Определение № 2035 от 20.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 463/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор Д. - прокурор при Апелативна прокуратура в [населено място] и по касационна жалба на К. С. В., чрез адв. К. против решение № 183/29.10.2025 г. по в.гр.д. № 364/2025 г. на Апелативен съд П.. Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение № 167/03.04.2025 г. на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. № 636/2024 г., е осъден да заплати на К. С. В., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 50 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл.252, ал.2 вр. ал.1 НК, по което е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 30.11.2022 г. по нохд № 853/2016 г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, ведно със законната лихва от 30.11.2022 г. до окончателното й изплащане. Касаторът К. С. В. обжалва решението в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение № 167/03.04.2025 г. на Окръжен съд Пазарджик по гр.д. № 636/2024 г., искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът – ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, като се твърди, че размерът на обезщетението е силно завишен и не съответства на доказаните по делото неимуществени вреди, на икономическия стандарт в страната и на установената практика на ВКС по аналогични казуси. Твърди се, че съдът не е извършил преценка на всички събрани по делото доказателства, както и не е обсъдил всички доводи и възражения на ответната страна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което отново се преповтарят доводите за неправилност и необоснованост на въззивното решение, са поставени въпросите за задължението на въззивния съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на обезщетението за тези вреди и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Поддържа се, че по двата въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС - т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и съдебна практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Насрещната страна по касационната жалба на ответника, не е депозирала отговор. Касаторът - ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулира следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и 2/ Длъжен ли е да изложи собствени мотиви към решението си въз основа на установените по делото факти и обстоятелства. Поддържа се, че по двата въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС - т.11 и р.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Насрещната страна по касационната жалба на ищеца, не е депозирала отговор. За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е приел, че фактите по делото относно образуваното против ищеца досъдебно производство, взетите мерки за неотклонение, продължителността на наказателното производство в досъдебната и съдебната факса, неговото съдържание и интензитет, извършените процесуално-следствени действия по него, са правилно установени от първата инстанция и по тях страните нямат спор. Оплакванията им във въззивните жалби се отнасят до размера на присъденото обезщетение и до конкретно претърпените от ищеца неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с незаконното обвинение. Въззивният съд е приел, че ищецът безспорно е понесъл т.нар. обичайни вреди от незаконно воденото срещу него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда като стрес, срам, страх от осъждане, тревожност, депресия, накърнено достойнство, уронен авторитет и добро име сред съгражданите си, социална изолация и накърнено чувство за справедливост. По отношение на твърдените от ищеца специфични вреди, т.е. такива над обичайните, съдът е приел, че част от тях са доказани, а именно – претърпян остър мозъчен инсулт, получен по време на съдебно заседание за изменение на мярката му за неотклонение „задържане под стража“, който независимо че е свързан с артериалната хипертония с давност от преди 2010 г., е бил пряка последица от изживения силен стрес от смъртта на майка му, за която той е научил непосредствено преди съдебното заседание и от решението на съда, че мярката му за неотклонение няма да бъде изменена и няма да може да присъства на погребението й. На следващо място, като последица от незаконно воденото наказателно производство, въззивният съд е приел и факта на преустановяване на бизнеса, който ищецът е развивал, както и засегнатата в по-висока степен чест и достойнство на ищеца в резултат на широкото медийно отразяване на ареста и обвинението му в града, в който той се е ползвал добро име и репутация и бил едно от разпознаваемите лица. На трето място е приел, че наказателното производство и забраната да напуска пределите на Република България е възпрепятствало до голяма степен и възможността за контакти на ищеца с неговата дъщеря и семейството й и най-вече с единствения му внук, които са живеели в чужбина, за един дълъг период от време. При съобразяване на приетото заключение на съдебно-медицинската експертиза, въззивният съд е приел, че влошеното здравословно състояние на ищеца, предвид констатираните множество заболявания – панкреатит, хроничен алкохолизъм, ХОББ, затлъстяване, язва на дванайсетопръстника, декомпресирана чернодробна цироза, не е в пряка причинна връзка с воденото против него наказателно производство, тъй като част от заболяванията са с давност пред 2010 г., а други са в резултат от начина му на живот през годините. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е взел предвид и следните установени по делото факти, имащи значение за съдържанието на претърпените неимуществени вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез които те биха могли да бъдат репарирани, според тяхната относителна тежест: продължителността на наказателното преследване – над осем години от повдигането на обвинението до влизане в сила на оправдателната присъда, т.е. извън разумния срок, независимо от виждането на ответната страна за фактическа сложност и множество заседания по делото; извършените преди повдигане на обвинението следствени действия – претърсване в дома му и офисите на дружествата му на територията на [населено място], от където били иззети компютри и счетоводна документация; тежестта и характера на повдигнатото обвинение – за тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 5 до 10 години плюс глоба от 5000 лв. до 10 000 лв. и евентуално конфискация на част или на цялото имущество на дееца; взетата най-тежка мярка за неотклонение – задържане под стража за период от четири месеца, а впоследствие - домашен арест за два месеца; наложената забраната да напуска пределите на Република България за около 9 години. При така изложените съображения, въззивният съд е достигнал до извод, че дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 50 000 лв., който размер се явява справедлив за репариране на неблагоприятните последици, причинени от незаконно повдигнатото обвинение. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, повдигнати от двете страни, по следните съображенията: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Въпроси и на двете страни, касаещи задължението на съда да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и да ги посочи в мотивите на решението, макар и да покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касаторите значение, тъй като по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Въззивният съд не е нарушил разясненията, дадени в т.II и в т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., според които понятието „справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, както и че при определяне размера на обезщетението следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решението съдът трябва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В настоящия случай, при определяне размера на неимуществените вреди, които в случая не се свеждат само до обичайните такива, които се търпят при незаконно повдигнато обвинение, а и до специфични такива, въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите на решението е изложил кои са тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Ето защо, противно на доводите на касатора, въззивният съд не е допуснал и нарушение на задължителните постановки на посоченото постановление. Не е налице и допуснато нарушение на разясненията, дадени в т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, тъй като въз основа на събраните пред първата инстанция доказателствени средства, въззивният съд е изложил собствени мотиви кои вреди са установени, съответно по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои от тях имат значение за определяне на по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. По въпроса как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е налице константна практика на ВКС, според която справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В конкретния случай въззивният съд не се е отклонил от тази практика. От съпоставката на съобразените в сочените от касатора - ответник решения на ВКС индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните критерии /по гр. д. № 319/2019 г. на III г.о. са установени настъпили само обичайни за личността на обвиняемия вреди, а по гр.д. № 2300/2021 г. на III г.о. е установена разумна продължителност на наказателното производство и взета най-лека мярка за неотклонение/, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Ето защо, въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, също не обуславя допускане на касационното обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,