Определение № 2938 от 10.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 709/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Кейпиар технолоджи“ ЕООД срещу решение № 1283/31.10.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 1957/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, постановено по реда на чл. 294 от ГПК, е отменено осъдителното първоинстанционно решение № 808/04.02.2019 г. и е отхвърлен предявеният от касатора срещу И. Т. Ч. иск с правно основание чл. 74 от ЗЧСИ за сумата 25 000 EUR, като част от претенция на обща стойност 300 807.50 EUR, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат от незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 201678304004472 по описа на ответника-ЧСИ; в тежест на касатора са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3, във вр. с чл. 295, ал. 1 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-ищец, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) съставлява ли имуществена вреда събраната принудително от ЧСИ парична сума от имуществото на лице, което е било конституирано като длъжник в изпълнителното производство само въз основа на договор за встъпване в дълг, т.е. без изпълнително основание; 2) причинил ли е ЧСИ имуществена вреда на лице, което е било конституирано като длъжник в изпълнителното производство само въз основа на договор за встъпване в дълг, т.е. без изпълнително основание, в размер на принудително отнетото от лицето имущество, ако по този договор е възникнало задължение за лицето да плати определена сума на взискателя по изпълнителното дело, но това задължение не е съдебно установено по основание и размер, и не е удостоверено в подлежащ на изпълнение акт или изпълнителен титул; 3) следва ли съдът да кредитира като компетентно дадено заключението на графологична експертиза, изготвено върху копие от документ – договор за встъпване в дълг, когато заключението на вещото лице установява само в степен на вероятност автентичността на положения подпис и отбелязва, че заключението се обуславя от наличието на оригинал, и само въз основа на тази експертиза да признае, че длъжникът е подписал документа, и да го кредитира като автентичен; и 4) длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всяко прието доказателство и всеки довод на страната, както и доказателствените `и искания, и да се произнесе по всички своевременно направени възражения и оспорвания на писмени доказателства. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първите два въпроса – в противоречие с решение № 60148/22.06.2021 г. по гр. дело № 3531/2020 г. на IV-то гр. отд. и решение № 43/28.05.2019 г. по гр. дело № 2474/2018 г. на IV-то гр. отд.; третият въпрос – в противоречие с решение № 28/04.05.2018 г. по гр. дело № 2063/2017 г. на III-то гр. отд., решение № 91/01.04.2015 г. по гр. дело № 5960/2014 г. на IV-то гр. отд. и решение № 79/10.09.2010 г. по търг. дело № 628/2009 г. на II-ро търг. отд.; и четвъртият въпрос – в противоречие с решение № 146/13.11.2015 г. по търг. дело № 2687/2014 г. на II-ро търг. отд., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на IV-то гр. отд. и решение № 36/24.03.2014 г. по търг. дело № 2366/2013 г. на II-ро търг. отд. По отношение на първите два въпроса жалбоподателят навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, че на тези въпроси следва да се даде категоричен отговор, за да е точно и ясно прилагането на чл. 74 от ЗЧСИ, както и че това ще допринесе за развитие на правото по темата за деликтната отговорност на ЧСИ. С изложението към жалбата се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като се поддържа очевидна неправилност на въззивното решение и в тази връзка излагат подробни доводи за явна необоснованост на част от изводите на апелативния съд. Ответникът-ЧСИ И. Ч. в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – доводи за неоснователност на жалбата. Третото лице – помагач на ответника – Фондация „Институт за търговски арбитраж“ (с предходно наименование „Европейски арбитражен трибунал“) не е подала отговор на касационната жалба. По наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Разрешение на първия правен въпрос, формулиран в изложението на касатора, вече е дадено по настоящото дело от предходния касационен състав по него – с посоченото от жалбоподателя решение № 60148/22.06.2021 г. по гр. дело № 3531/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Там е прието, че съдебният изпълнител е обвързан от субективните предели на изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното производство, поради което извършените изпълнителни действия без изпълнително основание, т.е. при липсата на акт, подлежащ на принудително изпълнение, е нарушение на закона и основание да се ангажира неговата отговорност за вреди. Ето защо, когато едно лице е конституирано като длъжник в изпълнителното производство, без изпълнителен титул срещу него, събраната принудително парична сума от имуществото на това лице съставлява вреда, за която отговаря съдебният изпълнител. С оглед това, съставът на ВКС е намерил, че предходният въззивен състав, който е разгледал делото, правилно е приел, че отговорността за вреди по чл. 74 от ЗЧСИ може да се ангажира само след констатирана материална и/или процесуална незаконосъобразност на действията или бездействията на частния съдебен изпълнител, както и на връзката им с настъпилите неблагоприятни последици на засегнатата от принудителното изпълнение страна. Правилен е и изводът, че договорът за встъпване в дълг не е предвидено в закона основание за приемство на длъжника по изпълнителния лист, поради което действията на ответника-ЧСИ, с които е конституирал дружеството-ищец като длъжник в изпълнителното производство и последвалите изпълнителни действия срещу него, са незаконосъобразни. От друга страна, касационната инстанция е намерила за неправилни както изводът на предходния въззивен състав, че събраната принудително сума, с което се намалява имуществото на дружеството-ищец, не съставлява вреда, така и изводът, че автентичността на процесния договор за встъпване в дълг не е оспорена в срок от страна на ищеца. В тази връзка предходният състав на ВКС изрично е разяснил, че това оспорване, макар и да се нуждае от уточнение, е направено в срок от ищеца, както и че оспорването на договора е относимо към доказване възражението на ответника, че след като сумата е реално дължима, то погасяването на същото задължение не може да се определи като вреда. С оглед това са дадени задължителни указания по чл. 294, ал. 1 от ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивната инстанция да прецени всички доказателства по делото, направените доводи и възражения в рамките на заявените фактически обстоятелства, като съобрази направеното оспорване на процесния договор за встъпване в дълг от 21.10.2016 г. При така дадения отговор от предходния касационен състав и дадените от него задължителни указания по чл. 294, ал. 1 от ГПК, в мотивите към обжалваното пред настоящия състав въззивно решение, САС е изложил следните решаващи съображения: За основателността на иска по чл. 74 от ЗЧСИ следва да се установи, че в резултат именно на установеното противоправно поведение на ответника-ЧСИ е настъпила вреда за ищцовото дружество. Отнесено към конкретиката на настоящия казус е необходимо да се провери дали договорът за встъпване в дълг е неистински. Ако той е такъв, вреда ще е налице за дружеството-ищец, тъй като за последното не е възниквало задължение въобще и от патримониума му без основание е изведена паричната сума. Ако обаче се установи, че договорът за встъпване в дълг е валиден – вреда за дружеството не е настъпила, като макар и при допуснато нарушение от ответника-ЧСИ досежно процесуалните правила за изпълнение, е погасено съществуващо задължение за ищеца и вреда за имуществото му няма. По-натам въззивният съд е формирал решаващия си извод по делото, че процесният договор за встъпване в дълг е подписан от управителя на дружеството-ищец, предвид което е достигнал и до крайните си изводи за неоснователност на иска, – че провеждайки изпълнение спрямо ищеца и събирайки от него вземането на взискателя, ответникът-ЧСИ реално е удовлетворил съществуващо вземане, както и че вреда, такава каквато е претендирана с исковата молба, не е налице, тъй като дружеството, в качеството му на солидарен съдлъжник, е изпълнило по силата на действително материално правоотношение. Видно от гореизложеното, при разрешаването на първия поставен от касатора правен въпрос, въззивният съд се е съобразил с приетото в предходното решение на ВКС, с което делото е върнато за ново разглеждане по реда на чл. 294 от ГПК. Така възприетото от апелативния съд разрешение на въпроса не е в противоречие и с другото сочено от касатора решение № 43/28.05.2019 г. по гр. дело № 2474/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, което е цитирано и в предходното решение на ВКС по настоящото дело, и в което е прието следното: Частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка означава, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които са адекватно следствие от увреждането. При иск предявен на основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ отговорността ще е налице, когато има неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причинена при изпълнение на дейността на ЧСИ, и причинна връзка. В този смисъл е и трайно установената практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, която и изрично приема, че ако в резултат на незаконосъобразно принудително изпълнение се е стигнало до погасяването на валидно възникнало и съществуващо парично задължение на длъжника, то не е налице вреда, като елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 74 от ЗЧСИ (решение № 83/11.04.2018 г. по гр. дело № 1667/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). По така изложените съображения, не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия правен въпрос. Няма основание касационното обжалване да се допуска и по втория поставен от касатора правен въпрос. Както и сам жалбоподателят сочи, този въпрос не се различава съществено по смисъл и съдържание от първия въпрос. Съдът намира, че разликата между формулировките на двата въпроса е незначителна, поради което изложеното по-горе относно първия въпрос важи изцяло и за втория въпрос. Касационното обжалване на въззивното решение обаче следва да се допусне по останалите два правни въпроса, чиито формулировки – уточнени съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до следното: 1) следва ли съдът да възприеме (кредитира) заключение на графологична експертиза, обект на изследване на която е фотокопие от документ и изводът на вещото лице относно автентичността на положения подпис не е категоричен, а вероятен; и 2) длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото и всички своевременно направени от страните доводи, възражения и оспорвания. Разрешение на първия от тези два въпроса е дадено със сочените от жалбоподателя решение № 28/04.05.2018 г. по гр. дело № 2063/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 91/01.04.2015 г. по гр. дело № 5960/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 79/10.09.2010 г. по търг. дело № 628/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, в които е прието, че при отсъствието на оригинален документ оспорващата го страна е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като копието като обект на изследване не позволява на графологическата експертиза да изключи евентуално извършената техническа подправка на подписа върху първообраза, чрез откопирване на истинския му подпис през индиго, чрез прекопирване, както и чрез многобройни съвременни способи. Заключението на съдебно-графологичната експертиза, изследвала не оригинала, а негово копие, винаги ще е основано на вероятни предположения, но не и на категорична констатация за авторството на оспорения документ. Очертаната хипотеза се отразява на разпределението на доказателствената тежест, което се възлага по реда на чл. 165, ал. 1 от ГПК върху ползващата се от документа страна, при положение, че оригиналът му липсва по причини, които законът признава за извинителни. Разрешение на втория от двата обсъждани въпроса е дадено в множество решения на ВКС, формиращи трайно установена практика, израз на която са и посочените от касатора решение № 331/04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 146/13.11.2015 г. по търг. дело № 2687/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, в които е прието, че съгласно изискването за обоснованост на съдебните решения, изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти), трябва да съответстват на събраните по делото доказателства. Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна обусловеност всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Настоящият съдебен състав намира, че при обсъждането и преценката на доказателствата, събрани при новото разглеждане на делото по реда на чл. 294 от ГПК – заключението на съдебно-почерковата експертиза и свидетелските показания, респ. – и при формирането на решаващия си извод относно автентичността на процесния договор за встъпване в дълг, чиито оригинал не е представен по делото и за нуждите на експертизата, въззивният съд е разрешил двата обсъждани процесуалноправни въпроса в противоречие с цитираната практиката на ВКС, поради което касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по тези два въпроса. Съдът намира, че доводите на касатора не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение, поради което не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните процесуалноправни въпроси: 1) следва ли съдът да възприеме (кредитира) заключение на графологична експертиза, обект на изследване на която е фотокопие от документ и изводът на вещото лице относно автентичността на положения подпис не е категоричен, а вероятен; и 2) длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото и всички своевременно направени от страните доводи, възражения и оспорвания. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 977.92 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение