Определение № 4660 от 20.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3630/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от М. Д. Д., приподписана от процесуалния му представител – съпругата му М. Г.-Д., против определение № 18081 от 12.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 8538/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 20078810 от 13.02.2023 г. по гр.д. № 41813/2015 г., на СРС, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя да бъде освободен от задължението му да внесе държавна такса. В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е нищожно, като постановено от незаконен състав. Изложени са съображения, че не отговаря на истината приетото от съдебния състав, че М. Д. е управител на десетки дружества, съдружник в пет дружества и едноличен собственик на капитала на едно дружество, а съдът не е съобразил подадена декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК, която е относимото доказателство. Частният жалбоподател счита, че в обжалваното определение липсват мотиви защо не е освободен от държавна такса. Посочил е, че отказът от освобождаване от държавна такса представлява отказ от правото на справедлив процес и достъп до такъв. Моли определението на СГС да бъде отменено и той да бъде освободен от държавна такса. След дадени указания, частният касатор е представил „молба кас. основания“, вх. № 106924 от 16.09.2025 г., в която сочи основанието за допустимост до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – твърди нарушение на практиката на СЕС, тъй като е нарушено правото на справедлив процес от безпристрастен съд и чл. 6 ЕКЗПЧ – ограничен е достъпът до справедлив процес от безпристрастен съд. Цитирани са множество дела на СЕС, като е посочено още, че практиката на Европейския съд е безспорна /посочени са казуса Пиърсък – решение от 26.10.1984 г.; казуса Де Куб – решение от 25.06.1992 г.; казуса Торгей Торгерсън/. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната касационна жалба и данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 ГПК, поради което съдът я преценява като допустима. Представено е изложение на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, но няма формулирани въпроси. Изложението съдържа множество оплаквания, цитирана е многобройна практика на СЕС и ЕСПЧ. В изложението са отправени множество оплаквания относно допуснати нарушения на Европейското право от въззивния съдебен състав, но липсва конкретно формулиран правен въпрос, с оглед твърдяната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено следното: Първоинстанционното производство е образувано по подадена от жалбоподателя искова молба против ДЗИ – Общо застраховане, което да бъде осъдено да му заплати 24 000 лв. като част от обезщетение за причинени му имуществени вреди в общ размер от 1 150 000 лв., 5 000 лв. – за лечение, 24000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди като част от смятано за дължимо обезщетение от 45 000 лв. и 750 лева месечно от датата на завеждане на иска за лечение на заболявания, които ищецът свързва с действията на застраховано при ответника лице. Твърди, че ЧСИ – С. Я. от месец ноември 2006 година до декември 2009 г. му търсил издръжка, каквато обаче смята да дължи от 15.01.2010 г., когато е влязло в сила решението в частта относно упражняваните на родителските права. През периода януари 2010 г. – 24.12.2014 г., когато синът му навършил 18 години, ищецът плащал ежемесечно по 200 лв. Сочи да му е начислявана лихва въпреки надплатената сума за издръжка и да са му възложени разноски за неискана от него експертиза, а и да се търси главница от 5329,46 лв. ЧСИ Я. отказал да вдигне наложената възбрана въпреки надплатена сума за издръжка с над 9700 лв., което довело до загуба от 1 500 000 евро поради нереализиран кредит. Твърди, че това е довело до отрицателни емоции, стрес и напрежение, а и с оглед влошеното здравословно състояние на родителите му, рязко се вложило неговото здравословно състояние, за което претендира обезщетение. През периода декември 2011 – август 2014 г. ищецът направил и разходи за лекарства. В срока за изпълнение на дадени указания за уточняване на исковата претенция и внасяне на държавна такса в размер на 2120 лв., на 01.12.2017 г. е депозирана молба за увеличение на иска за имуществени вреди в размер на 1 150 000 лв., претенцията за лечения в размер на 25010 лв., а претенцията за неимуществени вреди е предявена за сумата 45 000 лв. Депозирана е декларация по чл. 83 ал. 2 ГПК. При нови указания за внасяне на посочена държавна такса и за деклариране имотното състояние на семейството му е постъпило искане ищецът да бъде освободен от задължението да бъде заплатена държавна такса. Представена е декларация към 16.09.2021 г. при отбелязване, че ищецът не получава заплата. От служебно изготвена справка от първата инстанция се е установило, че към датата на деклариране жалбоподателят е имал регистрирани три трудови договора – два с М. А. Г. съответно с дата на сключване – 27.05.2015 г., прекратен на 04.01.2022 г. и договор от 18.07.2016 г., прекратен на 04.01.2022 г., както и с „Каракум“ ЕООД, сключен на 23.02.2015 г. без данни за прекратяването му. И по трите договора не е обявен размерът на заплатата. С молба от 12.04.2023 г. до Софийски районен съд е поискано намаление на предявените искове до сумата от 11950 лв. като с оглед дадени на ищеца указания е конкретизирано оттегляне на претенцията за разликата. При тези данни първата инстанция е отказала да уважи искането на ищеца за освобождаване от заплащане на държавна такса, защото е управител на в десет дружества, съдружник в пет дружества и едноличен собственик на капитала на едно дружество. Прието е, че доказаното влошено здравословно състояние само по себе си не е основание за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса, а такова искане може да бъде уважено ако е доказано, че ищеца няма средства и имущество, позволяващи да посрещне разходите по повод на образуваното гражданско дело. Доводът, че определението е постановено от съдия, който си е давал отвод по други дела е прието за неоснователно, защото законът задължава съда да осигури разглеждане на всяко искане за защита, което се осъществява чрез конкретен съдия, определен по предвидени в съда правила. Съдията дължи да откаже разглеждането на конкретно искане само ако и доколкото е налице относимо към него обстоятелство, формиращо субективно отношение у съдията към предмета на спора или страна по него или поставящо го в положение спрямо спора и/или страна по спора, което за всеки непредубеден страничен наблюдател формира разумно обосновано съмнение за субективен интерес. От съществено значение е конкретното обстоятелство, с което страната свързва пречка конкретния съдия да разгледа възложеното му дело. Именно защото преценката е конкретна, давани отводи по други дела не обосновава пречка в указания смисъл. Поради това не е налице съществено процесуално нарушение, а и дори да е такова, не обосновава само по себе си отмяна на определението. По същество, въззивният съд е приел, че освобождаването на страна от заплащане на държавна такса е възможност, съгласно нормата на чл. 83 ал. 2 ГПК, като преценката се извършва от съда и следва да почива на обективни данни. Нормата не съдържа критерии, но е придадено значение на имущественото състояние на страната. От значение са и размерът на дължимата държавна такса и възможността с регулярните си доходи, съответно предвид потенциала на наличното имущество при адекватното му управление, да бъде формиран приход, осигуряващ и възможност за заплащане на дължимата такса в разумен срок, за да бъде получена защита. Предпоставка за определяне размера на дължимата такса е и яснотата за предмета на предявения иск. Дължимата държавна такса подлежи на определяне с оглед надлежно очертаното право, т.е. от редовността на исковата молба за всяка от претенциите. Като е преценявал конкретно редовността на сезирането на съда по всяка от претенциите, съдът е приел, че дължимата държавна такса по редовните от тях е 956,00 лв. Възможността съдът да извършва служебна проверка на данни, свързани с имущественото състояние на ищеца е изведена от това, че се касае за преценка на съда за освобождаване от публично задължение и дали страната ще бъде затруднен за заплати конкретния размер държавна такса. Въззивният съд е констатирал, че действително от вписаните в търговския регистър обстоятелства не се установява М. Д. да е съдружник в дружества с ограничена отговорност, но е установено, че е учредител и управител от самото им основаване на „БУЛУКРАЙН-ММ“ ООД (едноличен собственик на "Бултрейдконсулт" ЕООД), „ЦВМ ТРЕЙДИНГ ТРЪСТ“ ООД (мажоритарен съдружник в „БУЛУКРАЙН-ММ“ ООД), „ДИНАСТИЯ ДОБРЕВ ХАЛАЧЕВ“ ООД, „ДИНАСТИЯ МГМ“ ООД, "НЕД ОЙЛ КЪМПАНИ" ООД, "НЕД ОЙЛ КЪМПАНИ" ООД, М. Д. е управител от основаването на "ХАЛАЧЕВ ТРЕЙДЕР ТРЪСТ" ООД със съдружници "ДИНАСТИЯ ДОБРЕВ - ХАЛАЧЕВ" ООД при дялово участие 980 лв. и ДИМ ДОБРЕВ КАПИТАЛ с дял от 20 лв. при капитал от 1000 лв., "СПА ЦЕНТРОВЕ И ДЕТОКСИКАЦИЯ" ООД със съдружници "ДИНАСТИЯ ДОБРЕВ - ХАЛАЧЕВ" ООД с дял от 800 лв. и "ДИНАСТИЯ МГМ" ООД с дял от 200 лв. при капитал от 1000 лв.; "ГОЛДБЕРГ ГРУП" ООД със съдружници „ДИНАСТИЯ ДОБРЕВ ХАЛАЧЕВ“ ООД и "ДИНАСТИЯ МГМ" ООД и „Княжество Династия Д. Х.“ ООД със съдружници "ДИНАСТИЯ МГМ" ООД и „ДИНАСТИЯ ДОБРЕВ ХАЛАЧЕВ“ ООД. М. Д. е член на съвета на директорите и представляващ от самото учредяване на „Д И М ДОБРЕВ КАПИТАЛ“ АД (притежаващо 57,66 % от капитала на „ЦВМ ТРЕЙДИНГ ТРЪСТ“ ООД; „ДИНАСТИЯ ДОБРЕВ ХАЛАЧЕВ“ ООД – 76,47 % от капитала), "Д И М ДОБРЕВ ДИСТИЛЪРС" АД, "НАУЧНО ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ИНСТИТУТ ДОБРЕВ-ХАЛАЧЕВ" АД. 4 М. Д. е управител от основаването и на "Академия на науките и изследванията на Княжество Династия Добрев Халачев" ООД, съдружници в което са: “ЦВМ ТРЕЙДИНГ ТРЪСТ“ ООД, „ДИНАСТИЯ МГМ“ ООД, „ДИНАСТИЯ ДОБРЕВ – ХАЛАЧЕВ“ ООД, „Д И М ДОБРЕВ КАПИТАЛ“ АД, „ХАЛАЧЕВ ТРЕЙДЕР ТРЪСТ“ ООД, „НАУЧНО ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ИНСТИТУТ ДОБРЕВ-ХАЛАЧЕВ“ АД, „Д и М ДОБРЕВ КОНСУЛТИНГ-ХАУЗ“ ЕООД, със собственик на капитала „ДИНАСТИЯ МГМ“ ООД, „БУЛУКРАЙН-ММ“ ООД и „Княжество Династия Добрев Халачев“ ООД. Въззивният съд е разяснил, че търговското дружество е организационна форма за опосредена реализация на стопанската инициатива на притежателите на капитала – съдружниците, съответно акционерите. Юридическото лице изразява воля чрез конкретни физически лица. Съдът се е позовал и на Законът за мерките срещу изпиране на пари (ЗМИП), който установява задължение за огласяване на физическото лице, което притежава или контролира съответното дружество, ако извод за това не следва от вписаните по партидата данни (чл. 63 ал. 1 ЗМИП). По никоя от партидите на посочените дружества не се установява да е огласен действителният собственик. Бездействието на ищеца в качеството му на управител, съответно член на съвета на директорите и фактът, че упражнява тази длъжност от самото учредяване на дружествата разкрива негов пряк и актуален интерес от тяхната дейност. В този смисъл формалното разпореждане с дружествените дялове в полза на търговски дружества, чийто управител е самият ищец и без разкрит действителен собственик, не обосновават извод за липсващ контрол върху дейността им. Тъй като за делото е меродавна възможността за формиране на приход, а не притежанието върху дружествен дял, е преценено, че е без значение, че ищецът не фигурира в търговския регистър като съдружник в декларираните дружества. Съобразено е и че декларацията изрично е ограничена до регистрирани фирми в България. Остава открит въпросът за притежание на дружествени дялове в чуждестранни дружества. Затова е приет за правилен и обоснован извода, че събраните данни в това число и декларираните не сочат на пречка за осигуряване на доход посредством тези стопански субекти и не е възприета декларацията за невъзможност за осигуряване на средства за заплащане на следващата се държавна такса. Декларацията е преценена за непълна и досежно трудовия статус на декларатора, защото трудовото правоотношение е възмездно по закон, което формира и вземане не по-малко от минималния размер, който към 2021 г. е 650 лв., поради което не е възприет регистрираният размер на заплатата – 0. При събраните данни за три трудови договора (прекратени едва след депозираната декларация) е формиран извод, че декларатора следва да е получавал месечен доход общо в размер на 1950 лв. Декларацията е приета за непълна и защото не отразява получаваните средства от съпругата на М. Д.. Съдът се е позовал на служебно и публично известния факт, че съпругата М. А. Г.-Д. е частен съдебен изпълнител с рег. № 862, загубила правоспособност едва по силата на заповед на Министъра на правосъдието №СД-04-28/24.04.2023 г. Частният съдебен изпълнител упражнява свободна професия, поради което не му се следва заплата, но има гарантирана от правовия ред възможност да формира приходи и в крайна сметка да реализира доход. По силата на чл. 83 ал. 2 т. 1 ГПК доходите на съпругата също подлежат на деклариране. При това положение декларираната липса на заплата не дава представа за доходите от упражняваната дейност, нито е декларирана пречка за това. Напротив, към извод за ефективно упражнявана дейност през 2021 г. навеждат и регистрираните като действащи през този период договори между декларатора и работодателя М. А. Г.. Съдът е обсъдил и приложимостта на постановките на Конвенцията за правата на хората с увреждания, но е посочил, че тя не допуска различно третиране, а единствено налага адекватни мерки, позволяващи равнопоставеност между лицето с увреждане и нестрадащите лица, от което е изведено, че определеният процент на трайно намалена работоспособност сам по себе си не обосновава причина за различно третиране при достъпа до съд, а подлежи на преценка доколкото увреждането формира допълнителен разход. В случая обаче такъв регулярен разход не е деклариран, като търсената с исковата молба сума не е доказателство за такъв. Съдът е преценил и възможността самото влошено здравословно състояние да е пречка за набавяне на доход, но в случая е отречено то да е такова предвид установеното, че жалбоподателя заема включително понастоящем длъжност управител в множество търговски дружества, което обстоятелство разкрива потенциал да формира доход и в рамките на мандатно правоотношение, неподвластно на установения регистрационен режим за трудовите договори. Поради констатираната непълнота на декларацията не е прието, че регулярният доход на декларатора е ограничен до пенсията му за инвалидност, за да бъде признато за налично изключението по чл. 83, ал. 2 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Въззивното определение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Необосновани са твърденията за постановяването му в ненадлежен състав. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалвания акт, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. В частната касационна жалба е налице смесване на предпоставките за допустимост на касационното обжалване и тези по чл. 281, т. 2 ГПК. Съобразно дадените в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение/определение са правилни. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. В конкретния случай, въпреки предоставената възможност, касаторът и неговият процесуален представител не са представили надлежно изложение на основанията за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. Същото представлява преповтаряне на изложените в частната касационна жалба съображения, като липсва и формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Налице е единствено цифрово посочване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и цитиране на множество решения на СЕС. Липсва каквато и да било обосновка на това основание, а посочването й е само формално и бланкетно. Не е обосновано в какво точно се изразява твърдяното противоречие на конкретното разрешение по настоящия спор с практиката на СЕС, като са отправени множество общи оплаквания и твърдения. При липса на общата предпоставка, Върховният касационен съд не дължи произнасяне и по сочените допълнителни такива. След като липсва надлежно формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, то преценката на цитираната от частния касатор съдебна практика не е необходима, тъй като същата е правно ирелевантна. Съдържащите се в частната касационна жалба оплаквания са формулирани в контекста на собственото виждане на процесуалния представител за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Несъгласието на частния касатор с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на определението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване и при очевидна неправилност. Не се констатира „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, защото не са налице нарушения на основните начала на гражданския процес. Основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и от съдържанието на съдебния акт, без да се преценяват основанията по чл.281, т.3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато е постановен „extra legem“, т.е., когато съдът е постановил акта си въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се квалифицира и въззивния съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай не се установяват подобни нарушения. Делото е решено според установените, включително и служебно от въззивния съд относими факти към спора. Въззивната инстанция е действала по частната жалба при условията на пълен въззив, съгласно ТР № 6/2017 г. от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съдебен акт не е постановен при явна необоснованост или при нарушение на правилата на формалната логика. Следователно не е налице основание за допускане на обжалването на основание чл.280, ал.2 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд не допуска касационно обжалване на наведеното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и на основанията по чл. 280, ал.2 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение