върху превод на английски език на „История славянобългарска“ с автор Паисий Хилендарски и сумата от 1 875 лева, представляваща лихва върху сумата от 10 000 лева, начислена за периода 01.01.2015 г. - 03.10.2018 г. Първоинстанционното решение в частта, в която искът на К. срещу Министерство на външните работи е бил отхвърлен, не е обжалвано, влязло е в сила и не е било предмет на въззивна проверка. Искът на ищеца срещу МК за обезщетение за вреди е основан на твърденията за вреди от незаконосъобразно становище от ответника към Националната библиотека за липса на законов регламент за изземване и изтегляне на пиратско издание от Националната библиотека, за неупражнен контрол върху дейността на последната по предлагане на печатни произведения на читателите и за бездействие да се спре предлагането на това издание от Народната библиотека с изземването и предаването им за унищожаване от органите на М-во на вътрешните работи. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната с въззивната жалба на ответника МК част, в която исковете на К. К. срещу МК са били частично уважени за главница 3000 лв. и лихва за забава 1143,93 лв., въззивният съд е приел за установено, че ищецът е носител на авторското право върху превода на произведението „История славянобългарская“ на английски език, че правото му е било накърнено без негово съгласие от издателство „Български бестселър“ ЕООД, което нарушение е установено и наложена глоба на издателството с наказателно постановление № 3527/09.09.2013 г. на зам.министъра на културата, като със заповед от 01.12.2015 г. на зам.министъра на културата на издателя е разпоредено да преустанови разпространението на книгата. Измежду обратно изкупените и предадени на органите на полицията копия не е спорно, че не са депозираните от издателя копия от изданието на книгата в Националната библиотека по реда на чл.3 ЗЗДПДПОРДМУ. По спорните въпроси във въззивното производство, въззивният съд е приел, че посоченото от ищеца становище от 26.11.2015 г. на зам.министъра на културата, изпратено на Националната библиотека, според което не съществува законов регламент, по силата на който едно пиратско издание да бъде иззето и изтеглено от Националната библиотека, не е административен акт, а е вътрешноведомствен акт на зам.министъра, и не е необходимо да бъде обявен за незаконосъобразен по предвидения ред, че разпоредбата на чл.95, ал.1 ЗАПСП (забел.: коректната норма е чл.97, ал.1 ЗАСП, но съдържанието на последната е посочено и с думи в мотивите) изисква в рамките на развило се административнонаказателно производство наред с налагане на глоба или имуществена санкция, и предметът на нарушението, независимо чия собственост е, да се отнема в полза на държавата и предаде за унищожаване на органите на Министерството на вътрешните работи, а в конкретния случай органът по чл.98б, ал.1 ЗАПСП (министъра на културата или от упълномощено от него длъжностно лице) не е предприел действия по отнемане на депозитните екземпляри в Националната библиотека с оглед спиране на разпространението им, което е бил длъжен да направи по силата на ЗАПСП като специален закон спрямо ЗЗДПДПОРДМУ. Така е формиран решаващ извод, че е установено по делото твърдяното бездействие на служител на МК, поради което това министерство като ЮЛ носи отговорност да обезщети ищеца за причинените му вреди от противоправно поведение на служител на ответника-лице, на което е възложена работа, независимо дали е установен конкретен нарушител-служител. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане до касационно обжалване се сочи бланкетно това по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, също и основание по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност. Касаторът не е формулирал правен въпрос като общо основание за преценка във фазата по селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, нито е обосновал кои правни норми, относими съм конкретния казус, са непълни, неясни или противоречиви, нито твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновал съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми или промяна на вече установена съдебна практика, съгласно ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК. Ето защо не може да се допусне касационно обжалване на това основание. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност с оплакванията си за неправилност на въззивното решение, изложени и в касационната жалба, които по същността си са оплаквания за неправилност по чл.281,т.3 от ГПК и не могат да се преценяват във фазата по чл.288 ГПК. Прочитът на мотивите на въззивното решение по уважените искове срещу МК не сочи на очевидна неправилност по смисъла на това понятие според изложеното по-горе. Мотивите на въззивния съд са ясни и логични спрямо установените факти, концентрирани са върху оплакванията с въззивната жалба на МК, съобразени са с приложимия материален закон при определяне на произтичащите от нормативен акт задължения на длъжностни лица от МК да предприемат принудителни адм. мерки за отстраняване последиците от установено нарушение и с правната природа на становището на зам.министъра на културата от 26.11.2015 г. Не се констатират също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение по чл.288, ал.2, предл. първо и второ ГПК, за които касационната инстанция също следи служебно. Въззивното решение е постановено от законен състав, в предписаната от ГПК форма и съдържание, в обжалваната от касатора част е постановено по допустими за разглеждане искове по реда на чл.49 ГПК, респ. акцесорния иск по чл.86 ЗЗД, с оглед характера на сочените като незаконосъобразни и противоправни акт и бездействие. Касаторът следва да заплати на ответника разноски в касационното производство за защита от адвокат в уговорения и заплатен в брой размер от 700 лв., удостоверено с приложения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 20.06.2022 г. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК